СРЕЩА

Над нас, над хълма вее остър вятър,
вълнува златни локви по земята.
Полустопен блести снегът навред.
И ти стоиш до мен
с дъх на трева и размразена пръст,
като поникнал от земята цвят.
Тъй нежна, крехка, с трепетно сърце,
ти криеш на гърдите ми лице
от вятъра студен.

Ръцете ти обгръщат мойта шия,
тъй както хмел обхваща някой клон.
О, горда радост да съм ти заслон,
от вятъра неспирен да те крия.

Ти вярваш ли ми, че докрай ще мога
да те опазя, крехък цвят,
в несигурния днешен свят,
сред толкоз ветрове и огън?

Нима до днес ме е научил някой,
че труд и младост стигат във света?
Не виждах ли вред унижен човека,
отхвърлена, безсилна любовта?

Нали и аз, отблъскван, гонен, жилен,
до малкото, което тука взех,
достигнах със последни сили,
когато и не вярвах във успех.

Затуй и днес тревожно ти се радвам
и твойта доверчивост ми тежи.
Помисли ли, преди да се решиш
да повериш на мене свойта младост?

Към нас над хълма вятърът налита,
и безразличен, чужд градът лежи,
но в твоя поглед грее сила скрита.
Стоя до теб като дете и мъж,
и те закрилям до гърдите си,
и слаб, и силен наведнъж.
 
 
 

НЯМА ВЕЧЕ

Няма вече да вървя край Сена,
ослепен от блесналия град,
нито във тълпата край Мадлена
да се губя малък, непознат.

Да се спра пред Операта вечер,
да разглеждам наниза коли,
как от тях излизат с топли речи
в тежки дрехи хубави жени.

Или през Монмартър да премина,
цял от пъстър блясък ослепен
и да стигна морен и изстинал
в бедно кафене на Сен Мартен.

Да послушам думи прости, мръсни,
разговор на улични жени,
те, които само нощем късно
преживяват жалките си дни.

Няма вече в Лувъра да имам
среща с всички раси на света
и да гледам всички как превзима
простата човешка красота.

Няма вече в Марна в слънчев празник
да се къпем с малкия Рене,
да усещам в неговите ласки,
че навред детето е дете.

Нивга ли в Сен Клу върху тревата
няма от далечните страни
пак да бъдем сбрани, във душата
с полъха на нови, братски дни?

Няма вече в късна нощ да свърна
за кафе и сидър в Капулад,
няма, няма вече да се върна
в тебе, хубав всечовешки град!

Пръснахме се всички надалече,
българин говори днес през мен,
ах, дали след мрака, паднал вече,
пак ръце ще стиснем някой ден?
 
 

РОДНО СЕЛО

О, родно село, скрито в долината,
при тебе пак днес твоя син дойде,
с огромни, ярки образи в душата,
но днес пред тебе потъмняха те.

Поле, сред твоите треви израснах,
по тебе бос съм тичал и съм пял,
заслушан във ехото многогласно.
Къде е днес животът отшумял?

Но пак и днес все тъй е чист лазурът,
над чужди къщи мойто слънце грей
и всяка птичка подир толкоз бури
от клона на детинството ми пей.

МИР

Един врабец сред златни клони сгушен
безгрижен чурулика в есента,
върви дете с усмивка на уста
и спира, песента му да послуша.

Шумят листа и бавно, бавно падат.
Унесени във своята любов,
прегърнати минават двама млади,
забравили живота ни суров.

И есенното слънце си припича
над равнината, де орач оре,
безспир врабчето свойта радост срича
и сякаш няма никога да спре.

О, тих покой над родните полета,
до днес не съм те чувствувал така,
цял тъна в теб с тревога във сърцето,
с безпомощно отпусната ръка.

БЕЗШУМНИ ДНИ ­ 1930
 

КАПКА

                                            На Атанас Далчев

От синята небесна тишина
порониха се чисти едри капки,
затупаха в праха, по мойта шапка
и на ръката ми се спря една.

Тя е дошла от толкова високо,
та нейното око е още чисто.
Защо смени лазурите дълбоки
със тоя прах ти, бисерно мънисто?

Дали помисли, че и тука има
лазури, вечност в погледа под шапката?
Ако е тъй, напразно си дошла,

че те са тука тъй непостижими.
Докосвам с устни и изпивам капката,
частица от небесната душа.

1929
 

НА ЕДИН ПРИЯТЕЛ

Една вълна преляла през брега -
ти бе в Париж и освежен се връщаш,
не се чуди, че ме намираш същия,
покорен пак на старата тъга.

И не мисли, че не горя и днес
да видя друг живот и други хора,
и кипнали площади и простори
и гроба на Мюсе във Пер Лашез.

Но тук животът тлее, не гори,
нощи и дни сменяват се безшумно,
та мислиш, че каквото да ти хрумне,
напразно е, че ненужно е дори.

Затуй и аз така безшумно тлея
със спомени и мъничко любов,
и тъй далечен ми е твоя зов
отново нов живот да заживея.
 
 

ПРИ ГРОБА НА БРАТ МИ

Седя пред твоя гроб като пред праг,
през който нямам сили да пристъпя,
зарад света те бях забравил, скъпий,
прости ми и ела, срещни ме пак.

Отвъд ако е пусто, де си ти,
в тревите ли раззеленели тука,
във вятъра ли, който хладен духа
и тъмен в кипарисите шепти?

Не зная, но те чувствувам навред ­
една вълна затихнала в безбрежност,
живееш ти и в мене. С колко нежност
обичам като тебе тоя свят!

Обичам тоя светъл ранен час,
деня, от който рано ти отмина,
и моите и твоите години,
недоживени, ще живея аз.

ГОСТ

Тополите изглеждат тази вечер
изсечени от мрак,
достигат върховете им далече
небесния син праг.

Процежда се отгоре през звездите
нетленна светлина,
завинаги ли ще ни бъде скрита
отвъдната страна?

Един щурец унесено запява,
полъхва мрак и хлад,
телото ми забравено остава
сред тоя земен свят.

Аз мисля: има и нетленен пламък,
светът не е тъй прост,
и с лъх отгоре лъхва в мисълта ми,
че тук съм само гост.
 

ПРЕЧУПЕН КЛОН

Пречупен клон, ти все така ли
ще виснеш чужд и без утеха?
О, как изглеждаш ти печален
във златната си дреха!

ЖАЖДА

                            На Петър Драгоев

Тежи ми като камък бедността
и пустотата в моята родина,
макар че вече иде пролетта
и небесата дишат ясносини.

Животът тук е кораб без платна,
навеки спуснал котва, неподвижен,
и дни и нощи каменни се нижат
над нас със свойто слънце и луна.

Затуй народът тука се бунтува,
помамен от незнайна светлина,
затуй и аз сред тая тишина,

в която нищо радостно не чувам,
вървя, забравил родната страна,
и неспокойно друг живот сънувам.
 

ЛЮБОВ

1.

През клоните луната освети
косите ти, лицето, рамената,
на тая бяла вечер красотата,
очарованието си събрала ти.

Във равнината грее твоя град,
а моята родина е вселената,
ти се притискаш със любов до мене
и аз чрез теб разбирам тоя свят.

Разбирам тая тиха равнина
със нивите, които бавно раснат,
и близка ми е тая тишина,
макар че в нея всичко ще погасне.

За нас е даден тоя светъл час,
за нас е всичко светло отредено
и сякаш някой бди над теб и мене,
над всеки плод и всеки житен клас.

Полъхва хлад от нощните гори,
о, ти не знаеш колко нежност скрита
аз нося в мен под пепелта на дните,
какъв възторг под мъката гори!

Докосвам леко със ръка ръката ти,
над нас просторът чист, широк блести,
на тая бяла вечер красотата,
очарованието си самата ти!
 
 

2.

Вървя по тясната пътека
сред росната зеленина
и със ръка прегръщам леко
любимата жена.

Тъй рано е, едва запели,
ни срещат птици с пълен глас
и млади клончета навели
отърсват върху нас.

От тях и свежите им листи
се ронят капчици роса
и греят пак небесно чисти
по твоята коса.
 
 
 

3.

Като пчела, дошла от цветовете,
ти имаш дъх на мед. При мен седни
и с ласкавия пламък на ръцете си
натрупвай мед във мен за дълги дни.

За да не бъде тежка самотата,
когато утре си отидеш ти,
и аз, отново сам, сред тоя вятър,
ще търся тука двойните следи.
 
 
 

4.

В полето, пълно с мрак и тишина,
един до друг сами вървим безшумно,
във тая черна вечер без луна
щурците свирят лудо и безумно.

Край дългия железен път вървим
и гледаме как бавно иде влакът,
промъква свойта светлина през мрака
и пръска облак от искри и дим.

След миг той шумно покрай нас минава,
стъклата му примамват и горят,
ти мислиш, знам, за оня светъл град
и не тъжиш, че тука аз оставам.

РАЗДЯЛА

4.

Не те изпратих. И без мене
ти ще достигнеш оня град,
а бих ли могъл аз да гледам
как релсите след теб растат!
 
 
 

5.

Пробудих се по-тъжен и ум т рен.
Със мен са пожълтели дървесата
в една-едничка нощ. Просторът
е потъмнял и свехнала земята.

Сега вървя сред утринния хлад,
тук, дето вчера бяхме с тебе двама,
вървя изпълнен с тая мисъл само,
че вече ти не си във тоя град.

Навява скръб настъпващата есен.
И да се върнеш, знам, ще бъдем чужди,
затуй когато сутрин се събуждаме,
не ще ме радват птичиите песни.

А ще прииждат нови светли дни.
Защо ти своя спомен ми остави?
Вземи и него, всичко си вземи,
като залязъл ден да те забравя.
 
 

ЩУРЕЦ

Вървях из улицата шумна
и в миг дошла със вечерта
ме лъхна мисълта безумна,
че аз съм нищо във света.

И все едно дали живея!
Завих на ъгъла, но там,
от хората забравен, сам,
един щурец дочух да пее.

Загледан в пъстрия народ,
аз слушах дълго песента му,
щастлив бе той под тоя свод
със няколко тревички само.

ПРОЛЕТ НА БУЛЕВАРДА - 1933

ОТЛИВ

Защо дойде, щом трябва да си идеш?
И ти ли като всичко? Остани,
о, пролет със недоживени дни,
кога ли пак ще мога да те видя?

Какво ще ми оставиш тук, любов ли?
Та има ли любов на тоя свят?
Вървя, над мен окапват цвят след цвят,
последни, бледни капки в тежък отлив.

Отиваш си ­ не мога да те спра.
Един възторг надолу бавно слиза.
Но знаеш ли, сега ми е по-близък
във тая изоставеност света.

Че и във мен води на отлив падат
и там, където вечно е била,
израства пак върху водите хладни
на мъката подводната скала.
 
 

НА В.

Лазура ли си пила, пила, пила,
та тъй са сини твоите очи?
Те пръскат меки милващи лъчи
и ме привличат със незнайна сила.

Косата ти на тежки къдри руси,
като узрели класове от ръж,
загражда твойте малко бледи бузи,
немилвани до днес от никой мъж.

Ти малка си и слаба. От къде ли
във тебе тая бодрост е дошла?
От де във тебе тия мисли смели,
в борбата първа ти да си била?

От де е тая вяра, че народът
ще победи в борбата си за хляб,
че по единствен верен път го водят?
О, ако можех да съм като теб!

ВЕЧЕР

Хълм зад хълм до края, там където
избледняло още грей небето.

Дървесата там са черни вече,
а нощта е няма, все е вечер.

Дълга, дълга, тук е вечерта,
тук при мен високо над града.

Във такава вечер има време
морна гръд дъха си да поеме.

И неволно спомняш си тогава
всичко, що било е във забрава.

Спомняш си за светлия възход
на народ пробуден за живот.

Бурята, победата и още
на разгрома кървавите нощи.

И ти става ясно: в тишината
няма дълго да търпи земята!

И ти става срамно: че в покой
свърнал е за отдих пътя твой!
 

ПОКОЙ

Настъпва нощ - спокойна, черна.
Тук-там излита гълъбов лек дим
над стрехите, едва забележим
пред здрачното небе. Спокоен час,
не трепва нищо, тишина безмерна,
ни жаби, ни щурци, ни птичи глас.

Тук малко място няма ли за мен,
да се пробуждам и залязвам с дните,
и да раста безшумно със тревите?
Забравил бих за хората тогава
и няма да ми тегнат никой ден
ни тежко поражение, ни слава.

Вървя без шум сред нощния покой,
потъвам и се губя в тишината,
до мене близко, близко е земята.
Но нещо празно покрай мен се ражда.
Земя, не мога да съм пленник твой,
живее в мене ненаситна жажда.

Ще ида пак в света. Това сърце
за другите тупти, макар разбито,
и, ужаса забравили, очите
пак нещо светло търсят с нова смелост.
И тия две неопитни ръце
жадуват да довършат свойто дело.
 
 

КЪЩА

Нима за хора дом била си ти?
Къщурка бедна! Стряхата пробита
със стара тенекия е покрита.
Тя от далеч като звезда блести.

Шуми животът другаде, а тук
е тихо. Няма куче, нито птица,
на прага само спи една старица,
прегърнала във скути своя внук.

И слънчоглед над кривия стобор
се взира сякаш в пътя ни изминат,
привел глава, като пазач, той бди над
сирака, който расне в тоя двор.

В какво се вглеждаш, златен слънчоглед,
какво съзираш, смело, бойно цвете,
народа ли, упътен в поход светъл,
когато беше ти на първи ред?

Сега е тих и неподвижен час.
Спят в пладнята старица, внук и къща,
бащата где е, та не се завръща
и чий е тоя ясен, боен глас?

Във нас е твойто бъдеще, о, свят!
Какво е поражението? - Време,
да порасте синът, за да поеме
изпуснатия в боя слънчоглед!
 
 

ШЕГА

Два реда къщи и един трамвай,
това е мойта улица. Не става
тук нищо. Само на едина край
огромно, сутрин, слънцето изгрява.

Понякога по пладне се събира
тълпа от хора. Нещо си крещи,
но конна стража бързо долети
и кой каквото търси си намира.

И само от балкона някой вика:
- Що искат тез и нямаме ли власт,
таквиз в затвора трябва да натика,
не спазват даже за почивка час!
 

А случва се, вървиш си ей така
усмихнат със подарък за детето,
в миг срещу теб издига се ръка
и те пронизва със гърмеж в сърцето.

Убиецът изчезва без следа.
Стражар пристига със походка тежка
и известява: Нищо, господа,
станало е убийство по погрешка.

ЧУК

Стар квартал затънал в кал,
свят от всички изоставен,
издигни се в поход славен
да получиш що си дал.

Тежкия разгромен сън
е надмогнат. Чуй, излита
из една барака скрита
звън метален, бодър звън.

Там на светлата врата
виждам във десница черна
тежък чук лети размерно,
бий покоя на нощта.

Чук неспирен, ти един
несломима сила криеш,
та спокойно можем ние
всичко да ти поверим!

Вярвам, вярвам в тебе аз,
чук-рушител, чук-градител,
за погроми - отмъстител,
за подеми - боен глас.
 
 

ХОРА ПО СТРЕХИТЕ ­ 1934

ДЗИФТ

Звънти, кънти днес “Цар Освободител”.
Работници над релсите работят,
паважа къртят и с трион бурмите
и релсите ръждясали разрязват.
Със лостове в ръце,
с подвикване,
измъкват късове от релси.
А други подир тях нареждат
парчетата от камък и със дзифт -
могъща спойка -
заливат, сливат камъка в едно.

Рушат едните, другите градят.

Расте паважът, постепенно гълта
от релсите очистеното място
и улицата става чиста, жълта.

Две релси само се оттука вдигат,
а колко по-широко
и по-свободно става,
автомобили лудо,
без да се настигат,
цял ден в гонитба тук ще преминават.

И няма вече нивга тук да мине
трамвай препълнен и деца,
допрели до прозорците лица,
от него няма вече да следят
потока къщи, бягащия път.
Ръка, работническа, смела,
ти можеш да рушиш и да градиш,
сменяваш пътя на трамваите,
на хората, народите, света!

О, тая миризма на дзифт,
която вред из въздуха се носи,
и тоя дим на облак задушлив
из черния кипящ казан избликнал!

Аз вдишвам ги и в моята душа
разкъртената вяра се споява
като паваж, по който вътре в мен
широко и свободно ще звучат
и колела, и милиони стъпки
на тез, що идат по свободен път!
 
 

ДЕТЕ

Над Перник залезът догаря.
Стои на пътя пред вратата
на бедна къща
едно дете с запалена цигара
и гледа как отлита тоя ден.

То няма още пет години,
а как спокойно си държи ръката
и в стойката му, и в очите сини,
със тоя поглед неподвижно спрян
на залеза, гори скръбта
на старец уморен.

Кога успя тъй бързо да увехнеш,
дете,
неразцъфтяла пъпка?
Кога открехна
вратата на света, кога видя
жестокото му, чуждото сърце?
Не ще огрей усмивка твоето лице.

Самотно на света си ти живяло
и днеска твойто крехко тяло,
в едничка мръсна дреха,
стои със босите нозе върху земята,
не чака никаква утеха.

Та не можа ли
широката земя под теб,
която има сили да запали
през пролетта
мильони цветове, листа,
та не можа ли
широката земя да влее в теб
поне една-едничка капка
от свойта млада, бодра сила?

Дете, по риза, босо и без шапка,
ний всички сме виновни днес пред теб,
виновен съм и аз,
че пишех стихове за самотата,
че нищо не направих по земята,
че гледах всичко, без да вдигна глас.
Ний всички сме виновни, че търпим,
дете,
животът ни да не расте
като на пролет буйната зеленина,
а да догаря,
да се стопява в дим
като във пръстите ти малката цигара.

ПРОБИВ ­ 1948

ЛЮБОВ

Не си ти Лаура, ни Беатриче,
ни гордата Елена на Ронсар,
за мен си ти най-верното момиче,
а днес - жена любима и другар.

Затуй сърдечен стих ще ти напиша,
навеки с тебе ще се слея аз,
във всяка мъка обща мъка диша,
във всяка радост общия ни глас.

Съдбата ни до днес - борба на двама -
и в тежък час блестеше в красота,
че с вярност, обич и надежда само
достойно се живее на света.

Ти ми възвърна вярата в народа,
ти си крила за мойта нова мощ,
ти си земята и простор свободен,
сред твоя въздух дишам ден и нощ.

Това, което се зове родина,
човечество и светли бъднини,
ти освети пред мен с лъча единствен
на любовта през тия мрачни дни.

МИГОВЕ И ВЕЧНОСТ ­ 1965

СЛАВЕЯТ

Кой събуди с песен утринта?
Славей мил, кога пристигна тука?
И какво разказваш на света
с тези вечни трийсетина звука?

Песен пред широкия простор,
дето гордо си крила разперил.
А защо за толкова възторг
нови ноти ти не си намерил?

Векове ти пял си все така,
нищо, че животът не е лесен,
багри сбрал си в цветната лъка,
за да ги превърнеш в чудна песен.

Колко сложно всичко е за мен.
С нови думи искам, но не мога
да проникна в утрешния ден,
да разкажа днешната тревога.

Славей, глашатай на радостта,
славей, братко, научи ме тука:
как да срещна с песен и смъртта,
да ми стигнат твойте трийсет звука...
 
 

ВЛЮБЕНИ БУЛЕВАРДИ ­ 1993

ПЕСЕН ОТ ШЛЕПА

От някой шлеп моряк невидим пее -
нощта къде ли ще го отведе -
и песента му с Дунава се лее.
Той днес е тук, а утре кой знай де.

Чер град в нощта сред Дунава израсна -
око враждебно скрито зад перде.
Нетраен град от кораби неясни,
ти днес си тук, а утре кой знай де.

Виж: в тъмнината русата девойка
пред чужденеца поглед ще сведе.
Унесени вървят - случайна двойка.
Той днес е тук, а утре? Кой знай де.

В нетраен свят събрахме се ний двама,
от песента на шлепа страх дойде,
притискаш се, трептиш до мойто рамо,
че днес съм тук, а утре кой знай де.
 
 

НЕПЕЧАТАНИ СТИХОВЕ

ЦВЕТЕ

Самичко в стаята в полутъма
незнайно цвете си расте в саксия,
забравено от всички у дома.
Полее ли го някой - жадно пие.

То денонощно си живее там
и в шепа пръст живота връща,
а мислех си, че в стаята съм сам,
додето книгите разгръщах.

И върху цветето веднъж видях,
че се явява нежна пъпка.
Защо при него аз не спрях?
Небрежно вън отправих стъпка.

А тука в него тупало сърце,
любов и жажда за простора.
И ето го: разтворило лице
към заблестелия прозорец.

И в тоя нежен като пламък цвят
пламти душата му разкрита.
Какъв възторг пред слънчевия свят
подхранили са тайно дните!
 
 
 

ЗАВЕЩАНИЕ

Не ме търсете в мрачините,
в мълчанието на нощта,
че моя път през тях открит е -
ще бъда лъч в безкрайността.

И винаги ще се завръщам
в най-ранно утро в тишина,
че цял живот мечтах намръщен
за красота и светлина!
 
 
 
 

ЗА МАЛКИТЕ

ХИТРУША

- Защо, Румянке, си наляла
от свойто мляко
във саксията?
- Защото искам млечнобяла
да цъфне, како,
мерудията.
 

 
ГАТАНКА

***
Аз съм дългоух,
с много остър слух.
Пред ловеца съм бегач,
а при зелките - гризач.
 

КНИЖКАТА НА ДЯДО МРАЗ

(Въртележка)

Тази книжка със картинки,
с разни горски животинки,
ми донесе
Дядо Мраз.
Да не ми я вземе бати,
тъй си я надписах аз:
“Тази книжка със картинки,
с разни горски животинки,
ми донесе Дядо Мраз.
Да не ми я вземе бати,
тъй си я надписах аз:
“Тази книжка със картинки,
с разни горски животинки...”

Може тъй да продължи цял час
тази малка въртележка,
приказчица-смешка.

Никола
Боало

ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО, 1674

Песен първа

Какъвто и сюжет творбата ти да има,
възвишен или лек - ти свързвай смисъл с рима.
Напразно вечно те изглеждат във вражда;
знай, римата е роб - ще служи навсегда.
Стараеш ли се ти да търсиш, тя не бяга,
привиква ти духът, намира я веднага.
Пред разума-ярем, покорна свива врат,
не му е пречка тя, а прави го богат.
Но няма ли юзда, бунтовна се надигне
и смисълът тогаз я гони да я стигне.
Обичай разума: от него да блести
във ярка красота това, що пишеш ти.
Че не един поет, от чувството увлечен,
се отклонява в път, от разума отречен.
Накичва своя стих неземно да звучи,
че иначе той щял да се обезличи.
Избягвай крайността с лудешкия є пламък,
в Италия ценят фалшив изкуствен камък.
Изграждай смисъл здрав, но за да стигнеш там
като по хлъзгав път, е нужно труд голям -
отбиеш ли встрани, удавяш се веднага.
И често път един на разума приляга.
...
 

Виктор
Юго

ДЖИНОВЕ
 

E come i gru van cantando lor lai
Facendo in aer di se lunga riga,
Cosi vid’io venir traendo guai
Ombre portate dalla detta briga.

Dante

Стените,
градът.
Вълните
мълчат,
не искат
да плискат.
Притиска
сънят.

Равнината
дъх стаи.
Шум в тъмата
се роди.
Нощ проплака
горко в мрака,
пламък сякаш
я следи.

Звънти глас в здрача
като звънче.
В галоп подскача
едно джудже.
Тук-там прелита
в неспирен ритъм
покрай вълните
това момче.

Расте шум до Бога.
От замък проклет
тъй бият тревога
камбани безчет.
Тъй крясък и врява
ехти, приближава
и ту се стопява,
ту расне навред.

О, Боже! Вой долита
от джинове сред мрак!
Под стълбата извита
отбягвам тоя враг.
Газта е догоряла
и сянка, запълзяла
край перил а в спирала,
тавана сграбчва чак.

Ято джинове се гони,
свири вихрено за мъст,
пукат като в огън клони
счупени околовръст.
Тежкият им рой отровен
бърз се носи с вой гробовен,
както облакът оловен
с мълния на своя кръст.

Вампири, змейове ужасни
реват - проклети, зли души.
Залостяме. Не сме подвластни!
Но сякаш всичко се руши:
греда отгоре се превива
като тръстика мълчалива
и старата врата ръждива
трепери, скобите троши.

Вой адски! Той на жалба се превръща!
От вихъра донесен, страшен рой
стоварва се, небе, над мойта къща!
Стената тръпне в тоя чер двубой.
Като че ли, изтръгнат от земята,
ще литне с писък моят дом в полята
под вятъра. Че както лист в гората
с вихрушката им ще го вдигне той.

Пророко, дай ми сила жива,
та злите да се усмирят!
Ще преклоня глава плешива
пред теб там, где тамян кадят.
Стори вратите ми по-здрави
пред тоя дъх искрящ, лукави!
Напразно ноктите корави
върху стъклата да скриптят!

Те отминаха с крилата
като градоносен дъжд.
Блъскането по вратата
се пресече изведнъж.
Въздухът звънтежа помни.
В близките гори бездомни
тръпнат дъбове огромни
под летежа всемогъщ.

Крилата си, далече
отлитнали сред мрак,
едва размахват вече.
И мислиш - чуваш как
долита из тревите
гласът на скакалците
и как градушка слита
над покрив и над праг.

Нечувани думи
заглъхват възбог:
араби край друми
след ходжата строг
тъй в песен изливат
молитва звънлива,
детето заспива
сън хубав, дълбок.

Джинове бледни,
адски чада,
стъпки последни -
мрачна следа.
Глух шум долита.
Тъй сред вълните,
в тъмна нощ скрити,
глъхне беда.

Шум в полята,
шум замрял -
бий вълната
в стръмен вал,
плач на чайка,
жал на майка,
що се вайка
за умрял.

Мрак скита
без път.
Отлита
светът.
Настава
забрава.
Минава
шумът.

28 август 1828
 

Алфред
дьо Мюсе

ОКТОМВРИЙСКА НОЩ

Срам за теб, че ти с измяна
първа моя дух смути,
гняв и ужас ме обхвана,
разумът отне ми ти.

Срам за теб, жена прикрита!
С изневери, в мрачини
ми погреба младините,
пролетните светли дни.

С погледи без свян, с глас звучен
и със своя смях лъжлив
да проклинам ме научи
всеки блян и миг щастлив.

С чар и с младост ме увлече,
но измамен съм от тях,
на сълзи не вярвам вече,
че да плачеш те видях.

Срам за теб! Ти бе простора,
аз - дете пред твоя зов,
ти сърцето ми отвори
като пъпка за любов.

Лесно туй сърце подмами,
доверчиво беше то,
но защо невинността му
не пожали ти, защо?
Срам за тебе! Ти пробуди
първа мъка в мойта гръд
и сълзите ми принуди
като извор да текат.

Знай, че този извор блика
без да спре - дене, нощя,
мойта рана е велика
и не ще зарасне тя.

Нека се поне измия
в извора така горчив,
с тия сълзи да изтрия
спомена жесток, но жив.
 
 

Артюр
Рембо

ПАРИЖКО ПИРШЕСТВО

О, подлеци, назад ви връщат всички гари!
По булевардите жар слънчева пламти
тук, дето тъпчеха с крак варварите стари;
Париж, градът свещен на Запада си ти!

Пожарът, казват, бил във отлив - гаснел вече.
Виж кея, виж - площад! Виж домове безброй
пред лек трептящ лазур - тук, де оная вечер
от бомбите летя отблясък звезден рой.

Прикривайте с дъски дворците разрушени,
но не забравяйте отминалите дни...
Аз виждам стадо там от лакоми хиени,
червенокоса сган по стари механи.
............................................................................
О, гнъсни подлеци, по-бързо пийте, яжте!
Претъпквайте докрай стомаха си голям;
и пак обратно вън с устата си воняща,
о, победители, повръщайте без срам!
...........................................................................
Палячи с гърлен глас, крале, сифилистици,
таз блудница Париж отдаде се на вас.
О, мръсни дрипльовци с прогнилите десници,
да се отърси тя от вас настъпи час.

Щом долу във праха, от смъртен страх сразени,
се смъкнете със стон, с безсилна, морна плът,
издигнали пестници, таз блудница червена
ще се изправи в миг с голяма бойна гръд.

Кога си тъй играл с нозе във гневен полет,
Париж? Кога си бил намушкван тъй със нож,
кога си тъй лежал, сдържал частица пролет
във чистите очи - частица дива мощ!

О, тъй изстрадал град със мъртви булеварди,
лице и гръд извил към свойта бъднина,
отворила сега към теб врати милярди
над твойта минала и днешна бледнина!
.................................................................................
Макар че, столице, си толкоз унизена
и няма град до днес превърнат на света
на цирей тъй вонящ в природата зелена,
прекрасна - казвам аз - е твойта красота!

С гръм бурята сега ти песен посветява,
нахлува прилив нов към твоята борба.
Смъртта ръмжи. Кипи ти, град избран за слава,
вдъхни най-остър звук на тежката тръба!
.................................................................................
- И ред, и обичай са вред възстановени: -
в бордеите пак пир се буди както бе...
фенери в унес пред стени окървавени
трептят зловещо към оловното тебе!

Май 1871
 

Мадам
дьо Ноай

Из “ЧЕСТТА ДА СТРАДАШ”

***
Нито едно легло, ни стая, нито стряха
не ще разпръснат ужаса за мене,
че и след теб живея в тоя час.

В земята черна, тясна и студена
с теб имам среща аз!

***
Обичах се аз.
Ти знаеш: живях
с горд поглед, с горд глас
и радостен смях.
- Без тебе дух тъмен, студен,
омразна съм си на мен!

***
Внезапно пролетта се ражда.
Разнеженият въздух буди жажда.
Избликнало из земното гнездо,
любимо тайнство сякаш се разпръсква,
природата примамва и човека,
пространството докрай изпълва то.
Но аз разкъсвам тия нови връзки
и мисля, Рим, за твоята въздишка:
“Аз всичко бях, а всичко днес е нищо!”

***
В спокойна привечер умря безшумно ти.
Внезапно, сладка и ужасна неподвижност
обхвана твойта плът, не те предупреди.
И неусетно ти потъна в нея цял.
Настъпи сън за теб. - За мене скръб се ниже,
че най-ужасна смърт е да си надживял...

***
За мен се свърши всичко, че ти си тъй далече,
не ме вълнува нищо - и аз съм мъртва вече.
Напусна ме и мен в живота радостта.
Тъгата ми сега какво ще ти важи?
Знай: бавната ми смърт за мене п т тежи!

- Но всичко е напразно. Дори скръбта в света!
Затуй над твоя гроб не сложих аз цветя...
 
 
 

Пол
Елюар

СМЕЛОСТ

Париж студува и гладува.
Париж не дъвче вече кестени изпечени.
Париж навлече дрипи на старик.
Париж спи прав без въздух във метрото.
Бедняците търпят и по-голямо зло.
И вижда като в сън нещастния Париж
и въздух чист и огън,
и хубост, доброта
за бедните си, гладните чеда.
Не викай днес за помощ ти, Париж.
Ти жив си със живот неповторим,
зад твойта голота,
зад твойта бедност, нищета,
искра човешка вечна във очите ти гори.
Париж мой хубав град,
по-остър от игла и по-могъщ от меч,
и простодушен и учен,
ти произволи не търпиш.
Ще се освободиш, Париж -
Париж, трептящ като звезда,
надежда надживяваща смъртта -
ще се освободиш, Париж,
от твоята умора и калта.
Да бъдем смели, братя,
ний простите народни синове
без каски, без ботуши и без ръкавици.
Пак лъч възпламва в наште вени,

пак иде нашта светлина.
Най-славните от нас за нас умряха,
но в нашите сърца кръвта им се завръща.
И пак е утро, пак парижко утро,
заря на нашето спасение,
простор на раждаща се пролет.
Сломена е безсмислената сила.
И тези роби - наште врагове, -
ако са го разбрали,
ако са годни да го разберат,
ще си вървят.
 
 

Луи
Арагон

ЛЮБОВ КЪМ ЕЛЗА

Ревнувам те от капки дъжд
целувки ми напомнят те
От таен поглед неведнъж
по-остра ревността расте

Ревнувам че пчела я жили
ревнив съм и от огледало
от спомени изневерили
от сън обгърнал я всецяло

От предпочетен тротоар
от вятър галещ в утринта
възпламенил на ревността
ни миг негаснещата жар

От песен или плач през юли
от сдържан дъх - полувъздишка
Ревнувам я и от зюмбюли
и от парфюм от спомен скришен

От статуи със смут в очи
и с поглед празен мълчалив
Ревнив съм щом се умълчи
от белия є лист - ревнив

От смях от някоя похвала
от тръпката на зимна вечер
от роклята с цветенца цяла
която през април облече
От туй че огън търси тя
от клон поръсил я с роса
от гребенче до сутринта
преспало в нейната коса

Кого обича та постави
и носи тези тюркоази
Ах сенки всяка нощ - лукави
ме мъчат Кой ще ме запази

Ревнив съм всеки ден и час
пронизан с гвоздеи безброй
ума си сякаш губя аз -
ревниво куче без покой

Гори ме ревността безкрайна
Забави ли се при другари
във всеки жест откривам тайна
Ревнив ревнив съм от китари
 
 
 

Емил
Верхарен

ПЕЧЕНЕ НА ХЛЯБ

Прислужничките хляба месеха в неделя
с най-хубаво брашно и мляко в утринта,
издали лакти голи, челата си навели,
и капеше обилно в нощвите потта.

Ръцете и телата димяха сгорещени,
от пълните им пазви напъваше гръдта,
те удряха тестото с пестници озверени,
извайваха хляб кръгъл като на гръд плътта.

Разпадаха се в жар дървата изгорели
и хлебовете меки по два с лопата взели,
те хвърляха в търбуха на огнената пещ.

А пламъците, вън от тая паст, червени,
като глутнєца кучета със дъх горещ,
към техните лица подскачаха с ръмжене.

Морис
Карем

МАЙКА МИ

Запейте, косове! Това е мама!
Череши, люляци и шипки диви,
по-буйно разцъфтете! По-красиви!
Грей, слънце, тъмен кът да няма!
Поток от светлина да се надига!
Вей, ветре! Майка ми пристига!

Прозорците се радват, отразили
на мама образа любим, когато
и люляците с цветовете мили
обгръщат и лицето, и косата.
И кухнята започва да блести,
че вътре ще пристъпиш, мамо, ти!

Ана
Бландиана

ДОБРЕ БИ БИЛО...

Добре би било да се раждаме стари,
да бъдем при свойто рождение мъдри,
да можем сами да решаваме свойта съдба в тоя свят тъй
любим,
да знаем след първия наш кръстопът какви пътища има,
с едничък неясен стремеж: по кой път да вървим.

И после по пътя си ние да ставаме млади и още по-млади,
вратата на своето творчество зрели да стигнем със сила в
сърца,
през тая врата да преминем пламтящи в любов, щом юноши
станем
и после, прекрачили в детство, да раждаме свойте деца.

Те биха били в това време по-стари от нас
и биха приспивно ни пели и учили първите думи привични.
И тъй постепенно ний бихме изчезнали, ставайки още по-малки
от гроздово зърно, от грахово зърно, от зърно пшенично.

Б и в а л и ц и    от   Ели

1939 - френският ПЕН-клуб прави най-голямото представяне на културата на България в ХХ век

 
Из жълтоесенната Витоша се кандилкахме с Лъчезаровата кола. Горе, зашеметени от безкрая, Атанас и Сийка Далчеви ни предумаха от тях да бъде обядът. На връщане, тъкмо се разположихме на терасата в нашата драгалевска градина и се зададе съседът Борис Делчев. Поздравява и отдалече се провиква: “Лъчезаре, мисля за твоя архив. Нося вестник отпреди Войната, в който те има поне десет пъти.” Поканихме го да поседне при нас пред тъмнозеления смърч. Вкусвайки от миражния изглед към града и от моите македонски курабийки, Борис извади копие на вестник “Заря” от 8 юли 1939 година и зачете статия от неподписан автор:

“ПАРИЖ, ЮНИ 1939 г. Българското културно-просветно д-во “Амикал Бюлгар” устрои на 14 май в своя салон литературно четене.”[...] “Г-н Борис Делчев прочете извънредно интересна беседа върху “Героика в масовата литература”.

На това място Борис спря и разлютен каза, че в действителност заглавието е “Литература на масовата героика”. Лъчезар шеговито го успокои, че грешката е малка - защото е могло да пише - “Героиката - мезе на литературните маси”. Борис възприе закачливата интонация и продължи:

“Г-н Лъчезар Станчев прочете две нови стихотворения, едното от които “Гребци във Венеция”, посрещнати с големи аплодисменти от аудиторията.”[...] “Г-н Кр. Мирски прочете една оригинална статия (есе) от Илия Бешков - “Мисли за Ботева”.[...] “ Тая първа инициатива на д-вото “Амикал Бюлгар” се посрещна с голяма симпатия и интерес от българската колония в Париж.”

Гилерми Фигейредо и Лъчезар на ПЕН-конгрес в Рио де Жанейро, 1979 г.

Преди заминаването за Франция през 1937-а със стипендия от Алианс франсез - директор Жорж Ато, с Лъчезар бяхме в една романско-филологическа студентска компания. Той, 28-годишен, току-що приет за член на СБП, ми довери, че е склонил Кръстьо Станчев, който не му беше роднина, да го покани за парижки кореспондент на вестник “Заря”. По-късно се разчу, че кореспондентската “сезам” карта е предизвикала тук и там “благородна радост” заради възможността да се прониква в културните потайности. Сега си припомняхме как и други са съхранили духа на времето, често и в неподписани дописки. Борис, обрадван от възможността да си върне за шегите, продължи: “Чуйте как някои са се наредили до Ботева”:

“БОТЕВ ЛИСТ В ПАРИЖ. На 24 май излезе от печат специалният Ботев лист, издание на д-во “Амикал Бюлгар”, Студентското д-во и Кръга на интелектуалците.”[...] “Освен уводната статия, посветена на Ботев, първата страница съдържа и едно есе от Илия Бешков”.[...] “Листът съдържа стихове от Л. Станчев, Ив. Вельов и А. Вълчанов.”[...]

Изглежда, духовният прилив от край Перловската река се спускаше в Сена, та българското от тия години избликваше в Париж. Така става и с честването на Н. Райнов, защото в София не е могло да се състои:

“ЮБИЛЕЙНО ЧЕСТВАНЕ НА ПИСАТЕЛЯ НИКОЛАЙ РАЙНОВ. Кръга на българските интелектуалци в Париж устрои на 26 май тържествено юбилейно чествуване на писателя Н. Райнов.”[...] “Три беседи бяха изнесени. Първата бе посветена на творчеството на писателя. Говори г-н Лъчезар Станчев, с възторжени думи той обрисува широката творческа дейност на писателя, като се спря по-основно на историческите му творения и особено на романа “Между пустинята и живота”.[...] “Г-н А. Вълчанов даде анализ на художественото творчество на Н. Райнов.”[...] “Бяха прочетени няколко откъслеци от творенията на писателя от г.г. С. Сърчаджиев и Кр. Мирски. Тържеството беше председателствувано от г. Боян Дановски.”[...] “Телеграма до юбиляра бе подписана от името на кръга на българските интелектуалци от Н. Балкански, А. Вълчанов и Б. Дановски.”

От висотата на своето по-старо парижко житие и четиригодишна рождена преднина Атанас се намеси със своето съмнение: “Спасението от забрава дали от празници се ражда?” За да бъдем в унисон, вкупом зажалихме неговия делник без сняг - “бял и лъчезарен”, в “този черен като въглен град” - Париж и без “любовница, нито познат”.

Накрая, Лъчезар ни разказа, че в онези години писането на кореспонденции често е било “на коляно” във времето на междучасията в Училището за живи източни езици. Там младият лектор е премного зает с преподавателска работа под покровителството на многозаслужилия за България проф. Леон Болийо, но не забравял задължението към вестника. Затова, когато френският ПЕН-клуб прави български празник в Париж, дописката веднага хвръква към София.

Неусетно вечерният полъх край тъмнозеления смърч беше разместил десетилетия и се възвиси пред нас културното дело на вестник “Заря”.

Парижкият роман на Лъчезар

Коя си, аз не ща да знам
и двама нека сме без спомен.
Нали сме в този град огромен,
нали сме тук при Нотър Дам?

(“Среща”)

Над Европа се стелеше вражда, когато през 1939 година Лъчезар се завърна окончателно от специализацията и лекторството в университета на Париж. Донесъл беше нови стихове. Оформи се четвъртата поред сбирка - “Земя под слънце”. Заглавие твърде предизвикателно за времето на надвиснала световна война. По това време издател на престижна поезия беше Иван Коюмджиев. За това издателство кандидатстваха много поети, спомням си, двадесетгодишните Александър Геров и Веселин Ханчев и други от по-младите, но Коюмджиев с нюх на издател избра новите стихове на тридесетгодишния Лъчезар и, изглежда, не сгреши. Книгата веднага направи впечатление и спечели годишната награда за поезия. Още тогава ми се струваше, че тези стихове могат да бъдат най-добре усетени чрез нагласа за възприемане на роман. Защото сбирката е поетичен дневник на бурни години от живота на български младеж, попаднал почти сам сред водовъртежа на европейската култура. Художникът Преслав Кършовски откри лицето на книгата чрез една наистина земно-слънчева корица. В архива се е запазил договорът за издание, написан ръкописно от Лъчезар на кариран лист:

“В потвърждение на устния ни разговор, съобщавам Ви, че съм съгласен да издадете стихосбирката ми “Земя под слънце” в 1500 екз. и двеста луксозни. Хонорарът в размер на три хиляди лева ще си удържа от откупуванията на книгата...”

Отдолу Иван Коюмджиев е добавил:

“Съгласен с горните условия.” - и следва подпис.

После се доиздадоха още бройки, но вече с допълнителна лента върху корицата, на която пишеше, че книгата е “Получила първа награда за стихотворения за 1939 г.”. Появиха се множество отзиви и имаше традиционни критици, от които интересно се прояви Георги Цанев. В списание “Изкуство и критика” (кн.10, 1939, Г.Ц., “Страници от миналото”, БП, 1983, с. 379) той беше объркал и написал, че награденият за проза Ангел Каралийчев се награждава за стихосбирката “Земя под слънце” и въобще беше изпуснал името на наградения поет. После критикът в същото списание (кн.1, 1940) написа статия за “Земя под слънце”, където не беше спестил острите си преценки:

Каква безпомощност има например в тия две строфи, които целят да ни внушат чувството му за самота:

Пак връщам се на Сен Мишел,
не срещам никъде познат.
Не чувствуваш, че съм дошел,
огромен, безразличен град!

Да спра, да тръгна, да крещя,
на тебе ти е все едно,
и мойте стъпки ден и нощ
не врязват в твойта плът следа!

(“Самота”)

Комичното впечатление от това обръщение към Париж, който не искал и да знае, че го е посетил един наш поет, очевидно не смущава автора. Безсилието на тия девет строфи, които напразно се мъчат да предадат някакво чувство на отчужденост, става особено явно, когато те се сравнят с стихотворението на Ат. Далчев “На заминаване”, което се състои от четири реда, но изразява така неотразимо и поетично същото чувство:

Зарад какво да жаля? Нямах
любовница, нито познат:
вървях и свалях шапка само
на ветровете в тоя град.

Може би е интересно да се добави, че Лъчезар по повод на тази бележка казваше, че е доволен от цитирането на точно тези строфи, макар със знак минус, а за себе си се радваше на намерените рими “крещя-едно-нощ-следа” и особено от сгъстеното време в нецитирания куплет:

В музея неподвижност свята.
Без мен Стрелецът на Бурдел
ще пусне подир миг стрелата
към крайната човешка цел.

Тогава може би си мислех, че знам, и никога не попитах коя е “крайната човешка цел”...

Разбира се, критикът е имал и други оценки, като тази от 1939 година, непубликувана на български, а само на сърбохърватски (Г. Цанев, “Страници от миналото”, БП, 1983,

с. 258). Там той подрежда Лъчезар в интересна категория сред имената на признатите от него десетина съвременни поети:

“От представителите на левичарската революционна поезия, наследници на Смирненски, които се стремяха да съединят експанзивност и активизъм с художествено убеждение, трябва да споменем Христо Радевски и Лъчезар Станчев.”

Под прожекторите на литературната сцена от това време проблясваха шпаги, но зад кулисите и в живота участниците и особено Лъчезар изобщо не се вживяваха в злост. Може би затова синът на критика Румен (сега академик - биолог) при Лъчезар потърси насърчение за свои стихове.

Тази оценка, която свързва Лъчезар с поезията на Смирненски, навярно се е получила в резултат на публикуваната през 1936 година по младежки бунтарска стихосбирка “Хора по стрехите”, възприемана от съвременниците като левичарска. Очевидно още от това време Христо Радевски се отнасяше към Лъчезар с уважение, но не си спомням да е бил сред гостите на нашия дом. Запазил се е един по-късен симпатичен поздрав в стихове:

Аз не вярвам, Лъчезаре,
че си на осемдесет.
Възрастта и тя зер дар е.
Плюс това си и поет,
музата не ти изменя,
още бодро пее тя.
Значи жилав ти е гена
и поддържа младостта.
Дръж се, че напред те чака
не един родилен ден.
Тъй ще минеш ти стотака
здрав, щастлив и вдъхновен.
Нека в пътя ти е чисто -
та нали си Лъчезар?
Туй ти пожелава Христо -
твой приятел и другар.