ЛЖЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ / ЗЕМЯ ПОДЪ СЛЪНЦЕ

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

. ......................................................................................................

( Click - прави скок към избрано заглавие)

С ъ д ъ р ж а н и е

Р А З Д Я Л А
ИСКАМЪ да говоря съсъ гласа
ТОЗИ ЗАЛЪЗЪ портокаленъ, чистъ,
ТИ СЕ ВРЪЩАШЪ, малко слабъ и бледъ,
ЕДИНЪ ДО ДРУГЪ на мокрото поле,
ДЪЖДЪТЪ ръми, ръми. Единъ баща
СБОГОМЪ, родна пръсть, поле, дървета!
Н А П Ъ Т Ь
ПРОБУЖДАНЕ
МОЯТЪ НАРОДЪ
ВЪ ВЛАКА
ЗЕМЯ
КАНАЛЪ ГРАНДЕ
ПРИ РИБАРИТЪ
ЗАТВОРЪТЪ НА ДОЖИТЪ
СИМПЛОНСКИЯТ ТУНЕЛ
ЛАЗУРНИЯТЪ БРЪГЪ
ПАРИЖЪ ПОДЪ СЛЪНЦЕ
ПРИСТИГАНЕ
ВЕЧЕРЬ
САМОТА
ДЪЖДЪ
НА МОСТА СЕВРЪ
СРЕЩА
НА РАБОТА
ДЕЦА КРАЙ СЕНА
ВЪ ГОРАТА МАРЛИ
СНЯГ
ПАРИЖЪ ПОДЪ СЛЪНЦЕ
РАМБУИЙЕ
РЕЙМСЪ
ПОМПЕЛЪ
КАТЕДРАЛАТА НА МАНТЪ
ВЕРСАЙ
СТУДЕНИНА
ИЛЪ ДЬО ФРАНСЪ
ЛА ПОРТЪ ГИЙОМЪ

 
ШАРТЪРСКАТА КАТЕДРАЛА
СНЪГЪ ВЪ АЛПИТЕ
В МАНСАРДАТА
КОЛОЕЗДАЧИ
ОТБЛЪСЪЦИ
ВЪ АРДЕНИТЪ
ЛОНДОНЪ
ВЪ ХАЙДЪ ПАРКЪ
ВЪЖЕ
ЛАМАНШЪ
ЗАВРЪЩАНЕ
ЗАВРЪЩАНЕ
СЛАВЯНКА
СПИРКА
НОЩЬ НА ПАЛУБАТА
РОДНА ПРЪСТЬ
ОТЪ КОРАБА
ПО БРАЗДАТА
ЛОМЪ
ВОЙНА
У ДОМА
ПЪСЕНЬ
ВЯРА
ЖЕТВА
ЦЮРИХЪ
ОРАЧЪ
ПИСМО
СТРУЯ
СРЕЩА
АВЕНЮ ЛАБУРДОНЕ
НЯМА ВЕЧЕ
РОДНО СЕЛО
МИРЪ
КНИГАТА СЪДЪРЖА:

Критически отзиви

ЙОРДАН БАДЕВ
ЩАСТЛИВЦИТЕ ОТЪ 1939 ГОДИНА

 











Adobe Systems








ОТЪ СЖЩИЯ АВТОРЪ
 
БЕЗШУМНИ ДНИ, стихотворения — 1930 г., пре-
мирани отъ Съюза на българскитъ писатели.

ПРОЛEТЬ НА БУЛЕВАРДА, стихотворения — 1933 г.

ХОРА ПО СТРЪХИТE — стихотворения, 1935 г.
 





ЛЖЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ




ЗЕМЯ ПОДЪ СЛЪНЦЕ

СТИХОТВОРЕНИЯ








ИЗДАТЕЛСТВО

ИВ. КОЮМДЖИЕВЪ

СОФИЯ

 





Р А З Д Я Л А




 
 

 

 
 
 

ИСКАМЪ да говоря съсъ гласа


на тревожните прелетни птици,
сбрани за раздела въвъ леса.
 
Искамъ да говоря съсъ гласа
на бездомните есенни вихри,
съ шепота на листите, които
се пилеятъ въ неизвестенъ пжть.
 
Като техъ и азъ съмъ тъй тревоженъ
въ първото си есенно излитане.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
  7

НЕ ВЯРВАМЪ още, че ще заминавамъ.
Та какъ съсъ всичко да се разделя?
Съсъ тая ширь, що отъ дете познавамъ,
съсъ тебе, моя бащина земя!
 
Тукъ не веднъжъ съмъ страдалъ тайно азъ
и често мразехъ тъзъ лазури сини,
жадувахъ за просторъ. Но днесъ, родино,
звучи ми скжпъ, единственъ твоя гласъ.
 
Съсъ всеки образъ, вс ек и погледъ свой
прониквашъ въ менъ, нараствашъ въ менъ безкрайно,
като вълна въ душата се надигашъ.
И тамъ въвъ мене ще живеешъ тайно.
 
Родино моя, скрита вжтре въ менъ,
не ще ли бждешъ ти за менъ верига,
и некой день
не ще ли се превърнешъ ти въ огроменъ
неудържимъ примамливъ споменъ ?
 
 
 
 

 
ТИ ЧЕСТО ми не даваше и хлебъ,
родино моя,
но днесъ, когато се разделямъ съ тебъ,
азъ пакъ съмъ твой, и колко ми са близки
и тия дървеса,
и тия пълни съ птици небеса.
 
Бихъ искалъ да те нося вредъ,
да имамъ твойта низка, топла стреха, —
а клонъ зеленъ откжена ли за споменъ
той ще изсъхне некжде по патя,
и всеки цвЪтъ ще клюмне, ще увехне.
Но и въвъ онзи градъ великъ и славенъ
въ сърдцето си ще нося неотменно
нетленно, звучно, безъ цена богатство,
безсмъртния ни български езикъ.
Той ме изпълва и въ кръвьта ми скритомъ
за мойтЪ близки нЪжно ще ми шепне.
Родино, съ тоя гласъ ще бждешъ ти
нав е ки врезана въ гърдитъ ми.
 
 
  9


ТЪЙ МАЛКО те познавамъ до сега,
презъ тебъ минавахъ съ погледъ бръзъ.
Едва усетихъ да ме лъхне
въ челото твоя златенъ полски в я търъ
и твоя ведъръ, необятенъ день.
И днесъ, примаменъ тръгвамъ по земята,
напускамъ те, преди да бехъ при тебъ.
 
Тъй малко те познавамъ азъ, родино,
но ти си въ менъ, завинаги въвъ менъ,
дошла, нахлула по незнаенъ пжть,
съсъ птичия възторженъ гласъ,
съ дъха на миренъ полски к ъ тъ,
съ лжча на светълъ, тихъ есененъ день.
 
 
 
КАТО ВЪ ЗАТВОРЪ въвъ тебъ до днесъ живехъ
и твоя плетъ до днеска не прескочихъ.
Презъ разтрогитЪ виждахъ тамъ предъ мене
земя подъ слънце безпределъ прострена,
но само душехъ мириса на гарите
и пушека на градовете стари.
 
Родино моя, тръгвамъ вечъ на пжть,
по тазъ незнайна слънчева земя.
Дали ще мога съ нови мисли тамъ,
съ другъ въздухъ и съсъ друго слънце
за менъ, за тебъ духа си да каля ?
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
11
 

 
 

ТОЗИ ЗАЛЪЗЪ портокаленъ, чистъ,


ще намеря ли и тамъ, въ Парижъ,
или въ димъ ще бжде той опушенъ?
И дали, въ градина нейде сгушенъ,
ще усещамъ въ топълъ слънчевъ день,
както днеска, че седишъ до менъ?
 
Светлините на града предъ насъ
и въ Парижъ ли близки ще блестятъ?
И дали и тамъ и скръбь, и жажда
ще пробужда въ духъ и плъть
влакъ далеченъ съсъ тревоженъ гласъ ?
 
Топла пръсть, трева уханна, мека
въ некой кжтъ дали и тамъ ще има?
Кой ще бди надъ мойта самота?
Кой духа ми вечерь ще приспива?
Съсъ каква ржка въ Парижъ, любима,
бихъ могълъ да замъня ржката,
твоята ржка, която лека
кротко въ мойта тукъ сега почива?
 
12
 
 
О, ДАЛИ разкритиятъ прозорецъ
внася само слънце въвъ душата ?
 
Докато не бъхъ виделъ земята,
свътло гледахъ на света до днесъ,
тукъ отъ наща млада равнина.
Но дали не ще потъне въ сенка
мойта радость, мойта свeтлина,
тамъ дълбоко въ онзи веченъ лес
отъ народи, страсти и умрази?
 
13
 

ТИ СЕ ВРЪЩАШЪ, малко слабъ и бледъ,


отъ страната дето азъ отивамъ,
отъ далечния жадуванъ свътъ.
Твоето лице въвъ полумрака
съсъ набрана светлина блести.
А гласътъ ти — равномзренъ, сжщия, —
и втьрвежътъ ти — като преди.
Съсъ какви ли мисли тукъ се връщашъ?
 
Не намери ли и тамъ въ човъка
поне лека искрица достойна
за любовь и малка земна въра,
или сбрани въ тебъ тежатъ безмърно
разочарования безбройни ?
 
Спряхме се на тротуара.
Ти се връщашъ, азъ отивамъ тамъ
Никога не сме били другари,
а защо стори ми се тъй близъкъ
и сръдъ толкозъ хора самъ?
 
14
 

ЕДИНЪ ДО ДРУГЪ на мокрото поле,


стоиме за последенъ пжть.
Сами сме тука. Спръ дъждътъ,
и облаци разкжсани се носятъ.
Тъ на прозрачна пара се топятъ,
разкриватъ хоризонтитъ широки,
 
О, не плачи! Ти се раздъляшъ съ менъ,
ти ме прегръщашъ за последенъ споменъ,
а какъ ще мога да прегърна азъ,
ведно съсъ тебе за раздъла,
и родния просторъ огроменъ,
и равнината цела, —
въ която, чуй, водата се оцежда
съсъ шепотъ тихъ въ «гревитъ и пръстьта.
И тоя градъ притихналъ въ полумрака,
въвъ който и да страдашъ по е леко. —
Вижъ, стр е хитъ се сливатъ въвъ нощьта
въ една огромна, обща, родна стръха.
 
О, не плачи, а дай ми влажни устни —
цвътъ отъ мойта родна равнина,
 
15

 

ДЪЖДЪТЪ ръми, ръми. Единъ баща


съ жена, съ дете се връща презъ полето.
Детето на гърба му съсъ ржде
съ доверие презъ шия го прегръща.
Те иматъ домъ, те иматъ своя кжща,
тамъ некжде въвъ крайния кварталъ, —
какво че дъждъ ръми,
какво че има каль?
 
Азъ заминавамъ, тръгвамъ скоро самъ,
и ти сама оставашъ тукъ, любима.
Дали ще се завърна, и дали
ще можемъ некога да бждемъ трима,
въ такава нощь, когато дъждъ ръми, -
и ласката на мъничка ржка
да пръска свътлина по моя пжть?
 
Светътъ какво е безъ да се обича?
Въ широкото поле ръми дъждътъ
и по лицето ми студенъ се стича.
 
16
 

 
ТУКЪ ДВАМА ДУШИ ще ме мислятъ, ти,
любима моя, ти и мойта майка,
стаили моя образъ въвъ гърди.
И день и нощь, додето съмъ далече,
ще чакате съ душа по мене жадна.
 
Ще ме забравятъ моите приятели,
и ако се не върна вече,
ще кажатъ само: жалко, че пропадна.
 
17
 


 

СБОГОМЪ, родна пръсть, поле, дървета!


Последенъ пжть минавамъ тука азъ,
надъ менъ, надъ васъ дъждътъ вали, вали.
Последенъ пжть азъ гази тукъ кальта
и свойт е стжпки отпечатвамъ. Утре,
средъ хилядите стжпки,
нетрайни тъ ще бждатъ заличени.
 
Какво направихъ азъ до днесъ?
Погълнатъ въ дребнитъ неща,
таехъ, потискахъ блъсъците ярки.
До днеска само борехъ се за хлъбъ,
какво съмъ далъ и казалъ на свъта?
 
Дъждътъ вали, вали, обгръща всичко.
Вървя, безъ шумъ, и всеки мигъ,
въ пространството опразнено отъ менъ,
нахлуватъ бързи, гжсти, вЪчни капки.
Дали ще се завърна некой день?
Оставихъ ли ти, родна пръсть, поне
една едничка трайна стжпка,?
 
18
 

Н А ...П Ъ Т Ь

 
 
 

ПРОБУЖДАНЕ


 
На дъното притиснатъ да лежишъ,
помаменъ отъ далечните простори,
и облаците жадно да следишъ,
съсъ погледъ вечно устременъ нагоре.
 
Да бждешъ неподвиженъ, день и нощь,
да те затрупватъ мрачните години,
кръвьта ти въвъ сърдцето да изстине,
и да не вервашъ самъ на свойта мощь.
 
И въ тоя мигъ да дойде некой светълъ,
да те пробуди съ бодъръ гласъ: стани,
върви къмъ тия сини планини,
за тебе с туй слънце и полето!
 
Сега вървя, въвъ моя светъ се радвамъ,
средъ свобода нараствамъ вевки мигъ,
понесълъ бодъръ неизвиканъ викъ,
както дърварь на рамо носи брадва.
 
21
 

 

МОЯТЪ НАРОДЪ


 
Днесъ въ менъ кипи, днесъ въ мене блика младость,
опирамъ сякашъ до лазуренъ сводъ,
и вече те разбирамъ, мой народъ,
въвъ дъното на вековетЪ страдалъ.
 
Ти бе притиснатъ като мене въ мракъ,
загубилъ вера въ свойте вечни сили,
живелъ си само съ брадва, чукъ и вила
и влачелъ си следъ рало моренъ кракъ.
 
Но кой дойде огроменъ, свътълъ, тихъ
и брадвата ти въ слънцето наточи ?
Той бждещето тъмно освъти
и твойта слава минала посочи.
 
Израстна ти средъ кървави вълнения,
прекрачи бодро робския си прагъ
и тръгна съ исполинско нетърпение
по пжтища притулени въвъ мракъ.
 
22
 
Какво до вчера бе постигналъ ти?
За тебъ мечта б е още свободата.
Мой смелъ народъ, съсъ жажда въвъ гърди,
днесъ твърдо съ тебе стжпвамъ по земята.
 
Напиратъ сили въ менъ, напиратъ въ тебъ,
съсъ вечна сила погледътъ ни свети,
ний търсимъ слънце, свобода и хлебъ,
че дълго тънахме въвъ вековете.
 
23
 

 

ВЪ ВЛАКА


 
О, какъ е хубавъ тоя светъ раздвиженъ
Текатъ реки, поля и градове,
съ дима на влака вЪтърътъ отве
надвесените, натежали грижи.
 
Стъклото е като платно на кино,
изнизва се въвъ образи деньтъ,
и всичко се забравя щомъ отмине,
въ очите нови блесъци искрятъ.
 
Крещете бодро, вий прелетни птици,
разтваряйте се, стари долини,
въртете се, огромни равнини,
обт яг айте се, безгранични жици!
 
За първи пжть изплувалъ изъ тревите,
къмъ слънцето въ широкия ни светъ,
азъ като млада птица днесъ прелитамъ
къмъ гнездото на онзи веченъ градъ.
 
24
 

ЗЕМЯ


 
Земя, земя, прелитаща край менъ,
съ невижданите селища и хора
подъ безграничните простори!
О колко всичко си прилича вредъ!
Бълградъ и Загребъ, Триестъ и Милано
подъ общата небесна стреха
димятъ въвъ земната широка длань.
Еднакво Дунавъ, Сава, По блестятъ,
и тука както въ родните поля
следъ ралото орачи пакъ вървятъ.
 
Вий жълти и червени храсти, сякашъ
до тука сте пътували съсъ менъ. —
Днесъ есень е и въ чуждите страни,
въ незнайните, безкрайни равнини«
Позната слиза тиха нощь надъ техъ,
примамватъ ме далечни ширини.
Но зная, нема те да заслепятъ
въ душата твоя образъ озаренъ,
родино моя, светълъ роденъ к ъ тъ,
к ъ дето може би сега не спятъ,
к ъ дето мислятъ въ тоя мигъ за менъ.
 
25
 

 

КАНАЛЪ ГРАНДЕ


 
Ситенъ дъждъ надъ Венеция пада.
Каналъ Гранде отъ капки трепти
съсъ дворците и старите сгради,
отразени въ дълбоки води.
 
Тази есенна вечерь, съсъ сито,
сее блесъкъ надъ целия градъ,
греятъ долу прозорци разкрити,
въковете ср е дъ блесъци спятъ.
 
Откроена въ страни, въ полумрака,
блеска улица — само вода,
тамъ гондола забравена чака
предъ затворена тежка врата.
 
Но дали затова, че е есень,
п е сень ник ъ де нема сега,
и лодкари съсъ погледъ невеселъ
свиватъ бърза д ъг а къмъ дома.
 
26
 

 
Тая приказна стара Венеция
е смутена отъ шумъ на моторъ,
съ параходчета нови човеци
цепятъ тихия воденъ просторъ.
 
И раздвижилъ водит е моторътъ
отражения въчни руши
и съсъ пира въ дворците и хората
вдъхва нови, тревожни души.
 
Но отмине моторътъ, и ето,
затрептява спокойна вода,
отражения ражда и свети
съсъ въковната си красота.
 
Въ тая хубость и азъ се загубвамъ,
като сенка блуждая навредъ,
и забравям и хората груби,
и бедите въ тревожния свЪтъ.
 
Светълъ дъждъ надъ Венеция пада.
Свътятъ стари дворци въ полумракъ.
Тихо плиска надъ камененъ прагъ
и люлее града Каналъ Гранде.
 
27

ПРИ РИБАРИТЕ


 
Изъ улицит е стари, криви, тесни
не виждамъ нийде да играй дете,
дървета нема, нито птичи песни,
високо само — ивица небе.
 
Отъ моста старъ — Риалто, не далече
въ подземната рибарница се спрехъ,
на дървените пейки тая вечерь
съ рибаритъ на обща маса бехъ.
 
Съ техъ ядохъ дребна риба пресолена,
и черенъ хлебъ, и рЪзенъ качамакъ.
И мъркаше на масата предъ мене
големъ венециански котаракъ.
 
Азъ вгледахъ се въ коравите ржце,
те отъ зори веслата са държали.
Не се усмихна никое лице,
и питахъ се: Отъ въкове така ли
 
28
 

 
живеятъ тука простите рибари,
въвъ слънчева Венеция средъ мракъ,
следъ день на трудъ въ подземни изби стари,
съсъ погледа си примиренъ и благъ?
 
Рибарьтъ е рибар навред в света
Безъ слънце той живел е и тогава.
О, какъ изгръ надъ толкозъ нищета,
Венеция, лазурната ти слава ?
 
И потъмнеха блъсъците ярки,
и багритъ на чудните творци,
и слънчевиятъ блесъкъ на Санъ Марко,
и златото на старите дворци.
 
29

ЗАТВОРЪТЪ НА ДОЖИТЪ


 
Тежи въвъ блясъкъ отъ бои и злато
Палатата на Дожите надъ насъ,
а ледени ни водятъ стжпалата
въ килии пълни съ хладъ и тишина.
 
Разровени, разядени блестятъ
стени, врати съ ръждясало желязо.
Последниятъ осжденъ е излезълъ,
не страда вече тукъ човешка плъть.
 
Ръждата само като кръвь личи,
далеченъ гласъ презъ железата вика,
глухъ Мостътъ на Въздишките мълчи,
лежи безъ гласъ каналътъ Каноника.
 
30
  Излизаме на светлия площадъ.
Тукъ гължбите хвъркатъ леки.
Грей светлина въ очите на човека
и мраморни колоните блестятъ.
 
Дворци люлей водата съ тъменъ плесъкъ,
измамва ни лазурниятъ просторъ,
и не личи, прикритъ въвъ злато, въ блЪсъкъ,
на дожите безгласниятъ затворъ.
 
31

СИМПЛОНСКИЯТ ТУНЕЛ


 
Нема край тоя бягъ подъ земята.
Тукъ при насъ тишина, светлина,
а на вънъ глухъ тътнежъ въ тъмнина
и отъ лудо движение — вятъръ.
 
О, Симплонски тунелъ, съ тежъкъ мракъ
като вена въвъ земната гръдь!
Къмъ незнайно сърдце съ тоя влакъ
колелата напредъ ни влекътъ.
 
Нъма вече подъ родни лазури
да приседна на светлата пръсть,
да погледамъ врабеца чевръстъ,
песеньта му свободна да чувамъ!
 
Сякашъ вече сме вънъ отъ света,
отъ лазурно небе и родина.
Но въвъ джоба си пазя цветя,
расли въ слънчева светла градина.
 
32
 
Съ трепетъ вземамъ отъ дрехата стара
да подъхамъ цветята увехнали.
Тъ ме лъхатъ съсъ дъхъ на утеха
и ми спомнятъ софийската гара.
 
Колко малко ни требва въ света
за утеха дори подъ земята.—
Отъ любима девойка цветя
и надежда, че тя ще те чака,
и забравяшъ тунела и мрака
и квадратната нощь задъ стъклата.
 
33

 

ЛАЗУРНИЯТЪ БРЪГЪ


 
Цела нощь край бръга тъменъ ветъръ морето ора
и разравяше тежки бразди съсъ невидимо рало,
отъ крайбръжните бели огньове нощьта се подпали,
и лазурниятъ день надъ Леванто широко огре.
 
Надъ Лазурния брътъ гръе въчното слънце сега,
съсъ зелени кепенци кж.щя покрай пж.тя прелитатъ,
и платани мълчатъ съ дълги листи отъ тежесть превити,
зеленъятъ гори надъ червената пръсть на бръга.
 
Тия образи нови нахлуватъ, вълнуватъ кръвьта,
въ моя пжть до сега азъ живъхъ непосилно и грубо,
тукъ за радость дойдохъ, за любовь и за земната хубость,
затова ненаситна сега ме влече младостьта.
 
Колко искамъ да спра тоя влакъ съсъ неспирния бъгъ,
тая светла земя съсъ нозете си мълкомъ да тъпча ...
Плиска сънно море, вей въ челото ми ветъра слънчевъ,
блика светълъ предъ менъ и изтича Лазурниятъ брътъ.
 
34
 
 

ПАРИЖЪ ПОДЪ СЛЪНЦЕ

 

 

 

 

 

 

 

НА ЛЮБИМИЯ МИ

ПРОФЕСОРЪ ЛЕОНЪ БОЛИЙО

 

 
 

ПРИСТИГАНЕ


 
Не съобщава никой, че сме вече
въ предградията на Парижъ.
Та нужно ли е? Погледни и вижъ:
той пише свойто име отдалече.
 
Летятъ къмъ насъ, нарастватъ светлини,
слънца, звезди изгреватъ вредъ изъ мрака,
обсаждатъ ни отъ вси страни.
Въвъ таенъ страхъ сърдцето тръпне, чака.
 
Страните ми горятъ въвъ трескавъ пламъкъ,
а по ржцете лази хладъ студенъ.
Стоя изтръпналъ съ тая мисъль само :
Парижъ е тукъ, Парижъ е днесъ предъ менъ!
 
37

И ето на перона слизамъ вече,
забравямъ свойто минало до днесъ,
като че некой го съсъ ножъ отсече.
Поглъща ме огромна Гаръ дьо Лесь.
 
Сега кж.де повлича ме метрото?
Парижъ! Парижъ! — отсичатъ колела.
И сякашъ днесъ започвамъ си живота,
политвамъ като пусната стрела.
 
38
 
 

ВЕЧЕРЬ


 
Срещни ме съ блесъкъ разжаренъ,
Парижъ! Разкрий ми свойте тайни,
и всеки светълъ домъ край менъ,
и улиците си безкрайни.
 
Ти дълго бе за менъ мечта,
отдавна твойта хубость чакамъ.
Вървя новороденъ въ нощьта,
слънца безброй блестятъ въвъ мрака.
 
О, тая пъстра светлина
като потокъ вали въ кръвьта ми,
и всека хубава жена
съсъ погледъ и усмивка мами.
 
И ето спрехъ на Етуалъ
като въ среда на паяжина.
Парижъ, стоцветно заблестялъ,
Парижъ, където щешъ води ме!
 
39

САМОТА


 
Предъ входа на метро Клюни
целъ день стражарьтъ дава пжть
съсъ разноцветни светлини.
Реки ту спиратъ, ту текатъ.
 
Въвъ Люксенбургската градина
като у насъ деца играятъ.
И те не искатъ да ме знаятъ.
Въвъ самота кръвьта ми стине.
 
Въ музея неподвижность свята.
Безъ менъ Стрелецътъ на Бурделъ
ще пустне подиръ мигъ стрелата
къмъ крайната човешка цель.
 
А ето тукъ въвъ НотреДамъ,
чуй: бий вековното сърдце I
Но въ здрача сепвамъ се: и тамъ
загубвамъ своето лице.
 
  Тече Парижъ край Етуалъ.
Аркъ дьо Триомфъ надъ менъ израства,
измерва моя ръстъ безъ жаль.
Подъ нея свивамъ се безгласенъ.
 
Пакъ връщамъ се на Сенъ Мишелъ,
не срещамъ никжде познатъ.
Не чувствувашъ, че съмъ дошелъ,
огроменъ, безразличенъ градъ!
 
Да спра, да тръгна, да крещя,
на тебе ти е все едно,
и мойте стж.пки день и нощь
не връзватъ въ твойта плъть следа!
 
Въ хотелъ Суфло се връщамъ самъ
въ таванската си мрачна стая,
въ съседство съ менъ живЪй китаецъ.
Студена самота и тамъ.
 
Огроменъ градъ, предъ тебъ
и ставамъ чуждъ и дребенъ азъ,
тукъ ще загубя своя гласъ
и съ кжщите ще почернея!
 
41

ДЪЖДЪ


 
Дъждътъ ръми неспирно надъ кжщята,
прозорците гаси единъ следъ другъ,
като че имъ измива светлината.
Отдавна вече полунощь е тукъ.
 
И кръчмата отсреща се затваря.
Парижъ затихва притаенъ въ нощьта,
а виждамъ долу блеска тротуара
предъ някаква отворена врата.
 
Кърпачътъ пакъ до късно тамъ работи.
На тротуара свети жълтъ квадратъ.
И тука ли, въвъ този градъ богатъ,
къмъ тебе е безмилостенъ животътъ ?
 
42
 
 
Едно сърдце не си почива тука.
Кърпачъ, забравенъ въ тоя старъ кварталъ,
чухъ, чукчето ти като укоръ чука
надъ сънищата на града заспалъ.
 
Съсъ шумъ, последенъ отобусъ извива,
разтърсва тоя непробуденъ градъ.
Вали дъждътъ, вали, но не измива на тротуара жълтия квадратъ.

НА МОСТА СЕВРЪ


 
Надъ моста Севръ има и звезди.
Тукъ сякашъ свършва се Парижъ.
Лъхти
по ветъра на влажна пръсть и торъ.
Трепти
съ небесни отражения и Сена.
 
Предъ мене зее краятъ на метрото.
То връща туй, което гълта сутринь.
Отлива се човешката река,
която въвъ Парижъ целъ день буботи.
И всички бързатъ покрай менъ сега, —
презъ тоя мостъ къмъ Севръ те отиватъ,
тамъ морната отъ трудъ ржка
до утре ще почива.
Ще задимятъ
огнищата въвъ всека кжща.
Бащата, който въ нея се завръща,
донася светлина, любовь и миръ —
награда светла за труда.
 
  0, светълъ отдихъ, миръ въвъ роденъ кжтъ,
защо те нямамъ вечерь тука!
На моста самъ стоя. Надъ менъ блестятъ
далечни, бледни кржгозори. Други,
по-светли беха родните звезди.
 
Минаватъ всички чужди покрай менъ
и Сена съсъ дълбокитъ гърди
облъхва ме съсъ дъхъ студенъ.
 
 
45

СРЕЩА


 
Задъ Нотр-Дамъ отъ въкове
води безшумни лее Сена
край двата острова зелени.
Наблизу старъ клошаръ живей.
 
 
Седимъ на камъкъ до водата.
Надъ насъ високо мостъ Турнелъ
като стоножка се е спрълъ
и свъти целъ предъ небесата.
 
Пълзи по неговия гръбъ
огроменъ отобусъ. И въ Сена
минава той подъ отразения
гранитенъ неподвиженъ ржбъ.
 
Въ зигзаги леки въвъ водата
се спускатъ цвзтни свътлини.
Какво че си ми непозната,
не бързай, тука остани.
 
46
 

Коя си, азъ не ща да знамъ,
и двама нека сме безъ споменъ.
Нали сме въ този градъ огроменъ,
нали сме тукъ при Нотр-Дамъ?
 
Съ лекъ шумъ брега ръката мие.
Да имашъ среща въвъ Парижъ,
да не говоришъ, да мълчишъ,
сърдце до тебъ за тебъ да бие!
 
47
 

НА РАБОТА


 
Тече, тече, съ тревоженъ гласъ
подземната река край мене.
Ний по-дълбоко сме отъ Сена,
въ потока капка съмъ и азъ.
 
Летиме въвъ подземенъ ходъ
на некакъвъ мравунякъ веченъ.
Какво ли търси въ пжть далеченъ
тозъ бодъръ издръжливъ народъ ?
 
Унесенъ, отъ метро въ метро
прескача, спиране не знае,
той студъ и слънце ще изтрае
съ моторъ, мотика и перо.
 
И гледамъ: всички тукъ мълчатъ,
нагледъ единъ на другъ са чужди,
но въ устрема си те са дружни,
въ едно събира ги трудътъ,
 
48
 

Тече подземната река.
Кжде съсъ нея днесъ отивамъ?
Не съмъ ли колело ръждиво,
кому съмъ нуженъ тукъ сега ?
 
Парижъ тупти съ едно сърдце.
Гнездо тревожни, бодри птички.
Да работишъ ведно съсъ всички:
най-светлата човешка цель!

ДЕЦА КРАЙ СЕНА


 
Подъ моста на Отьой зелена, равна,
придвижва се водата бавно.
Край Сена гласове звънятъ.—
На пясъчния брътъ деца
стоятъ съсъ слънчеви лица,
и надъ очите съсъ ржка,
следятъ по Сена какъ минава
безшумно като въвъ картина
отъ кораби товаренъ влакъ.
 
Това е краятъ на Парижъ.
Въ широкия просторъ край Сена
безъ шапка, босо е детето.
И за забава, вижъ,
на песъка то има само
една ръждива тенекия.
 
Деца край Сена, колко вие
приличате ми въ тоя часъ
на бедните деца, що помня азъ
отъ родните далечни градове.
 
50
  Деца забравени отъ всички.
Те растнатъ тука като птички,
минаватъ тъй отъ въкъ на векъ
край старата вода зелена.
 
Парижъ, до днесъ и ти ли тука
не си направилъ нищо друго
за бедните деца край Сена?
 
51
 

ВЪ ГОРАТА МАРЛИ


 
Въвъ огъня сухите клони пръщятъ.
Ний трима мъже сме. Край насъ е земята.
Въ гората Марли жълти листи летятъ,
и бледното слънце трепти въ синевата.
 
Овернь и Нормандия растнатъ предъ васъ,
въвъ мойта далечна родина, замаянъ,
при моите близки пренасямъ се азъ.
О, спомени, спомени — пламъкъ нетраенъ.
 
Невидима птица въ гората Марли
съ унесена песень сърдцето разбужда.
Що търся при васъ изъ полетата чужди,
не грей ме тоз огън, съсъ пламъ треперливъ.
 
Далечното слънце трепти въ синевата,
въ гората Марли жълти листи летятъ.
Ний трима мъже сме. Край насъ е земята.
Въвъ огъня сухите клони пръщятъ.
 
52
 

СНЯГ


 
Тази вечерь — каква изненада —
тоя черенъ Парижъ, побелелъ !
Бели, чисти са всички площади,
светълъ снъгъ е навредъ навалелъ.
 
Презъ огромния градъ ще премина,
покрай мене енътътъ да блести!
Светълъ поздравъ отъ мойта родина,
колко дълго ми липсваше ти!
 
Това бело писмо ми донесе
светлината на родния край,
азъ отново съмъ бодъръ и веселъ,
снежна топка държа въвъ рж.ка.
 
Въвъ градинката Монжъ въ енътъ изсеченъ
съ бяла шапка ме среща Волтеръ.
Гледай, дишай ти снежната вечерь,
утре пакъ тоя градъ ще е черъ.
 
53

ПАРИЖЪ ПОДЪ СЛЪНЦЕ


 
Блести предъ менъ Жарденъ де Тюйлери.
Белъ облакъ, пухкавъ като лебедъ,
въвъ езерото бавно плава.
И водоскоците се разтопяватъ
въвъ нъжна пяна и искри.
 
Въвъ тоя празникъ днесъ за първи пжлъ
Парижъ излиза многоцвътенъ.
Въвъ слънце погледи блестятъ.
Въ едва раззеленелите дървета
надъ мене птичи гласове цъвтятъ.
 
Тукъ бунтътъ някога въ пожаръ пламте,
надъ рухналъ сводъ градината порастна,
днесъ въвъ зелени дрехи, съ погледъ ясенъ,
тамъ скача на вж.же едно дете.
 
А друго, цело въ жълто вози кротко
съсъ слънце пълна своята количка
и кацналата върху нея птичка,
и съ погледъ бръзъ следи по езерото
жадуваните бели платноходки.
 
54
  Вънъ на широкия площадъ Конкордъ
немеятъ бели статуи въвъ кржгъ.
И техъ, и Тюйлери да не смути,
безшумъ кола подиръ кола лети
понесла слънчева звезда на гръбъ.
 
Олеква всичко. Въ светлина премреженъ,
и камъкътъ дори. не тегне вече.
И задъ Конкордъ, Ла Туръ Ефелъ далече
въ трептящъ лазуръ трепти
като най-тънка паяжинна мрежа.
 
Следъ тежъкъ трудъ Парижъ сега празнува»
Парижъ шуми, Парижъ израства новъ,
днесъ всеки погледъ въ светлина бленува
за слънчевъ миръ, за отдихъ и любовь.
 
Парижъ подъ слънце! Блясъци отвредъ...
Въвъ Тюйлери сърдцето ми отдъхва,
спокойствие лазурно ме облъхва
съсъ лъхъ отъ другъ жадуванъ, миренъ светъ,
 
55
 

РАМБУИЙЕ


 
Надъ замъка самотенъ гължбъ гука.
И тука
тревата е трева. Зеленината,
макаръ окастрена, е пакъ зеленина.
Натегнали отъ сокъ висятъ и леко
се клатятъ надъ водата гжсти клони,
докосватъ отраженията меки.
 
 
И тука птици пеятъ както вредъ.
И слънцето припича
надъ езера, канали и гори,
надъ замъка Рамбуийе, кждето,
изплувала изъ блясъка край менъ,
минава пакъ Мария Антуанета.
 
И тукъ расте трева съ жълтурчета, съ камбанки,
съсъ бели маргаритки, съ детелина,
и съ меки мачета на дълги дръжки.
Блести въвъ слънце целата градина.
И черенъ косъ като че изрисуванъ
върху зелената трева кълве.
 
56
 

 
Момиче русокосо отъ Норвегия,
постой до менъ,
съсъ тебъ блестятъ по-чисти езерата,
и струва ми се тоя день
навредъ е всичко близко и познато,
земя, небе и сини върхове.
 
И сякашъ нема нийде чужди край,
щомъ слънце въвъ очите ти играй!

 

РЕЙМСЪ


 
Тукъ кжщите съ нови и приличатъ
една на друга като капки дъждъ,
израстнали са изведнъжъ
надъ разрушения и пепелища.
 
И днесъ се вий една моторна птица,
бръмчи въ синевината.
Дали не идатъ пакъ тревожни дни?
А слънцето припича кротко, жарко,
народътъ се тълпи отъ вси страни -
днесъ е деньтъ на Жана д'Аркъ.
 
На стария площадъ
до скоро въ прахъ лежала
средъ упорития вековенъ градъ
разрушената катедрала.
Днесъ разрушението не личи.
Старинна въ своя духъ,
а съ камъка си млада,
небесна катедралата стърчи.
 
58
 
 

 
Въвъ сенката й долу, черна, земна,
възседнала съсъ бодра сила коня,
блести девойка въ медната си броня.
 
О, тая малка реймска Жана д'Аркъ,
дете на подвига и свободата,
тя тукъ е отъ семейството на всички,
ще ги предвожда бодро утре пакъ.
 
Празднува Реймсъ окиченъ съ знамена,
камбаната звъни, звъни, звъни,
грей слънцето средъ страшна тишина,
и Жана д'Аркъ съсъ копие стърчи
отъ дъното на тъмни времена.
 
59

ПОМПЕЛЪ


 
Димятъ коминитъ на Реймсъ въвъ равнината.
Надъ всичко тукъ стърчи Помпелъ,
съсъ блъсъкъ бълъ отъ варовикъ.
Днесъ няма гръмъ, днесъ няма викъ.
Свободно е израстнала трева
надъ дупки издълбани отъ гранати.
Единъ врабецъ унесено запълъ,
като че пъй за падналите тукъ,
за майкитъ останали следъ тъхъ
отъ две страни, край Сена и край Рейнъ.
 
Гръй слънцето, врабецътъ пей.
Вървиме ний, прескачаме, Помпелъ,
презъ твоята бодлива, стара тель.
 
Напраздно тука вий, треви, растете,
съсъ мекота и нъжность се не скриватъ
желъзните следи на боевете!
 
60
  А по полето не далечъ се вижда
огромейъ, черенъ танкъ, плененъ.
Надъ колелата неподвижни
тежи веригата ръждива.
Лежи край него равнината,
враждебно мълчалива
съсъ слънчевата си зеленина.
Помпелъ блести, а черни дупки зеятъ.
Презъ тъхъ, навънъ, топовнитъ гърла
стърчали са, а днеска двама млади
подаватъ се съ лица на слънчогледи,
прегърнати, усмихнати ни гледатъ.
Дали съсъ младостьта и любовьта
светътъ ще скрие свойта грозота?
 
Съ изпратени отъ бела варь обуща,
Помпелъ, по тебъ замислени се спущаме.
Щурци и птици пеятъ въ равнината.
Лазуръ огроменъ, ти не стигашъ целъ
да заличишъ въ душата
съсъ своя блъсъкъ мрака на Помпелъ.
 
61

КАТЕДРАЛАТА НА МАНТЪ

На дъното на блесналия пъть
презъ гъстите зеленини проболи
двете високи кули
на катедралата на Мантъ стърчатъ.
 
И въ тоя градъ
отъ векове една и сжща пъсень
запали, птиците прелитатъ
въ зеленитъ дворове.
И съ погледъ тихъ, унесенъ
девойки ни оглеждатъ отъ вратите.
 
 
Натрупани сж къщите на гъсто
на катедралата въ нозетъ.
О, стари черкови изъ градоветe
на Франция въ полетата вековни,
съсъ свойте сводове и кули,
 
съсъ своята небесна сила,
съ една душа отъ пъстра стъклописъ,
при бедствия и кървави войни,
презъ всички дни,
за всички тукъ,
били сте вий утеха и закрила
подъ празната небесна вись.
 
 
 
62
  И ти, средъ Мантъ, огромна катедрала,
и ти увереность си дала
на малките деца, които
съсъ викове задъ тебе топка ритатъ.
Играятъ те и после си отиватъ,
и идватъ други, нови подиръ техъ
подъ вечния небесенъ сводъ.
И все стоишъ, ти стара катедрала,
презъ толкозъ бури оцеляла
надъ френския народъ.
Презъ тебе той минава многоброенъ,
ти стигашъ му за да умре спокоенъ,
но стигашъ ли да му дадешъ животъ?
 
63
 

ВЕРСАЙ


 
Богините и днеска тукъ са млади.
Нептунъ безспиръ съ конете си лети,
блестятъ отъ розовъ мраморъ колонади
край езера съ утихнали води.
 
Оплетено е въ слънце тука всичко.
Листа се сипятъ надъ огромни вази,
забравени отъ вековете празни.
Прелитатъ, пъятъ и листа и птички.
 
Върви народъ подъ тая есень зрела,
надъ миналото груби стжпки лътатъ,
единъ младежъ съсъ дръзка длань досъга
богиньо, твойта гръдь позеленъла.
 
О, златна есень, въ мрътвия Версай,
ти залъзъ тихъ на отшумъла слава ...
Презъ тебъ сега, къмъ другъ животъ безкрай,
безсмъртниятъ и младъ народъ минава.
 
 
 

СТУДЕНИНА


 
Дошла отъ тъменъ и далеченъ свътъ,
незнайна скръбь въвъ тебе ме привлече.
Цълъ твой, азъ мислехъ, че започва вече
за двама ни новъ день въвъ тоя градъ.
 
Защо съсъ тазъ славянска кръвь въ сърдце,
повървахъ твоя погледъ теменуженъ ?
Студенина, студенина е нужна
въвъ тоя градъ съ опушено лице.
 
Сега съмъ самъ, съсъ хладина въ гърдите,
горчива, но и сладка свобода.
Колите бликатъ, идатъ и отлитатъ,
огрели всяка капка на дъжда.
 
 
65

 

ИЛЪ ДЬО ФРАНСЪ


 
Дърво съ череши прелете край насъ,
единствено петно червено
средъ кржгозоръ зеленина.
Дървета, хълмове, поля,
съсъ погледъ само ви докосвамъ азъ,
не спирате до мене.
Че азъ съмъ само пж.тникъ въ отокара
средъ тая равнина.
 
Изъ златните поля просторни,
пей отокарътъ — пусната стрела,
бръмчи моторътъ
изъ тоя близъкъ светъ.
Крж.жиме ний съ бръмчене на пчела
надъ медоносенъ цветъ познатъ.
 
66
 
 

 
Широко се разтваря Илъ дьо Франсъ.
Жита, жита, жита,
купи сено подъ чистото небе.
Работници отъ слънце обгорени,
съсъ мургави лица и пламенъ погледъ,
азъ днесъ ви виждамъ не за първи пжтъ.
Познати сте ми вие,
отъ родните поля ви помня азъ,,
и тамъ трудътъ
златей сега подъ юнското небе.
 
Земята е навредъ една
и въ Илъ дьо Франсъ
и въ Дунавската златна равнина.
 
67


 
 
 

ЛА ПОРТЪ ГИЙОМЪ


 
Било е тукъ подвиженъ мостъ,
а неподвиженъ днесъ е той.
Пропуска всеки, врагъ и гостъ,
съ доверие и въ студъ и въ зной.
 
Отъ непристжпната стена,
изправена срещу света,
останала е днесъ една —
Гийомъ — разядена врата.
 
Подъ моста въ гжстата вода
безспирно се струятъ треви,
отъ техъ зелена, Йоръ върви,
покрай стената на града.
 
68
 

 
Покрай стена обрасла въ мъхъ,
съсъ стари бойници безъ гласъ.
Стариненъ дъхъ, забравенъ лъхъ
отъ векове дошълъ при насъ.
 
Минаваме Ла портъ Гийомъ,
и стжпките ни съ бодъръ звукъ
изпълватъ Шартъръ, като домъ
за всекиго достжпенъ тукъ.
 

 

ШАРТЪРСКАТА КАТЕДРАЛА


 
Предъ насъ стърчатъ стрелите
на Шартърската катедрала
забити
въвъ старото небе.
Позеленяла
е стрехата отъ толкозъ векове.
 
Стърчатъ безсилни долу низко
фабричнитъ комини. По сме близко
до безграничния просторъ.
Не ни досъга шумъ, ни гласъ,
ни остъръ връхъ на никое дърво.
 
Стърчатъ стрелите
и между тъхъ безгрижна птица
прелита
безъ да спира,
не смъе тя да ги докосне
съ нетрайното си, крехкото крило.
 
70
 
 
И ние като тая птица
нагоре къмъ стрелитъ се катеримъ,
презъ проходи, мостове,
край зидоветъ пожълтъли,
въртиме се навредъ
безъ да докоснемъ, скрито въ камъкъ,
въковното сърдце на катедралата.
 
Въвъ тия мъртви каменни стени,
въ стрелитъ що стърчатъ,
живее духъ поеъченъ,
отъ пламъка въвъ живата ни гръдь.
 
Единъ щурецъ в пукнатината пее.
Натегнало небето ни обгръща,
наоколо тъмнее,
и каменниятъ ангелъ нямъ мълчи.
Надъ всички ни, надъ пжтища и кжщи,
надъ дни и въкове
съсъ две стрели
огромна катедралата стърчи.
 
71
 

 
 

СНЪГЪ ВЪ АЛПИТЕ


 
Изплували надъ дни и векове,
вижъ, Алпите закриватъ ни простора,
отъ две страни изпълниха прозорците.
Въртиме се сръдъ кржгъ отъ върхове.
 
На малката алпийска тиха гара
блести снътътъ, току що падналъ, мекъ.
Небе вечерно, чисто надъ Швейцария,
какъ нежно лъха твоя въздухъ лекъ!
 
Въ ржка съсъ снягъ, черъ негъръ спре до менъ
и топката запрати надалече.
Погледна ме приятелски засменъ,
незнайни думи весело изрече.
 
Ти свътълъ снягъ, въвъ Алпитъ, дошълъ
съсъ свойта плъть, невинна, чиста, млада,
и въ негъра, и въ моята душа
разбуди ти една и съща радость.
 
72
 

ВЪ МАНСАРДАТА


 
Отъ дълги години въвъ тази мансарда живеешъ,
това е отъ целия светълъ Парижъ твоя делъ!
Тукъ редко е спирало слънце въ стъклото да гръе,
тукъ дрехи си шилъ до средъ нощь и обувки си плелъ
 
Преследванъ отъ мжка и все ненаситена жажда,
изъ улици свътли и тъмни кръстосвалъ си ти,
додето си виждалъ зора надъ Парижъ да се ражда,
и моренъ пакъ тука си спиралъ безъ вера въ гърди
 
Въвъ тази мансарда си страдалъ презъ толкозъ години
защо да напуснешъ Парижъ ти е мжчно сега?
Разбирамъ, разбирамъ, тукъ твоята младость премина
и въ дълга борба твоя духъ тукъ е билъ въ свобода
 
Сега, вещь следъ вещь - мълчаливи другари-нареждашъ,
Въвъ родния край ще започнатъ дни нови за тебъ!
Тръгни, забрави тоя градъ съсъ измамни надежди
и тесната стара мансарда съ прозореца слепъ!
 
73

КОЛОЕЗДАЧИ


 
Слънце и пъть презъ безкрайни златисти поляни.
Колоездачи се носятъ, прелитатъ край насъ,
двама по двама, работникъ съсъ млада жена,
съ пъстра забрадка, съсъ голо и нъжно колъно.
 
Съсъ колелото за двама, кжде ли, кжде ли
въ знойния день покрай Марна тъ двама ще спратъ ?
Бодри, за обичь и слънчева радость узръли,
въ ритъмъ задруженъ по пжтя летятъ ли, летятъ.
 
Франция, Франция, — слънце, и вътъръ, и младость!
Бодри и млади сърдца, вий сте въ родни поля,
съ трудъ сте заслужили своята празнична радость,
волно се кж.пятъ на вътъра ващъ чела.
 
Съ болка до тебе приседамъ самотенъ, замаянъ.
Колоездачи се носятъ, минаватъ край насъ.
Моята радость при тебъ е тъй бедна, нетрайна,
ти — французойка незнайна, а българинъ — азъ.
 
74
 
 

ОТБЛЯСЪЦИ


 

В АРДЕНИТЕ


 
1.
 
Кормилото трепти въ ржцете на шофьора.
Въ кржга му има място
за кжсъ отъ сините простори,
и често
за цъло стадо пъстри крави,
и за купи сзно въ поля косени,
и за гори отъ буки прави,
наляни
съсъ сокъ отъ мощнитъ Ардени;
и за безкрайния и свътълъ пжть,
по който като буболечки
автомобилите пълзятъ.
 
Ний все летимъ, летимъ нагоре,
прелитаме
презъ светли хълмове открити.
Камбанария
задъ хълма остъръ връхъ подава,
чертае съ него бавно по небето,
като че ли да ни подсети,
че селище въ дола се крие.
 
77
 


Понякога отъ насъ по-низко
на хоризонта облакъ белъ
край планината тежко плава,
задъ мрежеста гора
другъ хълмъ далеченъ се изписва.
И тамъ земята продължава
съ поля, гори и градове,
съ огрени въ слънце върхове.
 
Земя подъ слънце, непозната,
изтегната безкрай предъ мене
задъ тия приказни Ардени,
презъ моя кжсъ животъ
не ще ме лъхне твоя ветъръ,
не ще захапя твоя сладъкъ
до днеска не изпитанъ плодъ!
 
 
 
 
 
 
 

 
 
2.
 
На млада Белгия
въвъ равнините стари,
посрещатъ ни села и градове
съсъ черни гари
пълни съ бела пара —
и тукъ животътъ диша съ бързина.
А тръгналъ по църковната стена
отъ векове
старъ хмелъ е неподвижно спрелъ.
Той сивъ е като барелйефъ
въвъ камъкъ издълбанъ.
 
И често виждаме предъ насъ
по-мощенъ отъ камбанария
надъ малко селище стърчи коминъ
и бие
съ кълба отъ димъ простора синь.
 
Прелита синя привечерь. Тъмнее.
Стопи се всичко въвъ далечината,
и само тамъ кждето се живЪе
израства остра светлина
враждебно срещу небесата.
 
 
79
 


 
 
 
 
 
 
 
3.
 
Редъ отъ тъмни дървета край Мьозъ.
Като бърза светкавица въ мрака
отокарътъ пробива си пжть.
Надалечъ, до небесния прагъ,
притаени полетата спятъ.
 
Само туй що е близко остава!
Отокарътъ е пъленъ съ лица,
съ гласове на различни езици
и съ еднакви човешки сърдца.
Ний сме сбрани отъ всички страни,
отъ Китай, отъ Германия, Англия,
отъ затрупани въ снътъ равнини,
отъ размирна Япония чакъ
светлината ни вжтре сближава,
нека черни отъ вънъ прелетяватъ
заплашителни клони и мракъ!
 
80
 
 
Длань въвъ мойта ржка е сложила
англичанка съсъ светли очи.
Вънъ прелитнатъ ли автомобили
по лицето й рой свътлини
заиграватъ, трептятъ като пламъкъ!
 
Колко свътло е тъй да летимъ
земни жители тука събрани!
О, да можеше тъй да останемъ,
нивга вече да се не делимъ!
 
81

 

ЛОНДОНЪ


 
 
Въвъ тоя светълъ день предъ Възкресение,
като картина Лондонъ е предъ мене.
Витринитъ блестятъ въ сребро и злато,
таксита — бръзъ потокъ — се леятъ.
 
Привидна хубость на земята!
Мжжъ безъ нозе средъ Лондонъ е застаналъ,
съ три дървени подпори ходи, пее,
като плашило жалко отъ войната.
 
Какъ може да се пее безъ крака ?
Въвъ трупъ — душа, и въвъ душата — песень ?
За нея Лондонъ ми се струва тъсенъ,
по цялата земя се чува тя.
 
А Лондонъ глухъ лети край тротуара,
блестятъ витрини, греятъ отобуси,
жени минаватъ на ржде съ подаръци
за възкресението на Исуса.
 
82
 

ВЪ ХАЙДЪ ПАРКЪ


 
Спокойствие и тука няма вече.
За всички ни настъпватъ тъмни дни,
афиши съ черни букви отъ далече
крещятъ тревожно свойте новини.
 
Въвъ Хайдъ паркъ като мравки насъбрани,
тълпите онемели са сега.
Ораторъ на естрадата застаналъ,
стърчи надъ техъ съ издигната ржка.
 
Въвъ въздуха моторенъ шумъ ехти.
Гръй слънцето. Оратори говорятъ,
съсъ страхъ и ужасъ пълнятъ те простора.
Народъ, кога ще заговоришъ ти?
 
Дали за тебъ, народъ, не е по-лесно
за братски миръ на изтокъ и на югъ,
ржка другарска да протегнешъ честно,
а не така издигната въ юмрукъ?
 
83

 

ВЪЖЕ


 
Изглеждашъ непотребно ти сега,
въже на борда, на кълбо навито,
но тебе те отвърза отъ бръта
на Англия, отъ малъкъ колъ железенъ,
и тебе пакъ ще метне надъ вълните
за да те върже стариятъ морякъ
на френското пристанище Диепъ.
 
Ти много пжти до сега
си връзвано
и си развръзвано така
и не единъ минавалъ е край тебъ
опжтенъ на далеченъ пжть
или е спиралъ моренъ на бръта.
 
Вжже, ти служишъ верно свойта служба.
Надъ тезъ вълни враждебни бродишъ,
ти възелъ на любовь и дружба,
покрай Ламаншъ, на два народа.
 
84
 
 

ЛАМАНШЪ


 
Изправена на борда неподвижна,
стоишъ на края ти безъ шапка,
съ коси развени, и съсъ влажни устни
опръскани отъ морски капки.
 
Край тебъ море раздвижено и черно.
Ти гледашъ какъ вълните съ бела пена
подпалватъ се и гаснатъ пакъ.
Море, вода — вода и мракъ.
 
Въ променливия изгледъ на водите,
какво очаквашъ да изплува?
Незнайния ли и невижданъ образъ
на бждеще отъ тебъ до днеска скрито?
 
Въ самотната си жажда ти приличашъ
на моята любима, що остана
и ме очаква още, може би,
далече изъ земите край Балкана.
 
85
 

Дали ще мога скоро въ своя пжть
вжже на роденъ брягъ да вържа?
Или все тъй въ подвижните простори
като морякъ,
дошълъ за мигъ на чужди брътъ,
вжжето ще прибирамъ скоро
за да поема пжть самотенъ пакъ ?
 
Вода, вълни, движение безкрай,
предали своя трепетъ на кръвьта ми,
жадувамъ неподвижната земя.
Отъ тая тъмна люлка на Ламаншъ
унесенъ азъ сънувамъ вече
любимата жена съсъ светълъ погледъ.
Сънувамъ лжлъ отъ фаръ далеченъ,
отъ моето пристанище — Родина.
 
 

ЗАВРЪЩАНЕ


 
 

ЗАВРЪЩАНЕ


 
Широко е небето въ моя споменъ,
захлупило огромни градове,
подпръно на старинни върхове,
на Туръ Ефелъ, на Нотр-Дамъ и Дома.
 
Широко е небето ни. То стига
да бжде чиста стряха за свъта.
Люлей ни, Дунавъ, съ вечната вода,
съ вълни зелени тоя корабъ дигай.
 
Видяхъ народи жилави и горди,
въвъ погледа имъ свътлина сияй,
отъ тоя блясъкъ нося, роденъ край,
да влъя въ тебе свойта млада бодрость.
 
И тебъ да видя, искамъ, между всички!
О, мой народъ, живелъ въвъ бедность, самъ,
дали ще мога вяра да ти дамъ
съсъ пеещия въ мене гласъ на птичка!
 
89
 

СЛАВЯНКА


 
На слънчевия гръбъ на парахода
старинна песень твоя гласъ ми пей.
Текатъ години, векове свободно.
Разискрената люлка ни люлей.
 
Текатъ води, люлеятъ ни, преливатъ
душитъ ни, душа въ душа, Иренъ.
Тече презъ насъ, и духъ, и плъть облива
лазурниятъ и безграниченъ день.
 
Днесъ погледите се разделятъ бавно,
зеленоока мамеща жена.
Тъй плували с по водата равна
славяните отъ стари времена.
 
 
Една ржка доверчива ми стига
да зашуми въ менъ слънчевата кръвь.
Край кораба вълнитъ се надигатъ,
люлъятъ се земи, гори въвъ кржгъ.
 
Азъ може би не ще те видя вече,
ти си до мене само тоя день,
но зная, ще ме гледашъ отъ далече
отъ Полша съ погледъ слънчевъ и зеленъ.
 
 
91
 

СПИРКА


 
Грей слънцето надъ малкото пристанище,
тъй както грее надъ Парижъ и Римъ.
Тънъкъ димъ
надъ схлупената кжща се издига.
На малкия прозорецъ има
саксии съсъ цветя,
вънъ въ стари тъмни дрехи до веригата
стои пазачъ и денемъ и нощя.
Една девойка гледа парахода.
За насъ е само спирка, а за нея
туй може би е онзи светълъ кжтъ,
де земните й дни ще протекатъ.
Въ нозете й, безъ страхъ край парахода
къмъ всичко безразлични жълти патета
съ възторжени крила кржжатъ водата.
Съсъ шумъ се блъска Дунавъ въвъ бръта
и стари лодки съсъ дърва люлее.
 
92
 
 
О, бедна спирка, гледамъ те сега,
и знамъ: и ти въвъ спомена ще израстешъ
съ единъ отъ тия дни неповторими,
въ живота миналъ като светълъ часъ,
съсъ слънцето, което днеска грее
и утре пакъ ще грее тукъ безъ насъ,
 
За пжть отново параходътъ свири,
за мигъ разрови сребърна бразда.
Съ лице къмъ него две деца се спиратъ
съсъ кофа пълна съ дунавска вода.
Въвъ кофата водата се люлее
и като второ земно слънце грее.
 
93
 

НОЩЬ НА ПАЛУБАТА


 
Задъ парата на топлия коминъ
трепти луната въ сводъ зелено-синъ.
и съ бледата си светлина огрева
незнайните що спятъ
загърнати на пейките корави.
Палубата е много малка тукъ,
а ние чужди сме единъ на другъ.
Съсъ спомени и сънища различни,
съ мечта за роденъ кжтъ,
за майка и очакващо момиче.
 
Летиме чужди съ кораба напредъ,
край чуждите незнайни брътове —
Земя край Дунавъ, до безкрай разтлана,
съ далечни светлини,
ти чужда ли докрай ще ни останешъ?
Но ето светълъ ветъръ ни обве
съ дъха на ранобудни брегове.
Та ний ли бехме чужди, непознати ?
Пробуждаме се въ мигъ.
И бодъръ гласъ изпълни пакъ земята.
 
94
 
 

РОДНА ПРЪСТЬ


 
Очакваше те трепетно сърдцето,
азъ виждахъ те преди да бе предъ менъ,
о, роденъ брътъ, отъ слънцето огренъ,
край който Дунавъ вие се и свети.
 
Отъ същите си ти и пръсть и камъкъ,
а колко близъкъ чувствамъ тоя брътъ,
ей къщичка отъ земна пръсть и слама
и синкавъ димъ се вие светълъ, лекъ.
 
Азъ помня, бродехъ моренъ изъ полята,
и гаснехъ самъ подъ твоето небе,
и тоя светълъ привечеренъ вятъръ
надъ черни мисли дълго, дълго ве.
 
И вервахъ, че ще мога да обичамъ
съ еднаква сила цялата земя,
а луда кръвь въвъ жилите затича,
щомъ зърнахъ само пжтя къмъ дома.
 
95

Скритъ на страна отъ другите те гледамъ,
че има много да ти кажа азъ.
Прости ми дето въ нощите студени
звучалъ е чуждъ за тебе моя гласъ.
 
Въ страданията въ твоя пжть изъ мрака
за тебъ е нуждна песень, мой народъ,
заклевамъ се за тебъ подъ тоя сводъ
като врабецъ да пея изъ гъстака.
 
96
 

ОТЪ КОРАБА


 
Роденъ брегъ, ти тъй си близо вече,
въвъ челото духа топълъ вътъръ,
цялъ замаянъ въ тая тръпна вечерь.
като въ сънъ азъ гледамъ пакъ земята.
 
Тамъ, задъ тези хълмове, полета
мойта майка, мойте братя чакатъ.
Надалече огънь въ полумрака
като близъкъ, роденъ поздравъ свети.
 
Колко дълго, дълго бехъ на корабъ
всредъ животъ като вълна въ чужбина,
ще почине мойта стжпка морна
върху твойта здрава пръсть, родино.
 
97


 

ПО БРАЗДАТА


 
Задъ насъ вълни залязватъ въ кждри златни,
предъ насъ изъ мракъ България изгрева,
предъ погледа ми растне необятна,
макаръ че вече тъмна вечерь става.
 
Вий родни брегове, въвъ мракъ живъли,
въ менъ пакъ се връщате на свойто мъсто,
и струва ми се, джбовете цЪли
пакъ съ корени въ душата ми се врастватъ.
 
Растни, растни, свободенъ, роденъ брътъ,
съ познати бедни къщички накиченъ!
О, роденъ край, едва сега разбрахъ
съ каква любовь безсмъртна те обичамъ.
 
98
 
 

 
Свободно пори корабътъ водата,
че други тука минаха на смърть,
разровиха бразда, откриха пжть
съ геройската борба къмъ свободата.
 
Въвъ здрачъ вълнитъ носятъ парахода.
Достойни ли сме тукъ да минемъ ний?
Радецки — сянка слънчева — ни води
съ едно сърдце, което още бий.
 
 
99

ЛОМЪ


 
Пристанището зее тъмно, старо.
Носачи бедни, съсъ вжже на гръбъ,
азъ мога всички ви да натоваря
съсъ радостьта, която днеска нося.
Слуха ми гали светла родна речь,
въ душата ми кънти смехътъ
на малките деца окжсани и боси,
нозете стъпватъ леко
по плочитз неравни
на стария изровенъ каменъ пжть.
 
Не те цълувамъ, светла родна пръсть,
целунаха те тези, що умреха
за твойта свобода, за всички насъ.
Днесъ връщамъ се, родино, не за смърть,
а младъ животъ въ живота ти да влея.
 
Че време е да хвърлишъ всичко старо,
надъ бедность и надъ мракъ
да се изправишъ гордо,
като носачъ свалилъ товаръ отъ гръбъ.
Съсъ две ржце свободни, млади, жадни
изъ улицитъ мръсни крача бодро.
 
 
100
 
 
 

ВОЙНА


 
 
 

У ДОМА


 
Колко близко ми е всичко тукъ,
сякашъ днесъ отъ сънь се азъ събуждамъ.
Слушамъ родна речь и роденъ звукъ
и забравямъ образите чужди.
 
Иначе листата тукъ шумятъ,
птиците по български запяватъ,
и край менъ трамваите звънятъ
съ веселъ звънъ като че поздравляватъ.
 
Съсъ усмивка кротка ти дойде.
Нищо, че си малко закъсняла,
само съ тебъ ли? — Имамъ тоя день
среща съсъ родината си цела.
 
Среща съсъ безбройните неща,
съсъ които мълкомъ разговарямъ,
съ къщи, и градини, и листа,
съ скитничета бедни и колари.
 
103
 

Тръгваме сега единъ до другъ,
азъ се чудя самъ на свойта верность.
Какъ, защо пакъ нужна си ми тукъ ?
Между насъ лежеше светъ безмеренъ.
 
Зная, зная: всичкиятъ ми пламъ,
мислите ми са били нетрайни,
чужденките, що обичахъ тамъ
беха дъхъ на вечери омайни.
 
Днесъ сърдцето ми е у дома,
и тупти въвъ нова, бодра младость,
днесъ не е душата ми сама,
въ жаждата за нова, обща радость.
 
Вярвамъ: въ слънце ще блести светътъ,
вярвамъ въ твоята любовь, момиче,
вяра има само въ роденъ кжтъ,
че чрезъ него азъ света обичамъ.
 
104
 
 
 
 

ПЕСЕНЬ


 
Въ менъ звучеше ясенъ горски ручей,
и кавалъ засвирилъ въ пролетта,
въ летна нощь гласътъ на славей звученъ,
въ есень — гласъ на вихри и листа.
 
Моята душа бе пълна съ песень,
радость, скръбь събрала по света,
връщахъ се въвъ тая светла есень
съ песень за живота и труда.
 
Нова песень да изпея искахъ
за надеждите на любовьта,
но война народите притисна,
задуши тя въ мене песеньта..
 
Кой родино, твойта младость дебне,
въ тоя душенъ въздухъ надъ света ?
Пакъ ли, пакъ ли тукъ ще е потребна
песень за раздела, за смъртьта ?
 
105
 

ВЯРА


 
Ний растнахме съ надежда
за нови свътли дни,
а днеска мракъ се свежда
надъ всички равнини.
 
Далеченъ бой буботи,
и — паяци въвъ ходъ —
кръстосватъ вредъ пилоти
надвисналъ небосводъ.
 
Лесътъ листа последни
пилее въвъ нощьта.
И гледатъ майки бедни
презъ сълзи на свъта.
 
Че всеко ново утро
подпалва новъ народъ.
Кжде ще бждемъ утре
подъ тебе, въченъ сводъ ?
 
106
 

 
О, може би наскоро
и нашъ ще дойде редъ.
Кжде сте, братя, хора,
въ любимия ми свътъ?
 
Пакъ съ кръвь ли ще чертаемъ
ний своята сждба,
какъвъ ще бжде края
на тая зла борба?
 
Старъ свътъ ли въ кърви гине,
за да изгрее новъ ?
Крепи въвъ менъ, родино,
безсмъртната любовь!
 
Азъ вървамъ, вървамъ още
въвъ свътлия човъкъ,
ще мине той зли нощи
презъ бури, мразъ и пекъ.
 
И ако доживъя
до свътълъ, чаканъ день,
родино, ще допея
туй що звучи въвъ менъ.
 
107
 

 


 

ЖЕТВА


 
Днесъ дунавската равнина златъе,
косата, сърпътъ съскатъ въ тишина,
и вътърътъ да духа днесъ не смъе
за да не рони златнитъ зърна.
 
Далече нейде съ гласъ дълбокъ и ясенъ
запъва въ мигъ единъ невидимъ мъжъ
и пъсеньта му свътла се понася
надъ равното поле на ширъ и длъжъ.
 
Изплувала изъ тая пладня жарка,
съ усмивка изгорена на лице,
детето си изъ люлката жетварка
като ржкойка взема на ржце.
 
108
 

 
 
Разкрива грждь, съ еднакъвъ погледъ неженъ
къмъ снопитъ и своето дете;
земя, ти имашъ утрешна надежда,
тихъ младенецъ на твойта грждь расте.
 
Земя създадена да бждешъ нива,
на всички ни очитъ отвори,
въ душитъ миръ и слънце да прелива,
не щикъ, а сърпъ въ ржката да искри.
 
109
 

ЦЮРИХЪ


 
Тогазъ бе светълъ ноемврийски день.
Синъеха се Алпите далече,
синееше надъ Цюрихъ и лазура,
и езерото синьо бе предъ менъ.
Швейцария лазурна, днесъ не помня вече
кжде най-чиста бъ синевината,
въ небето ли, или въвъ езерата,
или въвъ сините очи
на тихата девойка Лизи Хартманъ.
И днесъ те виждамъ светла да стърчишъ,
девойко съ русата коса,
на каменния мостъ надъ езерото,
да хранишъ белокрили чайки съ хлъбъ.
Летеха съ кресъкъ чайките край моста
и всеки къшей стигаха преди
да падне долу въвъ водата.
 
Бе тихо, тихо тоя день надъ Цюрихъ,
небето, езерото беха тихи,
и съ тишина и ти бе сякашъ пълна.
Предъ менъ бе тихо въ цялата Швейцария.
 
110
 
 
 
Говорехъ съ тебъ и мислъхъ: Колко дълго
кънтела е тукъ кървава борба,
преди да слезе тоя светълъ миръ
надъ мирнитЪ поля и езера.
 
Швейцария далечна, днесъ
стои предъ мене твоя Цюрихъ синь
съсъ кроткото момиче върху моста,
и чудна светлина въвъ менъ трепти.
 
Лазуренъ миръ надъ Цюрихъ, слъзъ
надъ моята родина и надъ всички,
най-скъпото очакване си ти!
 
111
 

 

ОРАЧЪ


 
Дими браздата като пръхна рана,
разровена земята черна грей,
съсъ тежъкъ плугъ оре орачъ отъ рано,
следъ него вътъръ жълти листи сей.
 
Земята ни отъ битки въ кръвь облена,
презъ робски дни оралъ е младъ орачъ,
и въвъ зори дохождалъ другъ на смъна
за да оре отново пакъ до здрачъ.
 
Тъй робството е преорано вече,
съсъ коренъ е изровено отъ тукъ.
Ори, орачо, отъ зори до вечерь
ори, ори съсъ слънчевия плугъ!
 
Какво че днесъ бръмчатъ аероплани
въ лазурите, и че ехти новъ бой,
ори, ори земята разлюляна,
ще дойде миръ, свътътъ ще бжде твой!
 

 

ПИСМО


 
Азъ ти писахъ, а ти не отговаряшъ,
страхувашъ ли се да не съмъ ти врагъ ?
Война. Кой знай дали ще сме другари.
Но все едно, азъ днесъ ти пиша пакъ.
 
Ти може би не си го и получилъ
писмото ми, презъ тия бурни дни.
Играчка всеки днеска е на случая,
на Мажино днесъ може би си ти.
 
А помнишъ ли, преди да си замина,
какъ скитахме се често изъ Парижъ,
изъ улици и слънчеви градини ?
Предъ него ли сега на постъ стоишъ ?
 
Пази Парижъ, и ако паднешъ въ боя,
знай.въ менъ преле отъ свойта обичь ти,
и ако сляпъ го отвлече пороятъ,
пакъ целъ ще грее въ моитъ гърди.
 
 
113

СТРУЯ


 
Замръзналъ въ ледъ предъ менъ градътъ лежи.
И улици, и локви, и души
отъ студъ до дъно вледенени.
Тополите въвъ неподвиженъ редъ
стърчатъ край мене,
вковали връхъ въ небесния черъ ледъ.
 
Отдавна вече мина оня часъ,
когато надъ площадите безъ край,
подъ ледната небесна стреха,
съсъ пълно гърло
високоговорители крещеха.
Ни песень, нито гласъ,
ни звънъ отъ прелетелъ трамвай.
 
И въ тази тишина бездънна само
една чешма забравена шурти.
Наоколо купчини пръсть и камъкъ
превърнати въ кристаленъ ледъ.
 
114
 
 
 
И струята, въвъ плочата разбита,
на бели капки се пилее,
които още въ въздуха замръзватъ.
Градътъ мълчи, а струята забита
като железенъ прж.тъ въ леда,
едничка жива въвъ нощьта,
шуми и пее, лее сила скрита.
 
Струя,
която имашъ смъелостьта да викашъ
въвъ тоя леденъ часъ,
какъ бодро пее твоя гласъ!
 
Дълбоко спи въвъ ледъ земята.
Да спра ли крана
на чешмата,
да задуша ли съсъ ржка
звука въвъ тая мрътва нощь ?
О, нека пее все така!
Въ нощьта да блика, блика, блика,
да се не спира ни за мигъ,
да не замръзне въ тоя часъ студенъ,
преди да дойде слънчевъ день.
 
115
 

СРЕЩА


 
Надъ насъ, надъ хълма въе остъръ вятъръ,
вълнува златни локви по земята.
Полустопенъ блести снегътъ навредъ.
И ти стоишъ до менъ
съ дъхъ на трева и размразена пръсть,
като поникналъ отъ земята цветъ.
Тъй нежна, крехка, съ трепетно сърдце,
ти криешъ на гърдите ми лице
отъ вътъра студенъ.
 
Ржцете ти обгръщатъ мойта шия,
тъй както хмелъ обхваща некой клонъ.
О, горда радость да съмъ ти заслонъ,
отъ вятъра неспиренъ да те крия.
 
Ти вервашъ ли ми, че до край ще мога
да те опазя, крехъкъ цвЪтъ,
въ несигурния днешенъ светъ,
средъ толкозъ ветрове и огънь?
 
116
 

 
 
Нима до днесъ ме е научилъ некой,
че трудъ и младость стигатъ въвъ свъта ?
Не виждахъ ли вредъ униженъ човека,
отхвърлена, безсилна любовьта?
 
Нали и азъ, отблъскванъ, гоненъ, жиленъ,
до малкото, което тука взехъ,
достигнахъ съсъ последни сили,
когато и невервахъ въвъ успехъ.
 
Затуй и днесъ тревожно ти се радвамъ
и твойта доверчивость ми тежи.
Помисли ли преди да се решишъ
да поверишъ на мене свойта младость ?
 
Към нас надъ хълма ветърътъ налита,
и безразличенъ, чуждъ градътъ лежи,
но въ твоя погледъ грее сила скрита.
Стоя до тебъ като дете и мъжъ,
и те закрилямъ до гърдите си.
и слабъ, и силенъ наведнъжъ.
 
117
 

АВЕНЮ ЛАБУРДОНЕ


 
1.
 
НА АВЕНЮ Лабурдоне
редица помня отъ дървета
и слънце, слънце, слънце свеети
въвъ нъкакъвъ безкраенъ день.
 
Подъ дървесата бързахъ азъ.
Обзети отъ незнайна тръпка,
врабци приканваха съсъ гласъ
да се разпука всека пжпка.
 
Наблизу все гърми Парижъ,
сърдцето му неспирно бие,
а тука като въ оазисъ
едно врабче гнездо си вие.
 
118
 
 
 

 
Защо въ полята не живеешъ,
тамъ има место за гнезда.
Дошло си тука въвъ града,
а пъкъ по селски ти си пъешъ.
 
Тамъ гръе по-лазуренъ сводъ.
Какво въвъ тоя градъ обичашъ,
ти бодро, вече градско птиче ?
Привикна ли на тозъ животъ?
 
Знамъ, сладко, сладко вредъ се пее,
щомъ слънцето надъ тебе грее!
 
119


2.
 
ВЪ КВАРТАЛА Туръ Ефелъ е стражъ,
надъ всвка кжща връхъ открива.
При тебе всеки день отивахъ
тамъ на четвъртия етажъ.
 
Когато и да дойда, зная:
ще те заваря вече тамъ,
въвъ твоята работна стая,
средъ книгите приведенъ, самъ.
 
Навънъ синееше просторътъ,
врабецъ вънъ пъеше къмъ насъ,
и презъ прозореца разтворенъ
ни плискаше животъ — вълна.
 
И знамъ, не дни, години цели
ти работилъ си все така,
грелъ съсъ косите побелели,
прелиствалъ съ бодрата ржка.
 
120
 
 
Въ безспиренъ трудъ Парижъ роденъ е.
И твоя равномеренъ гласъ
на трудъ приучи ме и мене,
повървахъ въвъ труда и азъ.
 
Парижъ тревоженъ днесъ живее,
наверно книгите са въ прахъ,
ти си далечъ, не си при тъхъ,
вънъ само птичката си пъе.
 

 

 

НЯМА ВЕЧЕ


 
Няма вече да вървя край Сена,
ослъпенъ отъ блесналия градъ,
нито въвъ тълпата край Мадлена
да се губя малъкъ, непознатъ.
 
Да се спра предъ Операта вечерь,
да разглеждамъ наниза коли,
какъ отъ тъхъ излизатъ съ топли речи
въ тежки дрехи хубави жени.
 
Или презъ Монмартъръ да премина,
цълъ отъ пъстъръ блъсъкъ ослЪпенъ
и да стигна моренъ и изстиналъ
въ бедно кафене на Сенъ Мартенъ.
 
Да послушамъ думи прости, мръсни,
разговоръ на улични жени,
те, които само нощемъ късно
преживяватъ жалките си дни.
 
122
 
Няма вече въ Лувъра да имамъ
среща съ всички раси на свъта,
и да гледамъ всички какъ превзима
простата човъшка красота.
 
Няма вече въ Марна въ слънчевъ праздникъ,
да се кжпемъ съ малкия Рене,
да усъщамъ въ неговитъ ласки,
че навредъ детето е дете.
 
Нивга ли въ Сен-Клу върху тревата,
нъма отъ далечнитъ страни
пакъ да бждемъ сбрани, въвъ душата
съ полъха на нови, братски дни?
 
Няма вече въ късна нощь да свърна
за кафе и сидъръ въ Капуладъ,
няма, няма вече да се върна
въ тебе хубавъ всечовъшки градъ!
 
Пръснахме се всички надалече,
българинъ говори днесъ презъ менъ,
ахъ, дали следъ мрака, падналъ вече,
пакъ ръце ще стиснемъ нъкой день ?
 
123

РОДНО СЕЛО


 
О, родно село, скрито въ долината,
при тебе пакъ днесъ твоя синъ дойде,
съ огромни, ярки образи въ душата,
но днесъ предъ тебе потъмнеха те.
 
Поле, средъ твоите треви израстнахъ,
по тебе босъ съмъ тичалъ и съмъ пелъ,
заслушанъ въвъ ехото многогласно.
Къде е днесъ животътъ отшумялъ ?
 
Но пакъ и днесъ все тъй е чистъ лазурътъ,
надъ чужди кжщи мойто слънце гръй,
и всъка птичка подиръ толкозъ бури
отъ клона на детинството ми пъй.
 
Каде не бехъ, отъ вятъра развенъ,
но нямахъ никжде изъ градоветъ
дъха на туй поле, покоя светълъ
подъ сънката на родния балканъ.
 
124
 
 

МИРЪ


 
Единъ врабецъ сръдъ златни клони сгушенъ
безгриженъ чуролика въ есеньта,
върви дете съ усмивка на уста
и спира, песента му да послуша.
 
Шумятъ листа и бавно, бавно падатъ.
Унесени въвъ своята любовь,
прегърнати минаватъ двама млади
забравили живота ни суровъ.
 
И есенното слънце си припича
надъ равнината, де орачъ оре,
безспиръ врабчето свойта радость срича
и сякашъ няма никога да спре.
 
125
 

О, тихъ покой надъ родните полета,
до днесъ не съмъ те чувствувалъ така,
цялъ тъна въ тебъ съ тревога въвъ сърдцето,
съ безпомощно отпусната ръка.
 
Последни дни на миръ и тишина,
задъ васъ отвредъ ни дебнатъ черни нощи,
о, останете тука, грейте още
надъ моята измъчена страна!
 
126
 
 

КНИГАТА СЪДЪРЖА:


 
РАЗДЯЛА......7—18
НА ПЪТЬ
Пробуждане......21
Моять народь
Въ влака........24
Земя........25
Каналъ Гранде .....26
При рибарите......28
Затворътъ на дожите 30
Симплонскиятъ тунелъ 32
Лазурниятъ бряг 34
ПАРИЖЪ ПОДЪ СЛЪНЦЕ
Пристигане.......37
Вечерь........39
Самота........40
Дъждъ........42
На моста Севръ.....44
Среща ......4б
На работа ...... .48
Деца край Сена.....50
Въ гората Марли 52
Снъгъ ........53
Парижъ подъ слънце 54
Рамбуийе .......56
Реймсъ ......
Помпелъ .....
Катедралата на Мантъ 62
Версай........64
Студенина.......65
Илъ дьо Франсъ 66
Ла портъ Гийомъ 68
Шартърската катедрала 70

Снягъ въ Алпите 72
Въ мансардата.....73
Колоездачи......74
ОТБЛЪСЪЦИ
Въ Ардените.....77
Лондонъ...82
Въ Хайдъ паркъ 83
Въже........84
Ламаншъ.......85
ЗЯВРЪЩЯНЕ
Завръщане...... 89
Славянка....... 90
Спирка........ 92
Нощь на палубата ... 94
Родна пръсть..... 95
Отъ кораба...... 97
По браздата...... 98
Ломъ ......
ВОЙНА
У дома........103
Песень........105
Ввра.........106
Жетва.......108
Цюрихъ ......
Орачъ........112
Писмо........113
Струя ........114
Среща........116
Явеню Лабурдоне 118
Няма вече......122
Родно село......124
Миръ........125
 
 
 
КНИГАТА ЗЕМЯ ПОДЪ СЛЪНЦЕ ОТЪ
ЛЖЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ ИЗДАДЕ КНИ-
ГОИЗДАТЕЛСТВО КОЮМДЖИЕВЪ И ОТ-
ПЕЧАТА ПЕЧАТНИЦА ДОВЪРИЕ ПРЕЗЪ
1939 ГОДИНА ВЪ ХИЛЯДА И СЕДЕМ-
СТОТИНЪ ЕКЗЕМПЛЯРА. КОРИЦАТА Е
ОТЪ ХУДОЖНИКА ПРЕСЛАВЪ КЪРШОВ-
СКИ. ЧАСТЬ ОТЪ ЦИКЪЛА ПАРИЖЪ
ПОДЪ СЛЪНЦЕ ПОЛУЧИ НАГРАДА
ИВ. Д. ШИШМАНОВЪ НА АНОНИ-
МЕНЪ КОНКУРСЪ ПРЕЗЪ 1938 ГОДИНА.
 


.1.1940 г., брой 6168 З О Р А ИЗДАНИЕ И СОБ-СТВЕНОСТЬ НА АКЦ. Д-ВО, БЪЛГ. ПЕЧАТЪ УЛ. 11 АВГУСТЬ 18
 

ЙОРДАН БАДЕВ

 

ЩАСТЛИВЦИТЕ ОТЪ 1939 ГОДИНА


ЛИТЕРАТУРНИТЕ НАГРАДИ И НАСЪРДЧЕНИЯ
 
]Скъп новогодишенъ даръ високо отличие за името и малко топлинка за ... кесията. По-важно е, разбира се, отличието за името. Това е и задачата на наградитъ отъ гледище на интересите на българското художествено слово: да посочатъ най-хубавото литературно дело презъ годината» да го препоръчать на вниманието и обичъта на публиката и да подържатъ по тоя начннъ у самите творци пламъка на едно благородно състезание. Първата половинка отъ тая задача е разрешена тази година доста правилно — никое решение на комисия за литературни награди, въ никоя земя подъ слънцето не би могло да получи единодушно одобрение на критиката и публиката. Впрочемъ, това не е и потръбно. Щомъ едно мнозинство отъ просветени люде първа въ художествения усетъ и въ морала на купчината литературни съдници. При тая уговорка, ние мислимъ. че птичката на наградите тая година не е сбъркала да кацне на недостойна глава
Гологлавиятъ и все оше буенъ и енергиченъ въ всекидневния си животъ
 
доайенъ на българските поети
 
— Кирилъ Христовъ. който презъ изтеклата година приповтори, за радость на всички любители на поезия и за благодатно напътствие на всички творци на поезия у насъ. най-хубавитъ си песни
 
 

— .Химни на Зората — получава награда за драмата си Майсторь и дявол. Добре, че не е за „Откриватсль” — инакъ наградата щеше да му послужи, покрай друго, и като танкъ въ буйния му пристъп срещу печалната и втвърдена като бетонъ мания на Хрисана Цанковъ да коригира и да осъвременява" (думата е лично негова) де шо му падне авторъ отъ всички времена, отть всички разреди и отъ всички народи.
Белязана е съ отличие тази година и г-жа Фани Попова-Мутафова за историческия й романъ Боянскиять майстор — една творба, която успоредно съ индивидуалните си качества прикътва въ себе си всичките достойнства на свежото дарование на плодовитата писателка: широка историческа осведоменост, добросъвестно отношение къмъ суровия исторически материал и великата тайна на художественото пресъздаване. Въ сжшествено отличие отъ други иманяри, които изъ крепостите на българското минало ровятъ тласкани само отъ треска за злато. г-жа Фяпи Попова-Мутафова има къмъ българската история творческо-възпитателско откошение, което се свързва с
 
националните проблеми на
нашето време .
  Достойна в заслужена е наградата и за пътеписите на Ангелъ Каралийчевъ онасловен Земята на българите. Земя на българите пише Каралийчевъ въ тая книга, родино моя, на колене стоя предъ тебь и целувам твоята корава невидима десница. Една проста ясна и здрава обичь къмъ родната земя, която не бива да се разглежда философски съ някаква нова .мистика за земята, както правятъ някои претенциозни тълкуватели. Просто на просто обичь, топла сърдечна обичь къмъ земята, която го е научила "да спи по стърнищата"; земята чиято пръсть е раждала хлъба на дедите му и в чиито недра спят дълбоко мили покойници — обичь проста, ясна — безъ «мистика" и ... безъ компликации. Навърно комисията, за да отсъди на тая книга на

Каралийчева награда е имала на умъ не само словесното богатство, стил и разказния похват на автора й, ами и скрития й стремеж да ни учи да обичаме земята си.
 
И най-после единъ новъ лауреатъ — мдадиятъ поетъ Лъчезаръ Станчевъ за сбирката му "Земя подъ слънце". въ която въ изящни и различни отъ Каралийчевите звукови хармонии
трепти патетично
 
същата обичь къмъ майката
родна земя
 
(При първа сгода ние пакъ ше се повърнемъ на тия книги).
Вънъ отъ тия главни отличия комисията е нанизала въ протокола си още 2О—30 имена на писатели и писателствуващи на които е присъдила по 5, 4, 3 и 2 хил. лв. и е сложила по тоя начинъ белегъ на отличие — кому по дълбокъ, кому по-плитъкъ — горе долу на всички галеници и труженици на перото отъ изтеклата година. Човекъ съ по-друга мярка навърно би изнамерилъ въ тоя с т ъ л б ъ отъ имена достойни кандидати за по-горното стъпало на отличие, но за това не е дума тукъ. Наградить са преди всичко морални отличия — тъ тръбва да се съобщаватъ именно като отличия — другото си остава помощи, които се даватъ на единъ или другъ авторъ, независимо отъ качествата на книгата му. Съ практиката да се даватъ много награди и насърдчения на много имена обезсмисля се, изражда се самата идея за литературни награди. Писахме по-миналата година, повтаряме го и сега. Дано до година поне ни чуятъ.
 
Й. Б.