---------------------------СЛЕДВА-------------------------

Радой
Ралин

... Уважаеми приятели на Лъчезар Станчев и приятели на поезията му, без да го познавате, и всички почитатели, които сте дошли тази вечер, за да имаме този чудесен повод наново да се докоснем до неговата поезия и още едно потвърждение за истинското творчество. За истинската поезия, колкото повече време минава, независимо дали поетът навремето достатъчно е получил своите заслуги, независимо дали е имало време, когато е бил засенчван от конюнктурните облаци на временните шумни поети, независимо дали моментът, както казва Вапцаров, “сега не е за поезия”, точно тази вечер ни показва, че поезията е всякога необходима и още по-необходима. Истинските поети винаги, винаги ще намират ново място в сърцето на новите поколения и още повече ще се утвърждават.

създания, как той влиза и в революционната тема, и в социалната тема, и в природата, и във всичко, но с една своя лирична самостоятелност. Той не иска да бъде програмен, както бяха доста други поети. Той не иска да бъде поет роб само на една линия, роб на една школа. Той търси нещо друго, нещо ново и го намира тогава не в този откъснат литературен поетичен свят, а във въжделенията на най-крехката възраст, която тепърва трябва да обикне поезията. И ние виждаме как Лъчезар Станчев стана не учител, а вдъхновител на най-младото поколение поети, което по това време беше вече отчаяно от революционните лозунги или както вярно го формулира Вутимски ­ “от естетиката на уличния позив”. Той потърси едно пантеистично детско виждане на света, той потърси красотата на природата и в животните, птиците, във всичко, което ни обикаля, в цялото богатство на света. Неговата душа откликваше и неговите стихотворения спечелваха младата аудитория. И това се потвърждава в по-късните изявления, които дадоха пред списание “Смяна” Валери Петров, Александър Геров и пред разказите на Вутимски, когато го запитвахме кой поет така те увлече за първи път, за да чуем, че “това беше Лъчезар Станчев”.

дете от малко да обича поезията не само от учебника, а вън от него. Тя да му стане като хоби и неслучайно виждаме какво силно влияние има това вестниче върху послешните поети, които се явиха в нашата поезия, чиито имена на първенците споменах. Това е също негова заслуга в детската литература, но знаем, че пък на детската литература критиката не є обръща достатъчно внимание. След Войната тази поезия беше превърната в програмна поезия, което още повече отдалечи децата. Виждаме Лъчезар Станчев как в тези времена, когато трябваше да запази поетическата си самостоятелност, започваше дапревежда. Той тогава създаде едни от най-хубавите преводи в нашата литература на модерните тогава поети, на сюрреалистите и отпечата един голям цикъл в списание “Изкуство”. Макар че у нас вече беше почнал да се налага социалистическият реализъм, тези образци показаха, че от Франция да се явяват такива неща, това не е случайно. И тези поети, които смятаха, че самостоятелността е по-важно нещо от другите изисквания на тогавашното време, действително се влияеха от тези преводи - на Пол Елюар, на Луи Арагон и от всички поети най-въздействащи през този период.

бъдещето, очаквайки го с едно братство между народите с не интернационалистичен, а космополитичен порив на обич към хората, където могат и с китайци да се съберат и черните, и белите ръце. Изобщо това е един поет, който е успявал неусетно да насади в нас преживявания, различни виждания и образи, които, без да подозираме, заговорим ли за него, почват да възкръсват. Както тези неща възкръсват и той ще възкръсва за вбъдеще, тепърва ще възкръсва и той като поета Атанас Далчев, с когото те бяха много близки задушевни приятели, както и семействата им. Лъчезар Станчев влиза в нашата поезия с тази линия на поет хуманист, на поет, който издига българската душевност, защото тези стихотворения след време ще бъдат разбрани и от другите народи. И неговото име ще възкръсне, както името на Далчев, когото първо оцениха в чужбина и след това у нас. Лъчезар Станчев се отличава с тази своя чистота, с тази своя общителност с хората, с усета да се открива талантливото. Колко автори привлече той в своето списание “Славейче”, колко художници, за които може да разкаже Любен Зидаров. И действително пак трябва да кажем, наша вина на съвременниците е, наша вина и на критиката е, че ние още не сме показали какъв ярък талант е той, какъв слънчев талант. Талант, който и в най-дребното нещо у човека ще намери трайното звучение. Поклон пред голямата поезия на Лъчезар Станчев, пред неговото силно преводаческо дело и пред детските му стихотворения, които и нашите праправнуци ще продължават да четат.

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 97 г.)
 

Любен
Зидаров

Цонев, ще потвърди. Когато го напечатахме в двайсет хиляди тираж, само първия месец трябваше да се допечати до сто хиляди. Децата наистина пощуряха. Невена Стефанова ми казва: “С това ваше “Славейче” подлудихте децата.” Подлудихме, но това се дължеше на енергията и на опита на Лъчезар Станчев, който си разбираше от работата. Как я разбираше. Първо той привлече де що детски писатели имаше, които имаха талант и стойност за нашата литература. Списанието прекрачи, сложи и една вложка вестниче в тези трудни печатарски условия тогава. Не спря Лъчезар и до там, а направи контакт с един детски театър, който да се нарече “Славейче”. След това появиха се играчки “Славейче”, пък даже и се появи шоколад “Славейче” най-накрая, който разшири влиянието и авторитета, което прекрачи границите на едно литературно издание. Нещо повече, благодарение на него списанието влезе в контакт с “Матержидоушка” в Прага, “Фрьолих зайд унд зинген” в Берлин, “Пиф” в Париж и не знам си колко други списания, които направиха такъв обмен, който превърна списанието в един наистина жив детски орган. Впоследствие, след като осем-девет години бяхме работили заедно, пътищата ни се разделиха с Лъчезар Станчев. Всеки пое своята посока, виждахме се често, но аз си го носех пак в себе си като един изключителен човек - приятел, въпреки разликата във възрастта ни и затова с удоволствие оформих последната стихосбирка на Лъчезар Станчев “Влюбени булеварди”, за която моят стар приятел Радой Ралин от младежките години беше направил подбора. Благодаря и на Радой за хубавото слово, което той произнесе, за да обрисува Лъчезар Станчев какво представлява за нашата литература и да си спомним за неговото голямо дело, колко е значимо и колко е свято.

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)

Йордан
Вълчев

... В детството на цялото мое, наше поколение той беше веселият, големият, славният “Чичко писател”: обширните страници на в. “Весела дружина” ни вълнуваха и незабравимо ще остане магическото “следете продължението в сряда, в следващия брой!” А този “чичко” е бил тогава едва 25-26-годишен - той наравно с първата учителка ще ме следва в най-нежните детски спомени.

Пристъпвайки за гимназията, имах втората си среща - през 1939 година той получи първа награда за поезия за стиховете “Земя под слънце”, но дойде заедно с това и награда, от наградния фонд на името на проф. Иван Шишманов - за цикъла “Париж под слънце”.

Съдбата направи така, че изневиделица, с помощта на друг писател, Христо Радевски, попаднах под началството на Лъчезар Станчев - още при първия брой от списание “Славейче”. Той беше чудесен главен редактор, чудесен началник. Направи велико, световно списание. Следяхме всичко - от английското “Джак енд Джил” през френското “Пиф”, през списанията на соцстраните, чак до венецуелските и аржентинските детски списания - всички те бяха комикси. “Славейче” беше високохудожествено, в него намериха развитието си големи художници, те винаги печелиха първите награди на биеналетата в Италия или Франция. Лъчезар Станчев бе за художниците най-благосклонният меценат, спомоществовател. С всичко и винаги Лъчезар Станчев се справяше с тиха мирна заповед, знаеше как да обърне и насочи вниманието, имаше голям опит и аристократичен такт.

22 книги стихове и проза. Неуморим, бурен дух, беше еднакво и писател, и общественик, началник и колега, съветник и приятел. Имаше смелостта да рискува, за да спаси някого, и не търсеше благодарност, поклони, отплата...

(Из в. Литературен форум, бр.12, 25. III. 1992 г.)
 
Вицът

... До есента на 1957 г. къщата ми в Княжево все си беше недоправена. Къща-виран, как се отглеждат деца и как да те търпи съпругата, от мене є дойде до гуша. В тая есен мои близки отишли при Христо Радевски - главен секретар на Съюза на писателите - и измолили да ме назначи някъде, защото загивам из тия пътища и безпътици. Той помолил Лъчезар Станчев да ме вреди някъде в току-що основаното списание “Славейче”. И Лъчезар Станчев ме назначи администратор. Не знаех за интервенцията на моите близки - получих писмо от Лъчезар Станчев, явих се и работата стана...

Следователят не прави много грешки, пише си правилно и грамотно. След това той ми даде да подпиша призовката за ареста. Гледам - не пише датата на действителния арест, а точно днешната дата. Не възразих. Отпосле ще разбера, че копие от призовката са изпратили в “Славейче” и Асен Кацарски ме водил на работа и предходните два месеца. Ех, големи кярове са тия мои арести! Отпосле ще науча, че милият Лъчезар Станчев е ходил в ЦК за помощ, но са му свили сърмите да не прави ходатайство, за да не пострада и той...

Скрих имената и адресите на много приятели, а изтъкнах Атанас Далчев, Александър Муратов, Радой Ралин и др. п. - за тях няма опасност. Разпитвали са само Далчев - отпосле ще ми каже, че са го държали три часа на една пейка преди разпита и той после казал, че от мене конспиратор не става и че съм весел човек...

(Из “С досието напред”, изд. БП, София, 1993.)
 

Пламен
Цонев

очите на някои известни литературни другари. И атаките под една или друга форма не закъсняха, за да отровят живота ни. Тук и оттук нататък ще се говори много за творческата дейност на големия лирик и приказник Лъчезар Станчев. Но аз искам да изтъкна неговото голямо човешко сърце. Сърце, обзето наистина от любов към децата и чрез тях към всички хора. Той притежаваше едно духовно благородство, каквото рядко се срещаше в онова жестоко време или по-скоро съществуваше у малцина. Всеотдаен, винаги готов да откликне и да помогне, чувствителен към проблемите, болките и вълненията на хората, той не се щадеше в стремежа си да бъде там, където е необходим във всяко отношение, и морално, и материално. Всичко вършеше просто с една вродена детска чувствителност и заедно с това не отстъпваше и воюваше за всичко докрай. И това негово поведение, тази отзивчивост и коректност идеха отвътре не само защото беше френски възпитаник. Кипящ от енергия, той просто бе роден не за онова закостеняло време. В нашето време на коренни преобразования можем да намерим в негово лице своя предшественик и предвестител. Има какво да се поучим от него дори на толерантност и благородство на духа във всяко едно поприще и във всяка една сфера на действие. И в материалните дела, и в икономиката и политиката е насъщно необходимо чисто лице и честно сърце. И днес в жестоките кризисни дни, които преживяваме, триж по-повече. В онова време действаха други закони. И действаха с всякакви средства, позволени и непозволени, и най-вече иззад гърба. Затова съществуваха очи и уши. Спомнете си убийствената сатира на непримиримия Радой Ралин, и то в същите тия немилосърдни времена. Онези кратки десетина стиха, в които бяха кондензирани тъмните сили и методите на инквизиторите:
 

От всеки клон - микрофон.
От всеки балкон - микрофон.
Във всеки биберон - микрофон.
Под небосклона седем милиона микрофона.

Забележете и “във всеки биберон микрофон”. Онези, синовете на мрака, искаха да знаят всичко и навсякъде. Какво става и какво се говори и надничаха дори в сферите на детската литература. Търсеха, виждаха и намираха навсякъде врагове. Водещият класово-партиен подход трябваше да укрепва диктатурата на пролетариата. И затова те под път и над път намираха доброжелатели и усърдни поддръжници на властта. Наричаха ги информатори, а народът има само едно наименование за тях - доносник - издайник. На такива Левски удрял шамар, казвайки им “върви ме издай”. Един такъв издайник за нещастие попадна в нашата редакция. Няма да му кажа името ­ все пак има деца, да не се срамуват от него. В тяхно име ще премълча или както казва поетът:
 

И чието име не ще спомена
от страх своята песен да не оскверня.

Та този ревнител на народната власт си седеше на отсрещното бюро, получаваше си заплатата. Интересно беше това, че както забелязах, разбира се, не само аз, той непрекъснато пишеше приведен, не като Отца Паисия, на едни особено дълги листи като фермани, нещо като хартия, навита на руло. Може би от изрезки, но дълги, безкрайно дълги. Е, какво, аз мислех, че пише стихове, защото той пописваше, или някакви записки, но не от “Мъртвия дом”. И затуй не му обръщах много внимание. Кой можеше да подозира. Още повече той твърде усърдно се усмихваше, потупваше свойски по рамената и разказваше вицове малко мръсни, но изпробвани. Подобни на всичко онова, което, както много скоро с ужас разбрах, той бе избълвал, пронумеровал, прошнуровал и подписал, връчвайки го там, където трябва и комуто се е доверил и където са го поощрили и потупвали по същия начин по рамото. Така един ден неочаквано ние се появихме пред трибунал от всякакъв ранг началници в литературата...

Какво сме работили, как сме го работили, какво сме писали, как сме го писали, какво сме казвали и как сме го казвали? Тогава узнах, че и акцентът бил от изключителна важност, също като при актьорството, но нали ние бяхме писатели. И сега виждам зачервеното лице на изумения Лъчезар Станчев, опитвайки се да брани и списанието, и мен...

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)
 
 

Богомил
Нонев

Лъчезар Станчев е много по-значителна фигура в нашата литература от това, което досега е очертано. Вярно, че той направи много в областта на детската литература, в изданията за деца, но той е автор на стихове, на много добри стихове в нашата поезия и поне нашето поколение го познаваше много добре, преди той да се хвърли в детската литература.

Градската тема или социалната тема беше развита у Лъчезар Станчев и под влияние на френската поезия може би, но не подражателно. Това, което във френската поезия след разгрома на фашизма се появи - Превер, Жорж Брасенс, - в известен смисъл Лъчезар написа на същите теми, с не по-малка поетична сила далеч-далеч преди тях. Неговото присъствие във Франция в едно трудно време, в навечерието на войната, се изразява в едно активно участие на нашата емиграция за популяризиране на България. Това е отбелязано в нашия печат на времето, ех, забравено, както и поезията на Лъчезар. Мисля, че към това трябва да се върнем. У него имаше една изострена социална чувствителност, една доброта и еднатрадиция, наследена от семейството, споделяна и от брат му Емил Коралов. Те търсеха да разберат времето, в което живеят. Какво представлява фашизмът, какви поражения нанесе, преди да дойдат други явления, не особено приятни в нашия живот.

Лъчезар Станчев взимаше живо участие в работата на ПЕН-клуба и извърши огромна, много полезна работа.

Ние наистина почнахме да забравяме добрите поети, просто ги забравихме, просто не ни трябват. А те трябват в една национална литература поради обстоятелството, че носят у себе си една душевност, една красота, един хуманизъм...

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”,

27. III. 1997 г.)

Елена
Огнянова

Бях записвала разговори и срещи с писатели. Борис Делчев ме уверяваше, че един ден тези разговори ще бъдат свидетелство за времето, в което живеем, характеристика на хората, с които разговарям. След смъртта на Емил Коралов се заех да направя една споменна книга. Решихме с децата на Коралов, Любомир и Емилия, че на всяка цена тази книга трябва да излезе под редакцията на Лъчезар Станчев. Отидохме при него, срещнахме се, приказвахме, припомняхме си, кой би могъл да напише за Емил Коралов, който да допълни някои пропуснати моменти в предадените спомени. Оставих ръкописа на проектираната книга на Станчев. След това се видяхме с него и му казах, че съм получила още два ръкописа по 40 страници и авторите много словоохотливо разказват за целия род Станчев, как е било, що е било, тоя чул, тоя преразказал, оня казал... И Лъчезар Станчев ми каза: “Елена, само автентичния спомен, а преразказите какво са чули от други хора, нека да си пишат в собствените си биографии...”

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)
 

Бойко
Ламбовски

...Аз познавах Лъчезар Станчев слабо. Но за да бъда тук тази вечер се дължи пак на това, че този спомен ми е важен и ще го споделя с вас. Той е свързан с работа, с работа върху един том с поезия “Избрани стихотворения” от Виктор Юго. Аз бях един от преводачите на този том. Бях съвсем още млад. Покани ме Лъчезар Станчев да преведа определен брой стихове. Ще си призная, че аз не го познавах, имах други кумири в поезията. Така, бях чувал за него, истина е, че покрай това име не се шумеше. Той не беше нито от литературните началници, нито от най-провокиращите внимание наши писатели. И подходих към тази си работа с известна доза самонадеяност, тоест знаейки френски, аз реших, че ще се справя лесно. Аз наистина се справих, но не лесно. Трябва да кажа, че Лъчезар Станчев ме научи на това що е цезура, въпреки че аз теоретично бях учил що е цезура, как се слага в стиха. За това как се римува и кои гласни най си подхождат. Затова че “е” и “и” е добре, когато завършват на женска и мъжка рима, но “о” и “и” не върви толкова. И аз се изпълних в процеса на нашата работа сголямо уважение към Лъчезар Станчев и към този му висок професионализъм в работата към словото, който съм срещал у малцина български писатели. А още се изпълних и с уважение за неговото добре развито чувство за такт, защото той много внимателно и в същотовреме настойчиво се стремеше този продукт да бъде висококачествен. Ако всички в България му приличаха, ние нямаше да сме на това дередже, ако му приличаха и политиците, ако му приличаха и другите в своята работа.

(Из документалния запис на вечерта “Студентски поетично”, 27. III. 1997 г.)

АНТОЛОГИЯ

ЗЕМЯ ПОД СЛЪНЦЕ - 1939

Раздяла

ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист,
ще намеря ли и там, в Париж,
или в дим ще бъде той опушен?
И дали, в градина нейде сгушен,
ще усещам в топъл слънчев ден,
както днеска, че седиш до мен?

Светлините на града пред нас
и в Париж ли близки ще блестят?
И дали и там и скръб, и жажда
ще пробужда в дух и плът
влак далечен със тревожен глас?

Топла пръст, трева уханна, мека
в някой кът дали и там ще има?
Кой ще бди над мойта самота?
Кой духа ми вечер ще приспива?
Със каква ръка в Париж, любима,
бих могъл да заменя ръката,
твоята ръка, която лека
кротко в мойта тук сега почива?

ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед,
от страната дето аз отивам,
от далечния жадуван свят.
Твоето лице във полумрака
със набрана светлина блести.
А гласът ти - равномерен, същия, -
и вървежът ти - като преди.
Със какви ли мисли тук се връщаш?

Не намери ли и там в човека
поне лека искрица достойна
за любов и малка земна вяра,
или сбрани в теб тежат безмерно
разочарования безбройни?

Спряхме се на тротоара.
Ти се връщаш, аз отивам там.
Никога не сме били другари,
а защо стори ми се тъй близък
и сред толкоз хора сам?
 
 

ЕДИН ДО ДРУГ на мокрото поле,
стоиме за последен път.
Сами сме тука. Спря дъждът
и облаци разкъсани се носят.
Те на прозрачна пара се топят,
разкриват хоризонтите широки.

О, не плачи! Ти се разделяш с мен,
ти ме прегръщаш за последен спомен,
а как ще мога да прегърна аз,
ведно със тебе за раздяла,
и родния простор огромен,
и равнината цяла,
в която, чуй, водата се оцежда
със шепот тих в тревите и пръстта?
И тоя град, притихнал в полумрака,
във който и да страдаш п т е леко.
Виж, стрехите се сливат във нощта
в една огромна, обща, родна стряха.

О, не плачи, а дай ми влажни устни -
цвят от мойта родна равнина.
 
 

СБОГОМ, родна пръст, поле, дървета!
Последен път минавам тука аз,
над мен, над вас дъждът вали, вали.
Последен път аз газя тук калта
и свойте стъпки отпечатвам. Утре
сред хилядите стъпки,
нетрайни, те ще бъдат заличени.

Какво направих аз до днес?
Погълнат в дребните неща,
таех, потисках блясъците ярки.
До днеска само борех се за хляб,
какво съм дал и казал на света?

Дъждът вали, вали, обгръща всичко.
Вървя, без шум, и всеки миг,
в пространството, опразнено от мен,
нахлуват бързи, гъсти, вечни капки.
Дали ще се завърна някой ден?
Оставих ли ти, родна пръст, поне
една-едничка трайна стъпка?
 

На път

КАНАЛ ГРАНДЕ

Ситен дъжд над Венеция пада.
Канал Гранде от капки трепти
със дворците и старите сгради,
отразени в дълбоки води.

Тази есенна вечер, със сито,
сее блясък над целия град,
греят долу прозорци разкрити,
вековете сред блясъци спят.

Откроена встрани, в полумрака,
бляска улица - само вода,
там гондола забравена чака
пред затворена тежка врата.

Но дали затова, че е есен,
песен никъде няма сега,
и лодкари със поглед невесел
свиват бърза дъга към дома.

Тая приказна стара Венеция
е смутена от шум на мотор,
с параходчета нови човеци
цепят тихия воден простор.

И раздвижил водите, моторът
отражения вечни руши
и със па'ра в дворците и хората
вдъхва нови, тревожни души.

Но отмине моторът, и ето,
затрептява спокойна вода,
отражения ражда и свети
със вековната си красота.

В тая хубост и аз се загубвам,
като сянка блуждая навред
и забравям и хората груби,
и бедите в тревожния свет.

Светъл дъжд над Венеция пада.
Светят стари дворци в полумрак.
Тихо плиска над каменен праг
и люлее града Канал Гранде.
 

ПРИ РИБАРИТЕ

Из улиците стари, криви, тесни
не виждам нийде да играй дете,
дървета няма, нито птичи песни,
високо само - ивица небе.

От моста стар - Риалто, не далече
в подземната рибарница се спрях,
на дървените пейки тая вечер
с рибарите на обща маса бях.

С тях ядох дребна риба пресолена
и черен хляб, и резен качамак.
И мъркаше на масата пред мене
голям венециански котарак.

Аз вгледах се в коравите ръце,
те от зори веслата са държали.
Не се усмихна никое лице,
и питах се: От векове така ли

живеят тука простите рибари,
във слънчева Венеция сред мрак,
след ден на труд в подземни изби стари,
със погледа си примирен и благ?

Рибарят е рибар навред в света.
Без слънце той живял е и тогава.
О, как изгря над толкоз нищета,
Венеция, лазурната ти слава?

И потъмняха блясъците ярки,
и багрите на чудните дворци,
и слънчевият блясък на Сан Марко,
и златото на старите дворци.
 
 

СИМПЛОНСКИЯТ ТУНЕЛ

Няма край тоя бяг под земята.
Тук при нас тишина, светлина,
а навън глух тътнеж в тъмнина
и от лудо движение - вятър.

О, Симплонски тунел, с тежък мрак
като вена във земната гръд!
Към незнайно сърце с тоя влак
колелата напред ни влекат.

Няма вече под родни лазури
да приседна на светлата пръст,
да погледам врабеца чевръст,
песента му свободна да чувам!

Сякаш вече сме вън от света,
от лазурно небе и родина.
Но във джоба си пазя цветя,
расли в слънчева светла градина.

С трепет вземам от дрехата стара
да подъхам цветята, увехнали.
Те ме лъхат със дъх на утеха
и ми спомнят софийската гара.

Париж под слънце

На любимия ми
професор Леон Болийо
 
 

ВЕЧЕР

Срещни ме с блясък разжарен,
Париж! Разкрий ми свойте тайни
и всеки светъл дом край мен,
и улиците си безкрайни.

Ти дълго бе за мен мечта,
отдавна твойта хубост чакам.
Вървя новороден в нощта,
слънца безброй блестят във мрака.

О, тая пъстра светлина
като поток вали в кръвта ми,
и всяка хубава жена
със поглед и усмивка мами.

И ето спрях на Етоал
като в среда на паяжина.
Париж, стоцветно заблестял,
Париж, където щеш води ме!
 
 

САМОТА

Пред входа на метро Клюни
цял ден стражарят дава път
със разноцветни светлини.
Реки ту спират, ту текат.

Във Люксембургската градина
като у нас деца играят.
И те не искат да ме знаят.
Във самота кръвта ми стине.

В музея неподвижност свята.
Без мен Стрелецът на Бурдел
ще пусне подир миг стрелата
към крайната човешка цел.

А ето тук във Нотър Дам,
чуй: бий вековното сърце!
Но в здрача сепвам се: и там
загубвам своето лице.

Тече Париж край Етоал.
Арк дьо Триомф над мен израства,
измерва моя ръст без жал.
Под нея свивам се безгласен.

Пак връщам се на Сен Мишел,
не срещам никъде познат.
Не чувствуваш, че съм дошел,
огромен, безразличен град!

Да спра, да тръгна, да крещя,
на тебе ти е все едно,
и мойте стъпки ден и нощ
не врязват в твойта плът следа!

В хотел Суфло се връщам сам
в таванската си мрачна стая,
в съседство с мен живей китаец.
Студена самота и там.

Огромен град, пред теб немея
и ставам чужд и дребен аз,
тук ще загубя своя глас
и с къщите ще почернея!
 

СНЯГ

Тази вечер - каква изненада -
тоя черен Париж побелял!
Бели, чисти са всички площади,
светъл сняг е навред навалял.

През огромния град ще премина,
покрай мене снегът да блести!
Светъл поздрав от мойта родина,
колко дълго ми липсваше ти!

Това бяло писмо ми донесе
светлината на родния край,
аз отново съм бодър и весел,
снежна топка държа във ръка.

Във градинката Монж в сняг изсечен
с бяла шапка ме среща Волтер.
Гледай, дишай ти снежната вечер,
утре пак тоя град ще е чер.
 

ВЕРСАЙ

Богините и днеска тук са млади.
Нептун безспир с конете си лети,
блестят от розов мрамор колонади
край езера с утихнали води.

Оплетено е в слънце тука всичко.
Листа се сипят над огромни вази,
забравени от вековете празни.
Прелитат, пеят и листа, и птички.

Върви народ под тая есен зряла,
над миналото груби стъпки лягат,
един младеж със дръзка длан досяга,
богиньо, твойта гръд позеленяла.

СТУДЕНИНА

Дошла от тъмен и далечен свят,
незнайна скръб във тебе ме привлече.
Цял твой, аз мислех, че започва вече
за двама ни нов ден във тоя град.

Защо със таз славянска кръв в сърце
повярвах твоя поглед теменужен?
Студенина, студенина е нужна
във тоя град с опушено лице.

Отблясъци

В АРДЕНИТЕ

1.

Кормилото трепти в ръцете на шофьора.
В кръга му има място
за къс от сините простори,
и често
за цяло стадо пъстри крави,
и за купи сено в поля косени,
и за гори от буки прави,
налени
със сок от мощните Ардени;
и за безкрайния и светъл път,
по който като буболечки
автомобилите пълзят.

Ний все летим, летим нагоре,
прелитаме
през светли хълмове открити.
Камбанария
зад хълма остър връх подава,
чертае с него бавно по небето,
като че ли да ни подсети,
че селище в дола се крие.

Понякога от нас по-ниско
на хоризонта облак бял
край планината тежко плава,
зад мрежеста гора
друг хълм далечен се изписва.
И там земята продължава
с поля, гори и градове,
с огрени в слънце върхове.

Земя под слънце, непозната,
изтегната безкрай пред мене
зад тия приказни Ардени,
през моя къс живот
не ще ме лъхне твоят вятър,
не ще захапя твоя сладък
до днеска неизпитан плод!
 

ЛОНДОН

Във тоя светъл ден пред Възкресение,
като картина Лондон е пред мене.
Витрините блестят в сребро и злато,
таксита - бръз поток - се леят.

Привидна хубост на земята!
Мъж без нозе сред Лондон е застанал,
с три дървени подпори ходи, пее,
като плашило жалко от войната.

Как може да се пее без крака?
Във труп - душа, и във душата - песен?
За нея Лондон ми се струва тесен,
по цялата земя се чува тя.

А Лондон глух лети край тротоара,
блестят витрини, греят автобуси,
жени минават на ръце с подаръци
за възкресението на Исуса.
 
 

В ХАЙД ПАРК

Спокойствие и тука няма вече.
За всички ни настъпват тъмни дни,
афиши с черни букви отдалече
крещят тревожно свойте новини.

Във Хайд парк като мравки насъбрани
тълпите онемели са сега.
Оратор на естрадата застанал,
стърчи над тях с издигната ръка.

Във въздуха моторен шум ехти.
Грей слънцето. Оратори говорят,
със страх и ужас пълнят те простора.
Народ, кога ще заговориш ти?

Дали за теб, народ, не е по-лесно
за братски мир на изток и на юг,
ръка другарска да протегнеш честно,
а не така издигната в юмрук?
 

ЛАМАНШ
 

На Ели

Изправена на борда, неподвижна,
стоиш на края ти без шапка,
с коси развени и със влажни устни,
опръскани от морски капки.

Край теб ­ море раздвижено и черно.
Ти гледаш как вълните с бяла пяна
подпалват се и гаснат пак.
Море, вода - вода и мрак.

В променливия изглед на водите
какво очакваш да изплува?
Незнайния ли и невиждан образ
на бъдеще от теб до днеска скрито?

В самотната си жажда ти приличаш
на моята любима, що остана
и ме очаква още може би
далече из земите край Балкана.

Дали ще мога скоро в своя път
въже на роден бряг да вържа?
Или все тъй в подвижните простори
като моряк,
дошъл за миг на чужди бряг,
въжето ще прибирам скоро,
за да поема път самотен пак?

Вода, вълни, движение безкрай,
предали своя трепет на кръвта ми,
жадувам неподвижната земя.
От тая тъмна люлка на Ламанш
унесен аз сънувам вече
любимата жена със светъл поглед.
Сънувам лъч от фар далечен,
от моето пристанище - Родина.
 
 
 

Завръщане

СЛАВЯНКА

На слънчевия гръб на парахода
старинна песен твоя глас ми пей.
Текат години, векове свободно.
Разискрената люлка ни люлей.

Текат води, люлеят ни, преливат
душите ни, душа в душа, Ирен.
Тече през нас, и дух, и плът облива
лазурният и безграничен ден.

Днес погледите се разделят бавно,
зеленоока мамеща жена.
Тъй плували са по водата равна
славяните от стари времена.

Една ръка доверчива ми стига
да зашуми в мен слънчевата кръв.
Край кораба вълните се надигат,
люлеят се земи, гори във кръг.

Аз може би не ще те видя вече,
ти си до мене само тоя ден,
но зная, ще ме гледаш от далече,
от Полша с поглед слънчев и зелен.
 

ЛОМ

Пристанището зее тъмно, старо.
Носачи бедни, със въже на гръб,
аз мога всички ви да натоваря
със радостта, която днеска нося.
Слуха ми гали светла родна реч,
в душата ми кънти смехът
на малките деца окъсани и боси,
нозете стъпват леко
по плочите неравни
на стария изровен камен път.

Не те целувам, светла родна пръст,
целунаха те тези, що умряха
за твойта свобода, за всички нас.
Днес връщам се, родино, не за смърт,
а млад живот в живота ти да влея!

Война

У ДОМА

Колко близко ми е всичко тук,
сякаш днес от сън се аз събуждам.
Слушам родна реч и роден звук
и забравям образите чужди.

Иначе листата тук шумят,
птиците по български запяват
и край мен трамваите звънят
с весел звън като че поздравяват.

Със усмивка кротка ти дойде.
Нищо, че си малко закъсняла.
Само с теб ли? - Имам тоя ден
среща със родината си цяла.

Среща със безбройните неща,
със които мълком разговарям,
с къщи, и градини, и листа,
с бедни скитничета и колари.

Тръгваме сега един до друг,
аз се чудя сам на свойта верност.
Как, защо пак нужна си ми тук?
Между нас лежеше свят безмерен.

Зная, зная: всичкият ми плам,
мислите ми са били нетрайни,
чужденките, що обичах там,
бяха дъх на вечери омайни.

Днес сърцето ми е у дома
и тупти във нова, бодра младост,
днес не е душата ми сама
в жаждата за нова, обща радост.

Вярвам: в слънце ще блести светът,
вярвам в твоята любов, момиче,
вяра има само в роден кът ­
и света чрез него аз обичам.
 
 
 

ВЯРА

Ний раснахме с надежда
за нови светли дни,
а днеска мрак се свежда
над всички равнини.

Далечен бой буботи,
и - паяци във ход -
кръстосват вред пилоти
надвиснал небосвод.

Лесът листа последни
пилее във нощта.
И гледат майки бедни
през сълзи на света.

Че всяко ново утро
подпалва нов народ.
Къде ще бъдем утре
под тебе, вечен свод?

О, може би наскоро
и наш ще дойде ред.
Къде сте, братя, хора,
в любимия ми свет?

Пак с кръв ли ще чертаем
ний своята съдба,
какъв ще бъде края
на тая зла борба?

Стар свят ли в кърви гине,
за да изгрее нов?
Крепи във мен, родино,
безсмъртната любов!

Аз вярвам, вярвам още
във светлия човек,
ще мине той зли нощи
през бури, мраз и пек.

И ако доживея
до светъл, чакан ден,
родино, ще допея
туй, що звучи във мен.
 
 

---------------------------СЛЕДВА-------------------------