Първи стих на Геров, “частник” със Змея и в “Славейче”

    Китарните и стихотворните изяви сприятеляваха не само млади и наивни студентки с поети, но привличаха и съвсем начеващи в писането тринайсетгодишни ученици. Когато се запознах с буйно чернокосия пеещ и свирещ студент, не знаех, че той прави забавния вестник “Весела дружина” заедно с братята си, по-големия Емил (редактор и шеф) и най-големия Веселин, и със съпругата на Емил - белетристката Милка Петрова-Коралова, и с младия художник Стоян Венев. Още в първата година - 1933, в девети брой на вестника, намира мястото си едно забележително начало - първо стихотворение. То е тъй добре нагласено, че гали самолюбието и стопява коравосърдечието на редактора още със заглавието:

    НАШАТА ДРУЖИНА

Като нашата дружина
надали по света има.

От десетина момчета,
тази толкоз славна чета,
между всичките на село,
стои винаги на чело!

И за риба ли в реката,
на игра ли в гората.
В пек, във жега, в студ и мраз
управлявам я все аз.
И накрая:
Като нашата дружина
къде друга в света има!
И в родното ни село,
тя е винаги начело!

    Александър Цв. Геров, ученик

    Шейсет години по-късно поетът Ал. Геров си спомня (в. “Български писател”, бр.1, 18 март 1997): [...] “С трепет огледах стаята, отрупана с вестници, и побързах да покажа моето стихотворение “Нашата дружина”. Лъчезар веднага го прочете, одобри го и ми плати хонорар.”[...] “През годините се убедих, че Лъчезар беше много мил и привлекателен човек. Около него винаги се въртяха млади и красиви жени. Лепяха се като мухи по него.”[...] “Когато започнах да се задълбочавам в поезията, посещавах Лъчезар заедно с Александър Вутов - Вутимски и други млади от моята среда.”

Началото на издателската страст на братята проличава в “хвърчащия лист”, наименован “Талаз”, от 20-те години, където се извисяват поетите Тодор Харманджиев, Славчо Красински и още няколко съвсем млади автори. Съдържащ осем страници и продаващ се в книжарница “Т. Ф. Чипев”, листът е побрал стихове и от Емил (с псевдоним Коралов), и от най-малкия брат (с псевдоним Лъчезар Веронов) на последната страница, пълна с видения и унес:

А бавно под нас разлюлява се хълма
и тръгва на път сякаш кораб зелен,
под южния вятър зелените дъбове -
надути платна зашумяват над мен.

Раздялата и раздвоението като че ли са неизбежни. Тъкмо в разцвета - петата годишнина на вестника - 1937 година, моят приятел поет, вече дипломиран, спечели филологически конкурс за специализация в Париж със стипендия, отпусната от Френския институт, и напусна редакцията. Емил, за да продължи издаването, намери заместници - двама нови редактори, поета Асен Разцветников и Ценко Цветанов. Когато научил за това, две години по-малкият брат съвсем на шега споменал: “Емиле, трябва да получа за миналите пет години още една заплата, защото сега се вижда, че съм вършил работата за двама редактори.” Това чул Асен Разцветников и винаги когато Емил пращал на Лъчезар колет, добавял по нещо с пожелание “за поохранване на добрия редактор”. Парижкият специализант тогава беше доста кльощав и имаше нужда от калории. Той се отнасяше към Разцветников най-уважително и го величаеше като “учител в стихотворството” не само за да насърчи продоволствените акции. Може би затова Разцветников му беше подарил всички свои

преводи още от “Илиада”, а на “Тартюф” имаше посвещение: “... с поздрави от Родината.” И по-късно го препоръча на Николай Лилиев за превода на комедията “Училище за жени” от Молиер за постановка в Народния театър. Когато в края на годината Разцветников наобиколил парижките културни гнезда, Лъчезар го запознал със своите приятели и цяла вечер слушали кавала на Бешков в ателието.

След година, край голямото езеро в градината, до бирария “Ариана” при Орлов мост, попаднахме в една компания с Илия Бешков и приятелката му. Художникът и поетът не бяха се виждали след връщането си от Париж. В глъчката успях до разкажа за Долни Дъбник по времето, когато баща ми беше директор на гимназията и живеехме под наем в къщата на Бешкови. Не пропуснах и моя светъл спомен за леля Пана, която през ден, през два се тюхкаше не без майчина гордост от най-малкия си син: “Наш Илийчо пак щели да го арестуват, защото направил нова “кракатура” на властта.”

Издателската страст доведе до сприятеляване със Змея в края на 30-те години: тогава и двамата бяха около трийсетгодишни. Светозар Димитров с псевдоним Змей Горянин пишеше родолюбиви исторически разкази и имаше добри познанства, за да подпомогне началото на ново издание. Специализантът, завърнал се от Франция, но не намерил работа, със свойствената си активност беше неудържим и започна издаването на библиотека “Герои”. Художник стана приятелят Вадим Лазаркевич, който се нагърби да изстиска полиграфическото майсторство на печатница “Лито-печат”, за да се привлекат читателите от неподражаемото светоусещане в илюстрациите на джобно-форматните книжки.

От старите тавански архиви изпадна неочаквано калиграфски написана папка-книга, подготвена за печат - “Крали Марко”. Това е ръкопис на Змей Горянин с над сто машинописни страници. Дали е отпечатан? Или това е може би единствен забравен и неиздаден ръкопис, непознат на ценителите и на наследниците, които биха го издали. Началото е интригуващо:

“Когато се родил синът на крал Вълкашин, придворните не смеели да погледнат господаря си. Той седял на каменната тераса на една от

кулите и бавно, на глътки пиел вино от голяма златна чаша. Така очаквал вестта за раждането на своя престолонаследник. А тази вест не била приятна...”

На библиотека “Герои” сътрудничеха Стилиян Чилингиров, Добри Немиров, Елин Пелин, Емилиян Станев, Калина Малина, Стоян Ц. Даскалов и още много автори. Приятел на издателя през много години беше белетристът Петър Стъпов, който участва в библиотеката със свои исторически разкази. Той живееше на улица “Герлово” срещу Военната академия. Лъчезар обичаше безконечните именни дни в тяхната триетажна къща заради поетичните разговори с македонска багра, поддържани най-живо от поетесата Магда и белетриста Константин Петканови, съседи от долния етаж.

В началото на 40-те години художникът маринист Марио Жеков, по време на поредното плаване с кораб по Дунава, предложил на Лъчезар да позира за една скица. Поетът, отдавнашен почитател и дори собственик на морски платна от художника, се размислил:

- Но нали рисуваш само море, да не би аз да приличам на риба.

- Постой, не се движи, ще те скицирам като Нептун сред млади нимфи.

- Не мога да стоя неподвижен сред млади нимфи. Не съм достатъчно стар - измъкнал се моделът.

Марио Жеков се заинатил и го нарисувал без позиране, така както забележително е уловил неповторимия миг на вълните и досега бушуващи в рамка на стената в дома на поета.

Докъм края на 40-те години бяха преустановени всички частни издания като “Весела дружина”, която по това време се редактираше отново от Емил и Лъчезар. В средата на 50-те години Лъчезар основа ново списание - “Славейче” (с приложение “Библиотека Славейче” и вестник “Весело Славейче”), с художник Любен Зидаров, издание на Съюза на писателите . Веднъж той се върна от работа ужасно късно и много

притеснен разказа: “На събранието една колежка, чието издание има десетина хиляди тираж, се изказа, че “Славейче” имало 120 хиляди, защото аз съм работил като частник.” Тогава думата “частник” беше крайно непохвална. За радост това изказване не доведе до “изводи”, защото благодарение на този тираж идваха парични постъпления за поддържане на Съюза и на другите непечеливши издания. Четиридесет години списанието просъществува, може би милиони са читателите, закърмени с българска литература от него, и дори стана наистина частно издание. В издателското каре е написано, че “Славейче” е основано от СБП. И не се е намерило място за името на “частника” основател и първи единадесетгодишен редактор.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 25, 6 юли 1998 г.)
 
 

Послеслов

От приятели научих, че в сряда, 8 юли 1998 година, ще има откриване на изложба от архива на Змей Горянин, подредена в Народната библиотека. Не можех да не присъствам, още повече че се получи най-щастливо съвпадение и във в. “Литературен форум”, един ден преди събитието, се отпечата моят спомен, в който разказвах и за Змея. Този спомен го бях предложила на любезния редактор поета Владимир Попов преди месец, без да подозирам ни най-малко за подготвяното събитие.

След тържественото откриване на изложбата и радостните срещи със стари познати бях привлечена от витрина с книги на Змей Горянин. До тях имаше надпис, че след осъждането на Змея от “народния съд” тези книги са включени в “черния списък”. Оказа се, че повечето от книгите на Змея, подлежащи на изземване, са издадени в Лъчезаровата библиотека “Герои”. Това ми спомни тежките дни в 40-те-50-те години, когато Лъчезар на няколко пъти беше принуден, след доноси, да дава “обяснение” за издаването на библиотека “Герои”.

  Пашалийска, в издание на Народната библиотека “Св. Кирил и Методий”. Много се развълнувах да видя Соня след толкова години в здраве и творческа бодрост. В своето възторжено представяне на книгата Атанас Свиленов най-неочаквано спомена, че е чел във вчерашния вестник моя спомен за намерения напълно запазен ръкопис на Змея, който бях изровила от тавана случайно, цели 56 години след създаването му. Когато тръгвах за изложбата, предвидливо взех със себе си този ръкопис “Крали Марко” и ето че сега се отвори възможност да го предам на Соня. След вдъхновената рецитация от артистите П. Петров и М. Русалиева на изстраданите непечатани епиграми на Змей Горянин помолих Пламен Цонев (който като главен редактор току-що ми беше подарил първи свитък от новооснования вестник “Апостол”) и Атанас Свиленов да подготвят Соня за изненадата. Но тя все пак се стресна и ме попита: “Ели, защо чак сега, след толкова години?” (Съдба или случайност? Можех да є разкажа, че през декември 1996 година във вестник “Македония” беше публикувано за първи път, 55 години след като е било написано, стихотворение на Лъчезар, посветено на Коледа. То също така е било открито в някакъв архив от писателката и издателка Зоя Андонова от “Македония прес”.) Знаех, че най-успокоителна е истината: “Соня, преди месец намерих този ръкопис на Змея и се надявам сега да бъде отпечатан.” Запленена от моя архиварски оптимизъм, Соня ме ощастливи с автограф върху новата си книга.
 
 

Македония в песни и усмивка

Изтощен от прелестите на Парижкото световно изложение и специализацията през 1937-1938 година, Лъчезар се завърна за лятна ваканция и хранителен режим в София. Колкото специализантът беше отслабнал, толкова беше набъбнал багажът му от нови стихове, събрани в цикъла - “Париж под слънце”, посветен на многозаслужилия за България професор Леон Болийо. Още при пристигането Лъчезар сподели, че няма търпение да чуе мнението на приятелите и публиката отвъд Орловия мост. Трябваше да бърза, за да може да участва в анонимния поетичен конкурс на Съюза на писателите на името на “Лидия и Иван Д. Шишманови”. Надяваше се на конкурса и за голяма радост наистина го спечели, дори с парична премия от 2500 лева, заедно с Магда Петканова, знаменитата авторка на песента “Ако зажалиш някой ден за драмска ракия...”

търсене се осъществи среща. После Лъчезар разказа, че Балабанов се въодушевил от идеята и ще напише предговора. Може би за това съгласие беше повлиял и изборът на Лъчезар да покани за свой кум приятеля на Балабанов Елин Пелин. Или че самият Балабанов и Елин Пелин бяха участвали в жури, наградило Лъчезарова стихосбирка. Така предговорът стана неочаквано бързо и биеше право в българското сърце със силните Балабанови слова:

“...Ето, още през 1908 година издавах и редактирах основания от мене и от други двама другари всекидневник “Време”.
Обявих повсеместна анкета с питането:
“Кое е най-хубавото българско стихотворение?”
Въпросът не бе: “Кое е най-хубавото стихотворение за Македония?”, а ясно и открито без ни най-малък намек за някакво ограничение:
“Кое е най-хубавото българско стихотворение?”
Всеки ден се получаваха стотици отговори. На края на деветдесетия ден от задаването на въпроса направихме строга сметка:
Осемдесет на сто от отговорите бяха: “Черното знаме” от Иван Вазов...”

Оставаше да се намери издател. Лъчезар се спря на книгоиздателство “Т. Ф. Чипев”, защото то имаше добра книжарска мрежа и му беше познато още от двайсетте години при издаването на хвърчащия лист “Талаз”. Скоро се получи писмо - договор за издание, в който Чипев пише:

“Потвърждавам съгласието си да издам книгата “Песни за Македония” или “Македония в песни”, антология от стихотворения на български писатели... Книгата ще бъде отпечатана в 4000 екземпляра... Издателството си запазва правото и за второ издание...”

Доста време мина, докато с приятелите се нарадвахме на отпечатаната антология. През бурното лято на 1943 година с Лъчезар заминахме за Охрид при моите родители от рода Бояджиеви, за да търсим край “Канео” езерния български дух.

Неочаквано през 1997 година, след като не се бяхме чували повече от 40 години, обади ми се по телефона Бойка Вапцарова и пожела да є подаря екземпляр от антологията “Македония в песни”. За съжаление в

библиотеката и архива на Лъчезар беше останал един-единствен екземпляр и аз не можах да є го предоставя, но така се появи повод да си припомня от какво е предизвикано това позакъсняло внимание към антологията.

Когато се съставяше антологията, Лъчезар подбра стихове и от млади поети и включи един съвсем неизвестен дотогава поет, Никола Йонков, който му беше подарил при запознанство първата си книга. Така в този избор на стихове за първи път се появи Йонков (Вапцаров) в поетична антология. В края на 40-те години в Пампорово Лъчезар беше поканен да говори за поезия и за поети, а накрая Бойка Вапцарова, която присъстваше, сподели: “Кольо навремето така ценеше стихосбирката “Хора по стрехите” на Лъчезар, че дори спеше с нея под възглавницата...” Веднага си спомних и за горещата преценка на Петко Росен в годишен коментар за поезията на 1936 година във вестник “Зора”:

“Младото и бодрото ще усетите в “Хора по стрехите” (какво смахнато заглавие! Един мъдрец е казал, че заглавието е огледалото на книгата).[...] Ако не раздавах само похвали, тазгодишната награда бих дал за тази сбирка - по-хубава няма.”

Съдбата се усмихна на Лъчезар още един път през 80-те години чрез песента “Усмивката”. Под това заглавие той беше започнал да пише още по времето, когато бяхме в Охрид, след издаването на “Македония в песни”, но стихотворението беше отпечатано доста по-късно. С песента се започна от обаждането на Митко Щерев в дома ни. Като не намeрил Лъчезар, той се разтърчал и пристигна в Банкя, където бяхме на балнеолечение. Когато го посрещнахме, младият композитор с видимо смущение попита:

- Г-н Лъчезар Станчев, дали е възможно до бъде съкратено едно Ваше стихотворение, за да се оформи като текст на нова моя песен?

Лъчезар имаше много песни и сам свиреше и пееше, затова широко се усмихна и насърчи младежа със съгласието си:

- Песента дава втори живот на стихотворението.

Успокоен, композиторът продължи:

- Избрах стихове от “Усмивката” за текст на моята песен:

Не знае никой преди колко века
разбудила е тя човешкото в човека.
Но струва ми се - в нощ студена
от майчина целувка е родена.

И днес на твойте устни тя цъфти,
усмихнеш ли се - хубава си ти!
Усмивката. Тя води двама млади
към върхове и звездопади.

Усмивката! Със свойта нишка лека
човека тя привързва към човека.

Не бива без усмивка дом да има,
без нея по света ще бъде вечна зима.

Усмивката! Със свойта нишка лека
човека тя привързва към човека...

Така беше уговорен текстът, а Митко Щерев сподели, че се тревожел, защото песента вече била почти готова, а все още нямал потвърждение за текста. Веднъж му се случило да не получи съгласие от друг поет, затова сега дошъл чак до Банкя. Лъчезар му пожела успех и го изпрати с думите:

- Ще се радвам, ако повече композитори се убедят, че най-добри стават песните, когато сътворяването на музиката започва върху първичната основа на поетичния текст.

Само след няколко дни чухме приятния тембър на Йордан Георгиев да представя авторите и “Усмивката” - първата песен от двадесетте включени в националния радиоконкурс за нови песни “Пролет’86". Великолепното изпълнение беше на Петко Петков и група “Трамвай № 5”. Лъчезар не се учуди, че награди взеха други песни, защото беше убеден, че добрата поетична основа не веднага, а постепенно, но трайно доближава песента до хората. Много скоро песента попадна в конкурса за мелодия на годината във “Всяка неделя” на Кеворкян. На четвъртата седмица поради това, че оглавяваше класацията вече три седмици в месеца, “Усмивката” трябваше да стане мелодия на месеца. Точно тогава на екрана се появи като песенен ценител един много твърд млад критик. И той обяви оценката на публиката за неправилна и каза, че не приема текста и въобще песента. След това изказване конкурсът на “Всяка неделя” беше преустановен... Но песента продължи своето шествие и беше включена в плочата с хитове на “Трамвай № 5”.

Публиката надделя и вече години “Усмивката” като любима песен се излъчва по радиото и участва чрез клипове в телевизията. ТВ предаването “Вариант 3” на Живка Гичева включи песента като фон на своята тема за усмихнатите хора в трудно време. И дойде своеобразният връх на 19 август 1998 ­ БНТ по Ефир 2 излъчи едночасов концерт с име “Усмивката”, с участие на Петко Петков, Стефка Минева, Лили Иванова, Стефка Съботинова...
 

Музата
от Руми

Първото, което научих за татко ми, беше, че той имал муза. Бях още с ръст и мозък на пиленце, но се заслушвах, като си говорят с майка ми. Правят ми впечатление думите “поезия”, “лирика”, “муза”. Какво точно е муза, никой не ти обяснява, но аз и без това вече се досещам. На бюрото на татко ми има женски профил в тънка рамка. Дали е на майка ми, или е само за украса, не мога да различа. Но взимам мерки нищо да не му липсва. Измъквам от кутията с играчките изрязано от дърво и цветно изрисувано женско лице и го нагласявам пред очите му. Убедена съм, че и моята муза с кукленските сини очи си я бива, защото другата рисунка е изящна, но моливът е тъй бледо изразно средство.

Винаги когато си е вкъщи, татко ми е на бюрото. Самото бюро е много голямо, с две редици дълбоки чекмеджета и етажерка отпред, а за мен е голямо като къща (когато се скрия под него) и ме носи като кораб, когато седна на извития му край. Сама не мога, разбира се, да седна там, слагат ме да седна. Ако майка ми трябва да излезе за малко, татко ми ме приема на кораба. Условието е да стоя мирно. Стоя. Трудничко е и да се слезе оттам. Но не стоя само по принуда. Интересно ми става, защото, след като се настаня, татко ми ме забравя, говори си сам, не ме и поглежда, произнася думи, изречения, повтаря ги, променя ги по малко, после още малко, те са ритмични, стават все по-равномерни, все по-звучни, а листът му се изпълва с криволици и задрасквания. Очарована съм от ролята си на муза. Очарована съм и от това, което той прави. Следобед взимам едно томче, малко, като че ли е правено за мене, и с молив се опитвам да запълня празните места в полето и между редовете със, струва ми се, същите криволици и задрасквания. Работя дни наред в захлас. След няколко години прочетох какво пише на корицата: Люб. Русевъ. Педагогически речникъ. Издава Добромиръ Чилингировъ, София, 1936. Добре го бях редактирала.

години ще разбера, че Владимир и Румяна са дългички и неудобни имена, за да влязат във всеки стих, но все пак тук-таме Владко и Румянка също са герои.

Работи и върху преводи. Някои са започнати от “едно време”. През детството ми всичко като че ли се измерваше с доста големи периоди, а изразът “едно време” не се отнасяше само за приказките, а и за нещо, станало преди десетина години. Например майка ми поръсваше домашните бисквити с какао от дъното на една кутия, останала от “едно време”. Какао не се намираше. Добре че от дъното на старата кутия все се посипваше по малко от любимия кафяв прах върху бисквитките. Нещо се беше променило няколко години преди да се родя. Без връзка с мене. Кой ли пък би се хванал да ти обяснява това. Та “от десет годин”, откакто се е върнал от града с чугунената, висока цяла педя “Тур Ефел”, татко ми превежда “Шансона”. Имам чувството, че и не бърза да го довърши. Само от време на време разтваря поизлинелите папки и скандира старофренския текст редом с българския. Аой! - припява епическият разказвач. Едва през 1985 година се намери издателство, “Народна култура”, за първия български превод в стихове на епическата “Песен за Роланд” и за подробния предговор.

Бях от време на време муза и за “Шансона”. Хвалеха ме, че стоя много кротко на извития край на бюрото. Вероятно за да ме насърчат да стоя кротко. Тъй или иначе, през тези несъзнателни години през ушите ми е минала в оригинал и в превод поезията на Пол Елюар, на Луи Арагон, театралните стихове на Расин и на Молиер...

Второто нещо, с което татко ми се отличаваше, беше, че той не само има нужда от муза, но и знае един таен език. Говореха си на този език с майка ми, когато не биваше да ги разберем ние с брат ми. Но те всъщност не искаха да пазят тайния език само за себе си. Вечер аз не бях от децата, които се оставят току-така да заспят. На родителите ми се налагаше понякога да ме извадят от кошарата и да ме вземат в голямото легло между тях двамата, за да се откажа от будуването. За по-убедително ми се казваше и “бон нюи”. Първите си уроци по френски получих по сугестивния метод, който още не беше измислен.

И за преводите, и за своите стихове татко ми проверяваше как звучи написаното не само като си го изговаряше гласно, за себе си. То си било стар трик за абстрахиране от околните шумове. Но когато сметнеше, че е завършил или поне е стигнал до някакъв задоволителен вид, той искаше да го чуе отчетливо, да сподели и казваше, че ни събира на комисия. Очевидно искаше да чуе мнението на майка ми, френска филоложка и преводач на художествена литература, но и ние с брат ми насядвахме като комисия (доста по-големият ученик в трети-четвърти клас и аз - непропускащото важните неща пиленце). Когато правехме комисия, можех да чуя същите напевни думи, вече без накъсване и повтаряне, прочетени от баща ми хубаво като по радиото. Не помня самото обсъждане. Но мисля, че той гледаше и реакциите ни, докато слушаше. Така можеше да провери местата, в които ощесе съмнява. От по-късно време знам, че това, което не му харесва, дори и да е получило одобрението ни, ще бъде още много променяно, “докато стане”.

Татко ми беше много грижовен към двете си домашни музи и често жертваше Музите заради нас. Когато голямата муза боледуваше от сливици, той извеждаше малката муза на разходка по булевард “Руски”. Гледам снимка (очевидно сме се възползвали от услугата на фотографа, който причакваше клиенти до кончето), на която сме само двамата с татко ми. Той изглежда висок и представителен с двуредния си, по тогавашната мода, костюм и гладко избръснато младо лице до малката си муза, която го държи за ръката. Разходката по булевард “Руски” се превърна и във формула за успокояване на незаспиващата ревла. Вземаше ме на ръце, както си бях по пижамка, и напевно ми говореше, че се разхождаме по “Царя”, като пристъпваше по няколко крачки от единия край на стаята до другия.

Вкъщи беше пълно с книги с поезия. Романите бяха по-слабо представени. Татко ми не само пишеше поезия и превеждаше поезия. Той четеше поезия, купуваше и трупаше поезия, рецитираше в диапазона от Блок до Елюар и Вазов, пееше поезия. Когато някой от приятелите му композитори пишеше музика по негови стихове, той взимаше готовите ноти, просвирваше новата мелодия на китарата, за която иначе почти не се сещаше, проверяваше дали думите се чувстват

удобно сред нотите. “Четри, дванайсе, деветдесет и едно” ­ бързах аз да вдигна телефонната слушалка, без още да знам цифрите, и разпитвах като старателна секретарка, за да чуя, че го търси композиторът на новата песен. Когато научих по настояване на татко ми какъв е смисълът на ямба и хорея, и на останалите стъпки, разбрах, че неговата взискателност към собствения стих превръща поезията му в покана за песен. Така се случи и със стихотворението му “Усмивката”, което Митко Щерев направи на хит за “Трамвай № 5” през 1986 година. По телевизията един нахакан критик отхвърли песента от седмичната класация, но песента сама си се класира и честичко ме обгръща с ведрина от радиоефира.

Още от тази своя пилешка възраст различавах ясно поезията, с нейните рими и ритми, от прозата. Харесваше ми играта с думите; тя будеше у мен смях или сълзички, макар че не знаех защо. Срещахме се от време на време със семейство Атанас Далчеви. При всяко събиране татковците франкофони намираха момент, в който да се отделят от компанията, и дълго си шепнеха. Когато попитах веднаж какво са си говорили, татко ми ми обясни: “Обсъждахме един френски стих.” Представих си стиха като нещо голямо, по обем.

Докато си представях какво е стих, без да попитам, за да си спестя възможното разочарование, татко ми превеждаше Верхарен, Ален Боске, Виктор Юго, Морис Карем... Аз пък завърших френска филология, тъкмо бях започнала да се занимавам и с доктората си по румънска литература, под ръководството на проф. Надежда Драгова, та се смятах много сведуща. Връща се веднаж татко ми от екскурзия в Румъния и донася оттам книгите на двама млади поети. Погледнах на откривателството му с недоверие. Не бях и чувала още за Ана Бландиана и за Никита Станеску, но татко ми преведе и публикува техни стихове, с което отваряше път за българския прочит на новото румънско поетично поколение. След като беше редактирал заедно с

Йордан Стратиев и с Александър Муратов тома с “Румънски поети” (1956), той оставаше верен на румънските си приятели и особено на Анатол Е. Баконски, а чрез него се свърза и с по-младите редактори на клужкото списание “Стяуа”, което, редактирано от поети като Аурел Ръу и Адриан Попеску, беше по традиция отворено към европейската поезия и ги превръщаше в съмишленици.

Спомням си и за един поет, когото татко ми обичаше, но не преведе. Донесе си от Франция издадената през 1960 г. стихосбирка на Оскар В. дьо Любич Милош. Беше говорил там за поета символист с френските и белгийските си приятели Ален Боске, Ан Мари дьо Бакер, Морис Карем. Казваше ми, че този поет го е заинтересувал с изразителния си лаконизъм. Книгата на Милош често слизаше от библиотечната лавица, но никога не се разпарцаливи, както се случва с книгите, след като бъдат преведени.

Постепенно беше се пристрастил към трудностите при превода на поезия и търсеше все по-непробиваеми стени, опитваше се да докаже убеждението си, че няма непреводими поетични текстове. Дори участва в един литературен облог. Като съставител и редактор на тома с поезия и драма от Виктор Юго през 1967 и на тома с поезия през 1990 г., татко ми покани много поети и преводачи в колектива. Както и при други колективни издания, не запази много стихове за себе си. Знаеше, че винаги някой ще се откаже и ще му се събере работа и за нощите. Така един събрат предаде превода на “Джиновете”, без да е спазил твърде характерния 
за тази поема на Юго рисунък, и в ритмиката, и звуков, и графичен. Късият стих постепенно се удължава с развихрянето на злокобните духове и се скъсява отново при тяхното отлитане на зазоряване. Взискателният редактор помолил за поправки, но колегата се хванал на

бас, че не е възможно да се постигне толкова голямо съответствие във формата, и се отказал от работата. С колко нощи се е измервал новият превод на татко ми, вече не зная. Но спечели облога. Поемата “Джиновете” придоби и на български стъпаловидна форма и внушава френски среднощен ужас.

Не ми се иска да продължавам. По-новите спомени не са посипани с онзи искрящ прашец от детството, когато получавах от време на време правото да бъда мъничка муза.
 

  Белотата
от Владко

Нова бяла къща за първия Лъчезар

    Оставам последният мъжки наследник на фамилията на вършецкия род, започнат от учителите Донка и Дончо Станчеви. Всеки род си има къща. Нашата е построена към 1908 година. Тогава се ражда Татето - с новоизмисленото  от неговия баща име - Лъчезар. Бащата Дончо кръщава сина си Лъчезар на своя личен псевдоним Лъчезаров, с който се подписвал когато печатал стихове. Първият Лъчезар има късмет да бъде единственото бебе от петте деца, за което да е направена нова къща. Новата бяла къща нарекли “Вила Незабравка”, с явното желание курортистите, пребивавали в нея, да не я забравят и да я посетят отново и през следващите сезони. Изглежда, двуетажната деветстайна вила с мансарда е била най-големият навремето пансион за курортисти във Вършец.

    Не мога да се начудя как моите баба и дядо, с парите от наемите и двете учителски заплати, са изпълнявали този супер бизнес-план за построяване на такава голяма къща - пансион, и дори са изплащали заема към Ипотекарна банка.
 

Царят е бял

Край Охридското езеро, тази нестабилна покрайнина на родината, успешните младоженци Мамето и Татето летуваха на гости при родителите на Мамето и чакаха бебе. В смутната 1943 година това неродено бебе бях аз и моето бъдещо ушенце дочу глъчка откъм белия свят. Защото на плажа заедно с другите роднини беше дошло да се запознае с Татето - поет и нов зет, едно малко весело момиченце - Снежанка от охридския род на Мамето.

на “Царят е гол”. Младата майка рипна и натопи момиченцето в езерото, може би воден вариант на “потъвам в земята”.

Татето, развеселен в ролята на “Царят е бял”, обърна сламената си шапка като корона и царствено цамбурна бялата си гърбина в езерото.
 
 

Млечното сако и маркучът на чичо Кръстник

Любимо забавление в неделния следобед беше да поливам или да си кажа истината, обичах да пръскам с маркуч като пожарникар. Жадуваният маркуч се намираше в градината на чичо Кръстник. Измислях най-различни и все важни причини, за да ме заведат на гости при маркуча. Убеден, че Татето харесва само млечнобелия цвят, един ден казах, че имам важна работа да поливам млечнобелите рози в градината на чичо Кръстник. Татето веднага се съгласи и си сложи новото млечнобяло сако и заедно с Мамето покрай Орловия мост и през голямата градина се запътихме към Лозенец.

За голяма изненада чичо Кръстник ни посрещна в бяло сако, съвсем същото като сакото на Татето. Захласнах се от изненада, защото дотогава знаех, че само войниците и лъскавите пожарникари имат униформи. Попитах защо? И Мамето ми разказа, че профсъюзът на писателите е раздал еднакъв плат на всички писатели. Тогава разбрах, че писателите също са важни, щом имат униформи, и че ако не успея да стана пожарникар, поне може да се уредя с бяла профсъюзна униформа. По улицата, кой знай отгде, се появи фотограф и веднага започна да снима бъдещия пожарникар с маркуч, застанал пред носители на бели профсъюзни униформи.

На снимката чичо Кръстник ме е вдигнал високо на ръце и за съжаление любимият ми маркуч не е фотографиран.
 

Татуировка с мляко

Всяко лято, когато семейно се печехме на слънце, Татето, убеден, че е човек с обикновена кожа, се печеше заедно с всички. Нищо не предвещаваше приближаването на изключителното ежегодно събитие. Със свечеряването настъпваше часът на изненадата. Татето винаги се изненадваше от изгарянето и още първата вечер започваше невероятното забавление. Защото Татето си намазваше цялата зачервена кожа с кисело мляко и налагаше върху млякото тънки резенчета от пресни краставици. Със сестра ми се кискахме първо в шепи, но гледката беше тъй забавна и свързана с толкова успокояващо охкане, че скоро преминавахме в неудържим хохот, като напълно пренебрегвахме риска от шамаросване. Само тази рецепта го успокояваше. Веднъж, в грижите за своята кожа, Татето реши да използва лекарство ново, чуждоземно, невиждано, чак от Египет донесено. И си намаза темето на главата и бузите. Само след пет минути под слънцето гледката беше неописуема. Не вярвахме на очите си, когато главата му се изду като балон с няколко сантиметра по намазаните места, и то доста неравномерно с падинки и подути възвишенийца. Довтаса лекарски консилиум и се засуети, не знаеше какво да препоръча. Тогава Татето им натри учените носове, като показа своя майсторлък от кисело мляко и краставици, но този път върху главата. Индианската военна татуировка с пера е едно нищо пред белите млечни ивици с краставичен релеф в контраст със зачервената кожа на лицето.

Бялата градина на Багряна

Татето по телефона уговаря Багряна да даде интервю на любознателната гимназистка, сестра ми, Румето. На другия ден в уречения час тръгваме. Татето ни напътства да поднесем бели цветя. Аз ще бъда оператор и шофьор. Влача огромен ролков магнетофон, микрофон и в другата ръка мисля, че държа уханен голям букет отбели цветя. Румето, дори докато се качваме по стълбите, преговаря на глас въпросите, които ще задава. На стълбищната площадка пред гостоприемно отворената врата ни посреща поетесата, облечена в тъмни дрехи с бродирана бяла якичка. В този момент разбирам, че не съм изпълнил заръката на Татето и съм забравил белия букет... Каква ли е причината да се усещам в градина от уханни бели цветя винаги когато съм сред стихове на Багряна?
 

Бялата къща на Морис Карем

Пристигаме в крайния квартал на Брюксел, където е бялата къща на приятеля на Татето - поета Морис Карем. След като се запознаваме и погалваме котките на стопанина, ние студентите - аз и сестра ми - се измъкваме от разговора между двамата поети и техните първи съветнички - сладкодумните съпруги. От наше име Мамето помолва чичо Морис да ни даде вестник с програмата на новите филми. (Тогавя тя изобщо не предполага, че след години ще има удоволствието да бъде избрана за почетен член на фондация “Морис Карем”.) Чичо Морис, с желание да ни просвети за ценностите на западната демокрация, почти влиза в заговор с нас и бързо изважда вестник с програма. Намираме кино, в което се прожектира “Доктор Живаго” с Омар Шариф. Веднага се запътваме натам. Защото този филм в нашата държава се показва само “в летни театри по време на дъжд”. След гледането не сме съвсем удовлетворени. Филмът ни изглежда не съвсем истински и доста нагласен. Може би подходящ само за зрители, непознаващи “нашия лагер”.

След като споделяме впечатленията от филма, в погледа на Морис Карем виждаме въпроса:

- Когато човек е “много вътре”, дали може сам да се погледне отвън?

Бяла грешка на природата, видяна от Емилиян Станев

Татето и аз помпаме гума на паркинга. Приближава се съседът от Драгалевци бай Емилиян Станев. С поета - Татето, те са съмишленици още от началото на 40-те години, когато Татето с помощта на Змей Горянин е издател на негови разкази в библиотека “Герои”. Сега белетристът се оплаква - добър начин да се похвали с новата кола:
- Моят автомобил е грешно направен. Къде в природата има животно, което с предните си крака да се придвижва?
Поетът го успокоява:
- И моят автомобил е с грешно-бял природно ненормален цвят, но през лятото по-малко се нагрява.
Белетристът търси примирение:
- Грешките на хората са пак грешки на природата.
- Доста грешки на природата работят върху белите листа - съгласява се поетът.
 

Белите кахъри на чичо Емил Коралов

Чичо Емил се обажда по телефона, търси Татето - по-малкия си брат, за да чуе мнението му за нова книга, която му е дал да прочете. Но Татето е при професор Георги Веселинов и може би правят учебник. Затова чичо ми Емил иска съвет от мен:
- Много мислих за заглавие, съветвах се и с моя приятел Тодор

Харманджиев, но още не съм измислил, подскажи ми нещо младежко. Ще ти разкажа набързо съдържанието. - И наистина ми разказва, а аз слушам.
Той не знае, но може би се досеща, че Татето ми е дал вече да надникна в някои глави от книгата. Защото отдавна и двамата ме ползват за пробен читател.
Замислям се, наскоро съм впечатлен от действеното заглавие на “Заяко, бягай” от Джон Ъпдайк и ми хрумва да помагам в този стил:
- Чичо Емиле, защо не го кръстиш “Леко, младок”.
Чичо ми благодари за идеята. Минава време и книгата излиза с името “Неонови слънца”, но нищо не може да ми попречи да се гордея, че съм съветник, почти съавтор и, разбира се, първи читател.
 

Бялата гора и съседите от махалата

до читателите. В далечината зърваме писателя съсед Николай Хайтов и Татето си спомня за любимия Родопски край.

Най-после стигаме до покритата с бял сняг борова гора. Татето се сеща, че трябва да зарадва един критик, и пише, по стар навик, на коляно:

Да те радва шейсетака,
критиката да претакаш,
сто години да върлуваш,
даже мен да критикуваш.

Тези срещи ми напомнят старата махала и нашата улица “Камчия” до улица “Цар Иван Асен Втори” близо до Орлов мост, когато Татето ме водеше за ръка при съседите Ран Босилек, Цанко Лавренов, Илия Бешков, Трайко Симеонов...

На връщане минаваме край къщата на художника Ненко Балкански и Татето ми разказва за времето, когато са били в Париж през 30-те години. При една среща Татето закъснявал и от бързане с колелото на дъщерята на хазайката щял да се претрепе пред вратата на Пантеона на безсмъртните. Ненко Балкански, който го чакал, се пошегувал: