“Отличие за иметои малко топлинка за ... кесията”

По “Царя” свежо студентско любопитство ни води към ъгъла с улица “Раковски” и сладкарница “Сурович”, където е книжарницата. На витрината е нагласена седмичната новост - този път “Хора по стрехите” - издание на “Светлоструй”, с корица от Б. Ангелушев, заедно с много голяма снимка на поета. Лъчезар, раздвоен от задоволство и усмивка, обещава да ни подари от стоте авторски екземпляра. Вече е ясно защо напоследък все нямаше време и се оправдаваше с работата във вестник “Весела дружина”.

Отминаваме градинката пред Военния клуб и потъваме в насрещния аперитив. Сдобиваме се с кренвирш, руска салата, хлебче-коронка и коняк Медицинал или лимонада. От едната ми страна е седнал Наско - Атанас Драгиев, бъдещ университетски преподавател, а засега най-дълбоко нагазилият в тресавището на науката от всички нас. Той изважда от чантата “Критика на новата българска лирика”, овехтяла от четене. Виждам, че книгата е с автограф от автора: “На приятеля за спомен, София, 5.I.1934, Милко Ралчев.” Философът Наско бърза да разгорещи разговора, като подхвърля, че “съвсем прав е Ралчев”, и прочита от книгата:

“Достатъчно е един поет да вложи социално съдържание в поезията си, за да бъде признат за истински изразител на времето и на народа си. [...] Събитията, които преживява това общество, са го накарали да търси ефекта, да се възхищава от агитацията, да предпочита глупавото и безличното пред дълбокото и сложното.” И че на тази тенденция - “първата и най-голяма жертва е поетесата Багряна”.

Лъчезар, съвсем наскоро канен да участва в литературна вечер заедно с Багряна, се чувства задължен да защитава, но както обича, направо като рецитира “Унес”:

Говори, говори, говори -
аз притварям очи и те слушам:
- Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша...

Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?

И накрая:

Ти не знаеш? Аз също не знам -
но води ме, води ме натам!

За разгорещени страсти около поезията с удоволствие четем във вестниците от време на време. Петко Росен е намерил място за жесток годишен коментар във в.“Зора” (1936):

“... Емануил-Димитровите - “Есенни пламъци”, като всичко есенно, са твърде носталгични, за да ни възпламенят; приблизително в такъв тон е и “Златно и синьо” на Ив. Мирчев. [...] Такъв отглас са и поетическите наивности на моя кръщелник Минко Неволин.[...] Младото и бодрото ще усетите в “Хора по стрехите” (какво смахнато заглавие! Един мъдрец бе казал, че заглавието е огледалото на книгата).[...] Ако не раздавах само похвали, тазгодишната награда бих дал за тази сбирка - по-хубава няма. В поезиите на Дим. Гундов - “След дъжд” (след дъжд никнат всякакви гъбички), има тук-там добре подхванати и сърдечно усетени мотиви.[...] Стефан- Станчевият “Моряк” поетизира от брега на морето и затова възторзите му са неизмеримо по-силни в сравнение с изживяното.”

За нас най-привлекателни са темите със зли противопоставяния. Затова чакаме с нетърпение Петър Динеков да се надигне от стола и с жар на критик да напява своя мотив, че “най-същественото за днешното време е откъсването на новите поети от символизма”.

Когато се усмихва дъното на чашите, всичко затихва, дори безспирните студентски разговори. Отвън ни пресреща трезвен софийският хлад. Настава вечер - време за изпращане на дамите - понякога с насока към венчило.

Литературните награди вдигат тиража, грабват вниманието, обаче само политическите и спортните събития са отразени без грешка. Вестниците

като “Зора” от 1939-а бързат да информират, но с литературните информации явно се занимават случайни репортери по съвместителство:

“Комисията по провеждане на анонимния литературен конкурс при Съюза на българските писатели на името на “Лидия и Иван Шишманови” в състав: г.г. Никола Атанасов, Стоян Загорчинов и Александър Филипов, е наградила с по 2500 лв. следните произведения: “Кавалерите свирят”, стихотворения от Магда Петканова, “Париж под слънце”, стихотворения от Лъчезар Станчев, и драмата “Гост” от Георги Караиванов.”

Тук малкият пропуск е, че не “кавалерите”, a “кавалите свирят”.

Най-голямо събитие е да четем коментари от важни критици. Йордан Бадев под заглавие “Щастливците от 1939 година” пише за годишните литературните награди: “Скъп новогодишен дар, високо отличие за името и малко топлинка за... кесията.” Кои са били съдници в разпределението на наградите, не се писа и тогава не знаехме.

Но изглежда, че и добрите дела не остават неразкрити.

След доста време в началото на четиридесетте години, една ледена зимна привечер, бяхме на гости у кумовете, семейство Елин Пелинови, на улица “Журналист”. Пристигна приятелят на домакина, професор Александър Балабанов, оплака се от хлъзгавицата и още от вратата попита дали имат пясък вкъщи, защото му се е свършил пясъкът и в двата джоба, и на връщане няма да има с какво да ръси пред себе си по заледените тротоари. По нашите младежки усмихнати лица личеше, че се чудим не може ли да се стъпва на същите места, където вече е поръсено. Сякаш усетил нашите мисли, Балабанов каза: “В тъмното видими са само златните песъчинки, но те са толкова малко, почти както в поезията. Лъчезаре, ти сигурно не знаеш, че ние с Пелинко бяхме в

комисията по отсяване на литературните награди от 1939-а”. Елин Пелин побърза да отклони разговора на тази тема, като се затюхка, че може би вкъщи нямат пясък. Тогава Лъчезар предложи като по-млад да слезе в мазето и да гребне от пясъка, в който е заровен празът за зимнина. Кумата Стефанка ми довери, че е много изненадана и зарадвана за мене от това, че поетът знае как се прави зимнина в пясък.

Незабравимо остана впечатлението от желанието на Елин Пелин за запазване от откриване на тайнството на журито, за да остане магията и удоволствието от наградата.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 43, 20. XII. 1996 г.)
 

  Елин Пелин кумува на Лъчезар

Най-хубавите студентки - филоложките, бяхме кацнали на припек до лъвчето в двора пред Университетската библиотека и неудържимо бъбрехме. Неочаквано ме приближи Ана - дъщерята на художника Никола Маринов, разперила вестник “Литературен глас”, и ми довери съвсем тихо: “Ели, твоят Лъчезар ти е посветил цял цикъл стихотворения във вестника.” Исках аз да прочета, но тя не ми дава вестника и чете пред всички на висок глас:
 

    ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист,
    ще намеря ли и там, в Париж,
    или в дим ще бъде той опушен?
    И дали, в градина нейде сгушен,
    ще усещам в топъл слънчев ден,
    както днеска, че седиш до мен?

    Светлините на града пред нас
    и в Париж ли близки ще блестят?
    И дали и там и скръб, и жажда
    ще пробужда в дух и плът
    влак далечен със тревожен глас?

    Топла пръст, трева уханна, мека
    в някой кът дали и там ще има?
    Кой ще бди над мен при самотата?
    Кой духа ми вечер ще приспива?
    Със каква ръка в Париж, любима,
    бих сменил ръката ти, която
    кротко в моята сега почива?
 

Бях и изненадана, и утешена, че, макар изоставена, не съм забравена от Лъчезар. В края на 30-те години в същия вестник, издаван от Д.Б.Митов, за първи път четох за Елин Пелин. Там имаше снимки на семейството на писателя, и с приятели, и от лов с Царя. Отразени бяха съветите, които младият автор получил при подредбата на първата си книга, за което

поетът Кирил Христов скромно пише: “Разправих му, че французите, за да разберат стилните качества на някой нов писател, най-напред се хвърлят да изследват епитетите: ако са нови, свежи - добър е... Важното бе, че Пелинко узна от мене работи, които напусналият гимназията от пети клас момък не бе чувал още от никого и които по-късно използва...”

Между вестници и писма минаха няколко семестъра, докато Лъчезар се върна от Париж след специализацията в Сорбоната (Университета) и като асистент на многозаслужилия за България професор Леон Болийо.

Дойде време за годишните литературни награди и под заглавие “Щастливците от 1939 година” в официоза, вестник “Зора”, критикът Йордан Бадев писа: “Гологлавият и все още буен и енергичен във всекидневния живот доайен на българските поети - Кирил Христов, който през изтеклата година преповтори, за радост на всички творци на поезия у нас, най-хубавите си пeсни - “Химн на Зората” - получава награда за драмата си “Майстор и дявол”... Белязана е с отличие тази година и г-жа Фани Попова-Мутафова за историческия є роман “Боянският майстор”... Достойна и заслужена е наградата и за пътеписите на Ангел Каралийчев, онасловени “Земята на българите”... И най-после един нов лауреат - младият поет Лъчезар Станчев за сбирката му “Земя под слънце”, в която в изящни и различни от Каралийчевите звукови хармонии трепти патетично същата обич към майката родна земя...”

Окрилен от наградата, Лъчезар ме зарадва с идеята да се сгодим. В нежната пролет на 1941 година се решихме на сватба. Лъчезар дойде да ме вземе от Луковит, където след завършване на романска филология се опитвах да бъда най-хубавата млада преподавателка в гимназията. Веднага се запътихме към София. Вечерта пристигнахме и присветвайки с фенерчета, се лутахме дълго по затъмнените от войната улици. Най-после попаднахме на булевард “Адолф Хитлер” в апартамента на брата на Лъчезар, писателя Емил Коралов, и съпругата му Милка Петрова, също авторка на романи. Лъчезар желаеше да поканим писател за кум и ни разказа за първата си щастлива среща с редактора Елин Пелин, който харесва и отпечатва в списание “Светулка” през 1925 година първата

Семейство Елен Пелин кумуват на Лъчезар и Ели в църквата „Св. София”, София 1941 г.

Лъчезарова приказка в стихове. Емил, Милка и Лъчезар още от 1933 година, когато бяха основали вестник “Весела дружина”, издаван до 1947 година, си споделяха и обсъждаха заедно. В този вестник Лъчезар беше одобрил за печат първи творби на Александър Геров, Вутимски и много от най-младите поети. Емил, като по-стар с две години, енергично насърчи Лъчезар да вземе телефона и да поиска среща. Сполука ли ни гонеше, пръст на съдбата ли беше, но веднага на телефона се обади Елин Пелин и срещата се уговори за следващия ден в Американската сладкарница на ъгъла на улица “Раковски” и улица “Граф Игнатиев”.

После Лъчезар разказа: “Така се бях разбързал, че почти подминах сладкарницата. С пристигането си Елин Пелин излеко отклони опита ми да почерпя. Когато разбра каква е молбата ми, той ме премери с един поглед и докато по лицето му пробягна усмивка, запита хубава ли е госпожицата. Не успях да не призная, че ми е взет умът и той се съгласи да кумува. Тогава вече бъдещият кум сподели, че веднъж е бил кум, но младоженците се разделили и ме попита дали не съм суеверен. Изглежда, че бях убеден, че не съм, защото си помислих, че може би това е форма на поучение. Накрая на разговора Елин Пелин поиска да се запознае и с бъдещата булка и ни покани на гости в дома си.”

В уречения час с Лъчезар се изкачихме до китния Лозенец. Прекрачихме прага на нова бяла къща сред омайна градина на улица “Журналист” номер 12. Посрещнаха ни сърдечно - бъдещият кум, прекрасната му съпруга Стефанка и двете им весели деца. Очаровахме се от топлата атмосфера в семейството и стилната наредба на дома с голяма библиотека и украса с ловни трофеи.

  Питах се дали е случайност, че Лъчезар също има влечение да търси първична сила в “Камък”:

Огромен камък, с тебе съм играл
като дете, та с радост днес те срещам,
приятелю, и в теб е мъртво нещо -
обрасъл в мъх, изглеждаш остарял.

...

Но днес съм друг и ти си друг. И двама
стареем тук, от дъжд и вятър брулени,
как можех аз да устоя на бурите,
щом ти си победен, гранитен камък!

Но ти си пак спокоен в тоя час,
а мойта кръв е все така гореща,
защо не мога като теб и аз
годините спокойно да посрещам?

1929 г.
 

Ведрата сутрин на неделята - 20 юли 1941 година - започна с обличане на булката, по предложение на кумата Стефанка, в тяхната къща. От суматохата се възползваха девойките, за да си напишат имената върху моята обувка и така да си осигурят скорошно омъжване.

стопяват... На излизане от портите на църквата ни обграждат радостните шапки на дамите. Отвсякъде ни обсипват бонбони, цветчета вратика, жито и много снимки за спомен...

Сватбеният обед ни събра в салона на нова жълта къща на улица “Камчия” номер 2, у сестрата на Лъчезар - Райна, съпруга на известния доктор Цанко Иванов. В средата на масата кумът е достолепен в строгия черен костюм и разпален в диалога с охридския комита, баща ми, историка Владимир Якимов Бояджиев.

В незабравим миг кумът Елин Пелин осветява пътя ни към щастие с живи пъстри думи, изпълнени със сърдечно доброжелание. Оставям се на вихъра и Лъчезар ме носи на ръце... Кумовете ни подаряват голям сервиз за хранене от фин баварски порцелан. Младоженците даряваме кумовете с копринена нощница и пижама...

Закриляни от вечерта, в лятната прохлада на затъмнената софийска гара, младоженците, с по един куфар, се качваме в дългия влак на сватбеното пътешествие. Под светлината на фенерче, в ритъма на колелата, Лъчезар пише на коляно:

С какво сме свързани от тоя ден
един към друг загубени в полята?
Вън бляска Искър. Ти си тук до мен
и лъха топъл скитнически вятър.

Къде те водя? Нямам нийде кът!
Кога съм имал нейде нещо свое?
Вън колелата пеят ни: На път!
Тревожен път в живота неспокоен!

Скоро ставам издателка на частна библиотека “Незабравки” и с моя редактор Лъчезар Станчев издаваме първа книга - “Приказки за Бобо” от Елин Пелин.

Елин Пелин кръщава сина на Лъчезар

От приютилия ни затулен под снеговете град Луковит младият баща, Лъчезар, побърза да разпръсне новината, че имаме син от 10 януари. След самолетната англо-американска бомбардировка на същия ден от 1944 година софиянците бяха изоставили столицата. Въпреки световния въртоп доблестните пощенски служители функционираха и ни ощастливи писмото на нашия кум Елин Пелин:

“Господин Лъчезар Станчев

ул. “Хр.Ботев” 5, гр.

Луковит

Самоков, Краварника, 8.III.44 г.

Драги Станчев,

Твоето писмо ме зарадва с известието, че си имате момченце. Нека ви е честито, дай Боже да расте живо и здраво.

Ние пострадахме доста тежко от бомбардировките. Нашата къща е доста разнебитена. Наблизо около нея паднаха десетина бомби и тя е съвсем необитаема. Дойдох в Самоков и се настанихме с цялото семейство у един добър приятел в държавния Краварник.

За кръщаване на малкия едва ли бихме могли скоро да дойдем. Мъчно много е пътуването. Ако можеш да отложиш работата за по-добри времена, ще бъде добре. Моя Боби кръстихме, като беше на 4 години. Ако пък не желаеш да го гледаш некръстен, може пък някой да го кръсти от мое име. Това си е вече ваша работа.

Нашите са много добре. Честитяват ви всички наследника с най-хубави пожелания за него и за семейството ви. Поздрав от сърце от жената, от Елчето, от Боби и от мене на тебе, на госпожата и на малкия.

Ваш Елин Пелин.”

След войната софиянците побързахме отново да се загнездим в любимия град. На слънчевия ден, 12 август 1945 година, поканихме кумовете семейство Елин Пелин за кръщаване на сина ни. Живеехме на партера в двуетажна къща в алпийски стил на улица “Марин Дринов”, номер 27. Срещу нас, на номер 28, живееше професор Александър Балабанов. Лъчезар се беше сближил с него, когато през 1941 година професорът сътвори предговор на антологията “Македония в песни” (подредена от Л. Станчев и Р. Мутафчиев, издателство “Чипев”). Голямата антология включваше родолюбивата поезия от К. Миладинов и Вазов до Ел. Багряна и Н. Йонков (Вапцаров). Сега България пак беше загубила Македония и моите родители, както много други българи от Македония, отново се изселваха от Охрид. Нашият малък апартамент имаше еркерен хол, където се насъбраха гостите. Настанихме кумът Елин Пелин и кумата Стефанка в средата на масата. Завладя ни вечната македонска тема. Лъчезар се разпали и рецитира “Черното знаме” на Вазов:

Македонио, родино мила!
Люлко на гиганти и на слава,
Бездно, що надежда не огрява,
Бездно страшна на сълзи, теглила!

В предговора на антологията Ал. Балабанов беше “доказал”, че това е “най-хубавото българско стихотворение”. Професорът беше приятел на Елин Пелин и Лъчезар много искаше да го покани на кръщенето, но не успял да го намери.

Македонските страсти затихнаха точно в пет часа, когато пристигна отецът от църквата “Света София” заедно с едно момче помощник, което носеше купела. Малко преди да започне церемонията, Елин Пелин каза:

- Лъчезаре, не е за мен да повтарям след попа. Затова Стефанка ще повтаря.

След време си мислех, че в тези смутни времена, когато новата власт недолюбваше църквата, полезна беше всяка предпазливост и естествено кръщенето вкъщи.

Съблякохме синчето до голо. Отецът го натопи в купела. Много се вълнувах малкото да не се разреве, но то, насърчено от общото внимание, прие с усмивка и явно удоволствие участието на голото си коремче в ритуала. Дойде ред на специалната торта, поръчана в сладкарница “Савоя”, на площада зад “Кончето”. Понечих да поднеса тортата и очевидно щях да сгреша. Но кумата Стефанка бдеше здраво в ролята си на кръстница, грижеше се за младата булка и ме напътстваше:

- Ели, първо поднеси на отеца.

Елин Пелин и Стефанка дариха кръщелника Владимир със златно кръстче и дрешки.

В този незабравим щастлив час чувствах, че всички, и кръстникът и кръстницата, и ние сме озарени от светлината, за която Лъчезар мечтае в стихотворението “Раздяла”:

...

Аз заминавам, тръгвам скоро сам
и ти сама оставаш тук, любима.
Дали ще се завърна и дали
ще можем някога да бъдем трима

в такава нощ, когато дъжд ръми
и ласката на мъничка ръка
да пръска светлина по моя път?

Светът какво е, без да се обича?
В широкото поле ръми дъждът
и по лицето ми студен се стича.

(Из сп. “Пламък”, бр. 5, 1997.)
 

Кумата Стефанка, на втория ред в дясно, с дъщерята Елка и сина Боян, в средата Елен Пелин между Ели и Лъчезар, отпред Владко, пред дома на семейство Елен Пелин, през 40-те години.

Пие ли Карем* мътеница

“Ориент-експресът” на Морис Карем и съпругата му намери софийската гара в есента на 1967 година. Размяната на най-учтиви приветствия на френски се успокои, когато госпожа Каприн прегърна цветята заедно с Лъчезар Станчев, в ролята на български приятел на Морис. Лъчезар не можеше да си представи да не се заеме с удоволствието по уреждане на престоя и с тясната си кола понесе гостите към частната квартира, наета като за поет с доходи от поезия. Отметнал голямата баска барета, Морис се подсети, че в последния момент е резервирал стая в хотел “Плиска”. Можем само да си представяме как госпожа Каприн е приела хотелската стая и неспирно отцеждащата се вода в банята.

Бяха минали години от времето, когато Лъчезар се докосна до френскоезичната белгийско-фламандска поезия на Емил Верхарн (според транскрипцията на Гео Милев) и като перфекционист във фонетиката (след много консултации и с благословията на Морис) добави едно “e” към фамилията, за да се появят на български “Стихии” на ВерхарЕн. Поезията на Верхарен даде на Лъчезар ключ към “млада Белгия” и “Бялата къща” на Морис Карем. Парижкият спомен от 30-те години търсеше поводи за поетична взаимност, заради доста затворените наши литературни страсти и най-вече - широкият свят да не пропусне да усети българска поезия. Този път успехът на начинанието дойде с подготовката за издаване на книга от Морис - “Знаеш ли какво е смешно?”. Лъчезар имаше идея в преводите на стиховете да участват колкото се може повече поети и предостави на другите най-хубавите стихотворения, а на незнаещите френски - и “подстрочници”. Така в превода на книгата участваха десетина поети. Директорката на телевизията Леда Милева също участва и естествено беше, когато Морис пристигна, да разреши на Лъчезар да представи по телевизията поета заедно със съпругата му, като рецитаторка. Един ден позвъня телефонът и чух гласа на Багряна. Обаждаше се, защото научила, че Карем е пристигнал.

Вечерта, когато телевизионният запис се излъчваше, Лъчезар покани на гости вкъщи Багряна, Дора Габе, Сийка и Атанас Далчеви и, разбира се,

семейство Карем. Първо пристигнаха Багряна и Дора Габе. Лъчезар се хвърли с френска галантност в нелесната наслада да бъде раздвоен към двете дами на поезията. Дора Габе разпалено припомни щастливите поетични срещи в Бялата къща на Морис Карем в Брюксел. Когато пристигнаха Далчеви, поезията веднага измести другите теми от разговора и в центъра се намери стихотворението “Вали”, посветено на Каприн от книгата “Le m в t de cocagne”, което завършва така:

Виж, гълъбите са се свили
във гълъбарник чудноват,
приличат гълъбите мили
на китки ябълков бял цвят.

Вали тих дъжд над тоя град.

Каприн почувства опиянение от приятелството, а Морис се очарова от мътеницата, приготвена по балканджийска рецепта на Лъчезар. След гостуването на Морис и Каприн в София и отпечатването на книгата кореспонденцията закипя:

“16. 2. 1971, Брюксел

Скъпи приятелю,

Книгата пристигна вчера вечер и ние скокнахме от радост, като я видяхме. Форматът е добре избран и илюстрациите са отлични. Бих искал от Вас да ми дадете имената и адресите на преводачите ми, за да мога да им благодаря и да им изпратя “Арлекин”. За Далчев, това вече е направено. Да, решен съм да продължа българските преводи. Можете да ми изпратите текстовете. Започнах вече да превеждам двете стихотворения, които ми изпратихте. Знаете как превеждам. Желая едно “българско” стихотворение да се превърне във “френско” стихотворение, а не в обикновен буквален превод, каквито, уви, виждаме твърде често. Ще се нагърбя, разбира се, да намеря издател,

а ако не намеря, ще публикувам книгата за моя сметка и ще я разпространя широко.

Имахме вече някои планове за месец май, но Вашата покана е така изкушаваща, че ще помислим как да дойдем в България към средата или към края на месец май. Скоро ще Ви пиша по този въпрос. Бихме могли, може би, да отидем до Черно море и да останем там няколко дни. Що се отнася до Вас, Вие знаете, нашата къща е широко отворена и че ще имате осигурен подслон. Следователно няма да имате разходи за хотел и храна.

Работя много в този момент. Една нова стихосбирка (160 стихотворения) ще излезе до два или три месеца - “Северно море” - нашето море. [...]

Сърдечно Морис.”

Поетичната близост с Морис се засили, когато Лъчезар почувства единомислието им за поезия без граници на възрастта. Така се появи втората книга, вече изцяло преведена от Лъчезар - “Кафез за щурци”, достигнала до международна награда за превода. Морис, изненадан и въодушевен, се замисли за прехвърляне на авторските си права за България:

“18. IV. 1977, Брюксел

Скъпи приятелю,

[...] Възможно ли е да Ви напиша писмо, което да ми позволи да Ви прехвърля авторските си права. Те ще бъдат за Вас и Вие можете да ги вземете на Ваше име, защото скоро ще навърша 78 години и не съм сигурен дали здравето ще ми позволи да дойда пак в България. [...]

Прегръщам всички ви от цяло сърце.”

Лъчезар, амбициран да помага на Морис, достигна до “Възможно е”:

“4. VI. 1977, София

Скъпи приятелю,

[...] Що се отнася до стиховете Ви на български, настоях че трябва да ви изпратят хонорарите в белгийски франкове на Вашия адрес. Възможно е. За съжаление, сумата не е голяма. В миналото беше по-добре.

Говорих също с нашата Агенция за авторски права. Вие можете, ако искате, да донесете или да изпратите едно заверено (легализирано) при нотариус писмо за мен или за някой друг, който да получи всичките Ви авторски права. А когато дойдете, ще получите хонорарите си от мен или от другия човек. Опитайте да дойдете! [...]

Ваш предан

Лъчезар Станчев.”

И след три месеца разговори с грижовни институции Лъчезар се принуди да предлага нещо по-друго:

“11. VII. 1977, София

Скъпи приятелю,

[...] Мислих по предложението за авторските права. Реших, че ще бъде по-добре, ако подпишеш писмо до Агенцията за авторски права, в което да се откажеш от правата си да получаваш български хонорари, което ще даде в резултат повече публикации. В противен случай, ако прехвърлиш правата си към мен, ще чувствам неудобство да настоявам за публикациите, защото биха могли да кажат, че правя това от паричен интерес. Би могъл, разбира се, да добавиш в писмото, че за всички публикации на български език могат да се съветват с мен, тъй като познавам най-добре творчеството ти и притежавам повечето твои книги. В Агенцията ще подготвят писмото и ще го изпратят, ако си съгласен.

Всичко хубаво на Каприн и на теб, скъпи приятелю, от цялото ми семейство.

Със сърдечни приятелски чувства

Лъчезар Станчев.”

Дори в тези частици от кореспонденцията между Морис Карем и Лъчезар Станчев личи сближаващата сила на поезията или може би на добрата мътеница.

———————

* Морис Карем (1899 -1978) - белгийски поет, провъзгласен в Париж през 1972 г. за “Принц на поезията” от жури с участието на Френската академия и Академия “Гонкур”.

(Из в. “Литературен форум”, бр. 7, 21. II. 1995 г.)