ЛЖЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ

ПРОЛEТ НА БУЛЕВАРДА

СЪДЪРЖАНИЕ
 
( CTRL+click прави скок към избрано заглавие)

СЛЪНЧОГЛЕДЪ
ПРЕЗЪ ПРОЗОРЕЦА
НЕПОЗНАТИЯТЪ
БОЛЕНЪ
НОЩЬ
ВЕСТ ОТЪ ИЗТОКЪ
САМЪ
ОТГОВОРЪ
ЛАСТОВИЦА
ВЪ ТРАМВАЯ
ПРОЛЪТ НА БУЛЕВАРДА
БЕЗЪ МЕНЪ
ПРОЛЕ Т
НА БУЛЕВАРДА
ОТЛИВ
ВЕЧЕРЬ
БОЯДЖИЯ
СЛЪНЧОГЛЕДИ


МЪНИЧКИ ЖЕНИ
НА Д.
НА С.
НА А.
НА Л.
НА В.
ВЕЧЕРИ КРАЙ КНЯЖЕВО
СЛЕДЪ ДЪЖДА
ПРИ СЕСТРА МИ
ВОДНИ КОНЧЕТА
ВЕЧЕР
ПО РЕЛСИТЕ
ПОКОЙ
САМЪ ВЪ ГОРАТА
ТРЕПЕТЛИКА
КЖЩА
ЕСЕН
ОБЛАКЪ
ОБЛАКЪ
ВЪ БИБЛИОТЕКАТА
ОАЗИСЪ
ПЕ СЕН
СНЯГ
ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ ВИЕ!
СЕЙЗМОГРАФЪ
УЛИЦА
ЧУКЪ
ПИСМО
ГОРА
ОРАТОРЪ
ПЪТ
 

ЛЖЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ

 

 

 

ПРОЛEТ НА

БУЛЕВАРДА

 

СТИХОТВОРЕНИЯ

 

 

 

 

 

 

София

 

декемврий, 1933

 

 

 

 

Посвещавамъ тая книга

на майка ми

 

 

 

 

 

 


 

 

 

СЛЪНЧОГЛЕДЪ

 


 
 

ПРЕЗЪ ПРОЗОРЕЦА

 
Година вече гледамъ вънъ стои
все тая сива и печална гледка,
все сжщиятъ многоетаженъ домъ.
Прозорци надъ прозорците до горе
и надъ балкона другъ балконъ.
 
И като няма друго що да сторя,
и тая сутринь, като всеки день,
азъ гледамъ какъ се оживяватъ бавно
прозорците, балконите предъ менъ.
Познати ми са всички тукъ отдавна,
скръбьта и радостьта имъ зная азъ,
та знамъ дори на кой балконъ въ кой часъ
коя девойка ще се появи.
 
Все тоя домъ, все тоя кжсъ животъ,
когото гледамъ, но го не живея.
Това ли е за мене отредено
отъ земния животъ и младостьта?
Отъ тукъ да гледамъ само като зритель?
 
Поне да можехъ да не виждамъ всичко,
да не усещамъ какъ отлитатъ дните
и колко бързо, бързо се забравятъ
отминалите, и какво остава
отъ земните тревоги и борби

НЕПОЗНАТИЯТЪ

 
Въ паметь на Борисъ Шивачевъ
 
При залезъ слънце азъ те виждахъ често
самичъкъ на високия балконъ,
изправенъ на едно и сжщо м е сто
срещу залязващия небосклонъ.
 
Какво ли съзерцаваше тогава?
Далечниге ли хора и земи,
израстнали въвъ спомена сами,
които ти отъ скитане познавашъ?
 
Или сломенъ не искаше освенъ
да се окжпешъ въ светлина и нежность,
скръбьта си да разсеешъ въвъ безбрежность
да се простишъ така и съ тоя день?
 
Или съ надежда бликнала въ сърцето
издигаше ти погледъ надъ града,
тамъ дето — черни точки — по небето
летеха птици въ златната вода?
 
Но ето, че безъ жаль задъ планините
последната ти вечерь догоре.
Дали по-леко да се умре,
следъ като дълго по света си скиталъ?
 
И днеска пакъ огренъ балконътъ свети
предъ заляза, но тебъ те нема тамъ,
и чувствувамъ, че днеска по съмъ самъ
предъ тия волни птици по небето.

 

БОЛЕНЪ

 
Знамъ, има вънъ и синь небесенъ пламъкъ
и леки бели облаци на пжть,
знамъ, пролеть е, дърветата цъвтятъ
и само менъ сега срядъ тяхъ ме няма.
 
А беше ми омръзнала скръбьта,
самотния животъ и тишината,
та мислехъ неразумно надъ земята
да буйствувамъ ведно съсъ пролетьта.
 
И тебъ, девойко горда и студена,
азъ искахъ съ любовьта си да сломя,
да тръгнешъ съ менъ отъ мене победена
и горда победителка сама.
 
Лежа върху леглото, задъ стъклата
пхтуватъ бяли облаци, трепти
синевината, духа юженъ етъръ;
навярно всичко пее и цъвти.
 
Какъ може да съмъ боленъ! И безъ нея!
Шегува ли се тука некой съ менъ?
Веднъжъ и азъ поискахъ да живея,
а ти о, с в етъ, затвори се предъ менъ!
 
 
 
 
 
7

НОЩЬ

 
Въвъ стаята е празно. По стената
еднички само рамките личат,
портретите са слезли и въ тъмата
на миналото съсъ гласа шептятъ.
 
И азъ се взирамъ въ рамката, въ която
портретътъ на баща ми, знамъ, стои,
сърцето бързи удари брои
и не що страшно растне въ тишината.
 
Кжде оставихъ твоите завети,
какво сторихъ по твоя с в етълъ пжть?
Мълчахъ, мълчахъ, мълчание което
сега души ме въ тоя тъменъ кжтъ.
 
О, тежко разкаяние, когато,
изправенъ предъ нощьта и въчностьта,
усъщамъ колко празна е душата,
която е живяла въ самота.
 
Азъ мислехъ да жи в ея по-спокойяо,
при сетния ми часъ да е добре,
но виждамъ: само въвъ редица бойна
съсъ радость се живяе и се мре.
 
 
 

ВЕСТ ОТЪ ИЗТОКЪ

 
Прочитамъ бързо вестникъ подиръ вестникъ:
живелъ ли съмъ до днеска? Та какво е
животъ безъ святълъ подвигъ? Колко лесно
се разруши въ душата ми покоя.
 
Отъ стаята сега като отъ клетка
азъ поздравлявамъ мислено с в ета,
невижданата руска петилетка,
борбата на Китай за свобода.
 
Бихъ билъ и азъ щастливъ средъ тазъ борба.
Тукъ стрехата тежи и ме притиска,
да бжда вънъ, да бжда вънъ туй искамъ,
о, тежка и нерадостна съ дба.
 
Не стига ли това, че съмъ роденъ
далече отъ с в етовните борби,
че всичко с в етло се гради безъ менъ,
ами и тукъ по родната земя
свободно да не мога да вървя,
поне да се порадвамъ съ радостьта
на всички изоставени въ света.
 
 
 
9


 

САМЪ

 
Надъ стрехата се носи ясенъ гласъ,
това е зная, прол е тниятъ в я търъ,
побързай, прол е ть, дълго чакахъ азъ
притиснатъ, заледенъ отъ сн е говет е .
 
И ето на корниза вънъ се спр е
едно врабче, главата си наведе
и, сякашъ нещо за да разбере,
съ едно око въвъ стаята загледа.
 
— Учудвашъ ли се, че съмъ още тука?
Да ме повикашъ ли дойде? — А то
зарадъ мушичка или кой знай що
съсъ човка по стъклото ми зачука.
 
— На тебъ изглежда ти е все едно,
че тукъ лежа съсъ неподвижни стави!—
Така е: отлет я и ме забрави
навярно зарадъ н я какво зърно.
 
Вънъ може би не ме очаква никой,
но азъ ще дойда съ прол е тьта по-младъ
и н е женъ. За сърцето ми ще стига
това, че азъ обичамъ тоя св я тъ.
 

 

ОТГОВОРЪ

 
Писмото ти е първа ластовица
въ затвора ми дошла отъ пролятьта.
Защо ми спомняшъ, малка хубавице,
че има радость и любовь въ свята?
 
Забравенъ, самъ, прекарвахъ тежка зима,
прозорецътъ ми бе скованъ отъ ледъ,
унесенъ въ мисли не за тоя светъ,
забравилъ бяхъ, че пролять пакъ ще има.
 
Но може би бя хъ по-щастливъ така.
Средъ прол е тьта ще бжде тежко, зная,
че азъ отъ тебъ ще имамъ само тая
приятелски протегната ржка.
 
О, не буди желанията скрити,
не ми припомняй пролетните дни,
та вервашъ ли, че другаде очит е
ше видятъ туй що имашъ само ти?
 
Но пакъ благодаря за туй писмо
съ високи, остри букви. То донесе
въ сърцето ми останало само,
една печална, но любима песень.
 
 
 
11

ЛАСТОВИЦА

 
Заблудената ластовица
се лута, блъска се въ стъклата,
въ невидимата имъ стена,
и ето, спряха се крилата,
тя гледа, гледа и се чуди:
Навънъ е день и светлина,
и бели облаци летятъ
надъ разцъвгелата градина,
навънъ е нейната родина,
защо натамъ да нема пжть?
И пакъ започнаха крилата
да блъскатъ лудо по стъклата.
 
Не искашъ ли да си при менъ
ти нежна, трепетна душа?
Навънъ е день, навънъ е день,
какъ тука да те задържа?
О, какъ жадуватъ да летятъ
крилата по свободенъ пжть!
 
Прозореца разтварямъ шумно,
звънятъ разсъхнали стъкла,
и ластовицата премина
съсъ двет е трепетни крила,
безшумно, леко надъ градината.
Върви, лети безъ пжть навънъ,
навънъ е день и светлина,
а тъне стаята въвъ сънь!
 
 
   

ВЪ ТРАМВАЯ

 
За първи пжть излизамъ вънъ,
безъ лекарьтъ това да знае,
на спирката, като на сънь,
замаянъ влизамъ въвъ трамвая.
 
Съсъ веселъ звънъ летимъ напредъ
и презъ подвижния прозорецъ
следя раздвижения с в етъ:
площади, здания и хора,
 
На тротуара вънъ жена
се мерна — малка, тъмнокоса,
и ми припомни за една,
но бързиятъ трамвай ме носи.
 
И моятъ погледъ не намира
на нищо трайно да се спре,
о, какъ е леко и добре
да мине всичко въ бегъ неспиренъ.
 
Животъ, незам е нимъ животъ,
далечъ отъ тебе неизтраяхъ,
щомъ бликна синьо въ тоя сводъ,
дойдохъ при тебъ макаръ съ трамвая.
 
 
 
 
 
13

ПРОЛЪТ НА БУЛЕВАРДА

 
Какво ще сторишъ, пролеть, тука, ти?
На булеварда всичко е отъ камъкъ,
една редица отъ дървета само
и моето сърце ще срещнешъ ти.
 
Азъ зная: твойта пламенна душа,
затворена сега шуми подъ мене,
подъ каменнитя блокчета студени,
и търси пжть къмъ тия небеса.
 
Усещамъ я, минава презъ дърветата
и въ жаждата натамъ да полети
тя ще разпука въ пжпки върховете
и въ пъстри цветове ще разцъвти.
 
Неудържима пролеть, ний и двамата
сме съсъ една душа, едни слова.
И ето вече покрай всеки камъкъ
Израстнали са стръкчета трева.
 
И отъ сърцето ми само останало,
поникнали са, чули святълъ зовъ,
презъ пукнатините на стари рани,
две три най-няжни стръкчета любовь.
 
Вълнувай се, небесна ведра ширь,
съсъ толкозъ младость иде тая пролъть,
та струва ми се, устременъ нагоре,
и камъкътъ дори ще разцъвти!
 
14
 

 
 

БЕЗЪ МЕНЪ

 
Азъ ида пакъ следъ дълга тежка болесть,
въвъ всяки дворъ дърветата цъвтятъ,
дошла е вече чаканата пролеть,
безъ менъ, дошла си, пролеть, въ тоя градъ.
 
Надъ булеварда лъха ведъръ день.
Минаватъ хора. Шумъ и смяхъ. Така ли?
Спокойно, значи, всички си живяли
и близките забравили за менъ.
 
Не се смутилъ животътъ никакъ тукъ,
безъ мене текълъ шуменъ, пълноводенъ,
покрилъ съсъ мракъ и моето лице.
 
И нема да се чудя ако другъ
заелъ е вече моя кжтъ свободенъ
и въвъ свита и въ нейното сърце.
 
15
 
 
 

ПРОЛ Е Т

 
Защо стопи въ сърцето ледовет е ,
сега съ какво ще го изпълнишъ ти?
Не ще ме радватъ вече цветовеге,
ни птицата свободно що лети.
 
Не ще наситишъ вече тя кръвьта
съсъ лекия си бързолетенъ пламъкъ.
Въвъ слушане и гледане ли само
да мина азъ живота си въ света?
 
О, вече зная колко е студенъ
животътъ, ако почне да минава
въ спокойни нощи, въ празенъ день следъ день
съсъ малката утеха на забравата.
 
Въвъ тебе друго търся тоя пжть.
Влей сокъ въ сърцето като въ плодна пжпка,
влей нови сили въ менъ да закипятъ,
за да поема смело твойтй стжпки.
 
16
 
 
   

НА БУЛЕВАРДА

 
Ср е дъ вятъра внезапни капки дъждъ
западаха надъ улицата шумна,
забързаха се всички изведнъжъ,
разтичаха се. А на менъ ми хрумна
 
да ги погледамъ. Спр я хъ се на площада:
женит е хвъркатъ като съсъ крила,
съ развони рокли, съ гъвкави т е ла,
съсъ кол е на разкрити до наслада.
 
Вид я хте ли какъ пъргавъ билъ св е тътъ
и колко младость въ него е стаена!
Забързвамъ се по блесналия пжть
и слушамъ какъ шуми кръвьта и въ мене.
 
 
17

ОТЛИВ

 
Защо дойде щомъ требва да си идешъ?
И ти ли като всичко? Остани,
о, пролять съсъ недожиени дни,
кога ли пакъ ще мога да те видя?
 
Какво ще ми оставишъ тукъ, любовь ли?
Та има ли любовь на тоя светъ?
Вървя, надъ менъ окап в атъ цветъ следъ цвегъ,
последни, бледни ка п ки въ тежъкъ отливъ.
 
Отивашъ си немога да те спра.
Единъ възторгъ надолу бавно слиза.
Но знаешъ ли, сега ми е по -б лизъкъ
въвъ тая изоставеность с в ета.
 
Че и въвъ менъ води на отливъ падатъ
и тамъ кждето вечно е била
израства пакъ върху водит е хладни
на мжката подводната скала.
 
18
 

ВЕЧЕРЬ

 
Покрива сянка моето лице.
На малкото поле деца играятъ,
кънти отъ гласовете мойта стая.
Почивай си, уморено сърце.
 
О, пъленъ съ гласове вечеренъ часъ,
при тебе тъй се дишало свободно,
усещамъ въ тебе нещо близко, родно,
но съсъ ржка не ще го стигна азъ.
 
Че день следъ день изтласкватъ ме напредъ,
днесъ пжтятъ е нарастналъ съсъ години,
отмината, загубена родино,
сърцето ми и днесъ скърби по тебъ.
 
Узнахъ ли нещо по-голямо азъ
отъ радостьта, що пълнеше душата
въ ония дни, далечни дни, когато
тъй звученъ, ясенъ бе и моя гласъ?
 
19

 

БОЯДЖИЯ

 
На гръбъ сь толумба, лекъ се изкатери
по стълбата до самия й край,
подъ стрехата зората го намери,
вижъ, слънце по толумбата играй.
 
Варосанъ ц е лъ, съсъ балата си шапка,
с ъ щинска гжба прикрепена тамъ,
той пръска облакъ портокалии капки
съ пръскачката и свири съсъ уста.
 
Той свири тамъ високо по стенитя,
и малките деца, за първи пжть
замлъкнали, забравили игрите,
унесено съсъ погледъ го следятъ.
 
Целъ день така. Понякога минава
съсъ стълбата отъ другата страна,
задъ него светла, портокална става
нечистата изровена стена.
 
Печаленъ домъ, днесъ златенъ дъждъ те мие,
кварталътъ целъ святлее днесъ отъ тебъ,
то само отъ случаенъ бояджия,
дошълъ да припечели своя хлябъ.
 
20
 

 
 

СЛЪНЧОГЛЕДИ

 
Две три големи слънчеви петна
се местятъ по отсрещната стена
и отъ прозорецъ на прозорецъ греятъ.
И ето ги: тя слязоха полека
въ градината, която зеленее
и пропълзяха изъ тревата мека.
Покрай стенит е с е нкит е се скриватъ,
настжпва день и светлина облива
градината. Два реда слънчогледи
къмъ слънцето отправятъ пакъ очи.
Ц я лъ день ще пиятъ жаркитя лжчи.
 
А въ края на редицата, последенъ,
въвъ синката на кжщата израстналъ,
единъ самотенъ бледенъ слънчогледъ
не вижда слънце; но отъ сила властна
обзетъ и той извръща се натамъ
де слънцето навярно ярко грее.
Макаръ че гасне въ тая сенка самъ,
къмъ слънцето да гледа той живее.
 
И привечерь отъ другата страна,
една вълна отъ ярка светлина
промъква се край кжщите, огрева
забравения бледенъ слънчогледъ.
И като слънце той блести тогава
ср е дъ другите съсъ своя малъкъ цв е тъ.
 
Той затова се е въртелъ ц е лъ день
следъ слънцето, да е готовъ всечасно:
та да приеме късната му ласка
преди да лъхне вечерникъ студенъ.

 

МЪНИЧКИ ЖЕНИ

 
Въвъ мойта родна кжща всеко лето
дохождаха семейства съсъ деца —
момчета и момичета съ лица
на ангелчета и коси отъ злато.
 
Щомъ дойдехте, деца, не мине часъ
и ние вече ставахме другари
и какъ доволенъ слушахъ азъ отъ васъ
звънливото си име: Лжчезаре.
 
Момичетата повече обичахъ,
съсъ кжси рокли, съ голи колена,
самиятъ азъ имъ толкова приличахъ —
бяхъ съ кждрави коси до рамена.
 
Играехме на криеница ние
изъ буйните некосени поля
и, както пеперуда цветъ следъ цетъ,
намирахъ ги кждето да се скриятъ.
 
О, мънички момичета, така
неземни 6ехте вие срядъ цветята,
съсъ свойтя боси мънички крака,
съ голями панделки върху косата.
 
Сега далечъ отъ родната си кжща
азъ пакъ ви срещамъ, мънички жени,
не сте се промянили, все сте сжщи те -
живъ споменъ отъ отминалит е дни.
 
 
 
 
 

НА Д.

 
Подъ сивото палто и бела шапка
на гължбъ нежностьта въвъ тебъ трепти
и свойте устни — малка, чиста капка,
на никого до днесъ не даде ти.
 
Немилвани потрепватъ рамената,
ти криешъ чистотата на дете,
о, тая детска чистота, която
отъ мене тъй отдавна отлетя!
 
Чудесно си ти, мъничко момиче,
съсъ тазъ полуотворена уста,
но по си чудно, щомъ започне тя
да разяснява Канта или Нитче.
 
И често, само въ звуците у н есенъ,
не мога дума да ти разбера,
особено е нежно твойто „р ” ,
което прозвучава като песень.
 
Най-мила си щомъ, както си говоришъ
за нещо съсъ замислено лице,
заудряшъ въвъ юмручета ржце,
ту лявото, ту дясното отгоре.
 
О, ти на нежность непокжтнатъ рудникъ,
ржце отъ бронзъ, отъ меко злато гласъ!
Съсъ погледъ при съкровищата чудни
се наслаждавамъ ненаситно азъ.
 
23

НА С.

 
Вънъ задъ прозореца на мойта стая
се ронятъ портокалени листа.
Доволна ли си днесъ? — Отдавна зная,
обичашъ ти най-много есеньта.
 
Съ това спокойствие и тишината,
съсъ тоя дъхъ, въвъ въздуха дори,
по който се ус е ща какъ гори,
изтлява, гасне всичко безвъзвратно.
 
И днесъ при мене — твоя старъ приятель,
ти влезе тихо като есеньта,
нима мина за тебе буйностьта
на пролетьта и пламъкътъ на л я тото?
 
Нито единъ възторгъ ли ти не си
запазила? Разглеждамъ ти лицето,
то съ примирена скръбь и н е жность свети
средъ гладките опънати коси.
 
Дали все тъй обичашъ още ти
театъра ни? Че нали въвъ него
зарадъ единъ любимъ артистъ ходи
четиринайсеть пжти на „Онегинъ"?
 
Но ти избра и тука любовьта,
която е напразна, безнадежна,
за да подхранвашъ въ себе си скръбьта —
наи-свътълъ пламъкъ въ твойта душа н е жна.
 
Навънъ е есенъ, тиха, лека есень;
окапватъ задъ прозореца листа.
Постой при менъ, съсъ погледа унесенъ,
постой, безшумна като есеньта.

 
   

НА А.

 
Ти знаешъ свойта сила, затова
ни поздравлявашь леко и небрежно,
въ усмивката ти, бликнала едва,
едва се забелязва малко н е жность.
 
И отминавашъ леко покрай насъ
съсъ крехкото се тело на тръстика,
и стжпкит е по гладкия паважъ
прошумолятъ, помамятъ и повикатъ.
 
Знамъ, всички виждатъ въ тебъ една жена
съсъ начервени устни, съ тънки вежди,
съ изкуствена луничка отъ страна
и съсъ кокетство криещо надежди.
 
Но щомъ ни заговоришъ, на часа
ти ставашъ друга, нова и тогава
избликва изъ сърцето ти гласа
и съ чистота кристална зазвучава.
 
Задъ тоя гласъ — така любимъ за мене —
задъ твоето изкуствено лице,
мнозина мислятъ, празно и студено,
покварено е твоето сърце.
 
Изкуствена жена изглеждашъ ти!
Но азъ подслушахъ твойта скръбь и зная,
сърцето ти по едного трепти
тъй както азъ предъ тебъ стоя замаянъ.
 
25
 

НА Л.

 
Тя се наведе леко и привърза
нетърпеливо кънките. Така
съсъ светнало лице покрай брега
на езерото се понесе бързо.
 
Премина покрай мене близо, близо,
докосна сякашъ моето сърце.
Усетихъ трепетъ въ него да навлиза
отъ близостьта на нежното лице,
 
съсъ двете черни плитки разлюлени.
И безъ да искамъ съ погледъ проследихъ
туй кръшно тело съ бликнали гърди
отъ младостьта си тъй опиянено.
 
Не я изгубихъ. Гледахъ какъ прелита
и трепвахъ щомъ се появи едвамъ
косата или дрехата тукъ-тамъ.
О, нежи в ена, младость ненапита!
 
Веднъжъ се спустна тая хубавица
стремително къмъ менъ . Прострехъ ржка,
стори ми се, че като ластовица
тя леко ще излитне на брега.
 
26
 
 
 

НА В.

 
Лазура ли си пила, пила, пила,
та тъй са сини твоите очи?
Те пръскатъ меки милващи лжчи
и ме привличатъ съсъ незнайна сила.
 
Косата ти на тежки кждри руси,
като узр е ли класове отъ ръжь,
загражда твойте малко бледи бузи,
немилвани до днесъ отъ никой м ъ жъ.
 
Ти малка си и слаба. Отъ кжде ли
въвъ тебе тая бодрость е дошла?
Отъ де въвъ тебе тия мисли смели,
въ борбата първа ти да си била?
 
Отъ де е тая в ера, че народътъ
ще победи въ борбата си за хлебъ,
че по единственъ веренъ пжть го водятъ?
О, ако можехъ да съмъ като тебъ!
 
Завиждамъ ти задето тъй горещо
средь тол к озъ вера и любовь растешъ,
задето вярвашъ, че и да умрешъ,
умирашъ за велико, свътло нящо.
 
27
 
НА Н.
 
Не виждашъ ли, че всичко бяга?
Надъ насъ гората пожълте,
а до кога все тъй по него
ще мислишъ мургаво дете?
 
Единъ до другъ сега седимъ.
Между високите дървета
пламти на ивици небето —
прозорци предъ пожаръ безъ димъ.
 
Ти цела греешъ. Неизбежно
въ менъ бликва нещо, не любовь,
а само бледни капки неежность —
на младостьта забравенъ зовъ.
 
Прегръщамъ те презъ рамената,
но ти се сепвашъ изведнъжъ,
че кой съмъ азъ? — Добъръ приятелъ,
но не обичаниятъ м ъ жъ.
 
Обгръщамъ те съсъ две ржце,
целувамъ твойте устни меки,
а ти се противишъ полека,
тупти плененото сърце.
 
Въвъ мигъ изпълнямъ се съсъ жалость:
Съсъ твоя погледъ на сърна,
съсъ гъвкавото меко тело,
ти ми припомни за една . . .
 
Не виждашъ ли че всичко бяга?
Въ листа се рони есеньта.
Така е всичко на света,
побързай, забрави за него.
 




























ВЕЧЕРИ КРАЙ КНЯЖЕВО


 
  НОВ СВЯТ
 
Не съмъ забегналъ нек ъ де далече,
предъ менъ въ полето лампите горятъ,
а колко е различна тая вечерь
отъ вечерите долу въвъ градътъ.
 
Зеленъ покой горите ми разкриха,
въвъ въздуха се носи дъхъ на боръ,
по меката трева се ходи тихо,
какъ чистъ трепти широкиятъ просторъ.
 
Небесенъ в етъръ въвъ лицето в ее.
Жени, оставили ме некой день,
и вий, жени, напустнати отъ менъ, —
и безъ любовь могло да се жи в ее.
 
Съ душа отъ скръбь и бури поломена,
по-трайна радость търся азъ сега,
новъ с в етъ и ето той е днесъ край мене,
съ очи го виждамъ, пипамъ го съ ржка.
 
Днесъ миналото е така далечно.
Тека безшумно подъ лазурни дни,
като река дошла презъ стръмнини,
успокоена ср е дъ морето в е чно.
 
31
 

СЛЕДЪ ДЪЖДА

 
Премина надъ гората едъръ дъждъ.
Сега вървя и гледамъ греятъ чисти
небесни капки върху всички листи,
гора, невиждана нито веднъжъ.
 
Проникватъ презъ дърветата лжчи
на златенъ снопъ и с е нките изпиватъ
и долу покрай дънерите сиви
огреватъ всеки стръкъ трева. Звучи
 
изъ ведрината ясенъ пт и чи гласъ —
въ душата ми звучатъ най-чисти струни,
разбита е стената помежду ни,
тъй близо съмъ, земя, до тебе азъ.
 
И не скърбя за вчерашния день.
Бунтовенъ или миренъ той направи
душит е ни отъ камъкъ по -к орави,
а ето новъ по-светълъ день предъ менъ.
 
Вървя подиръ отминалия дъждъ,
съ единъ възторгъ забравенъ отъ години,
такава свежесть и небе тъй синьо
до днеска не съмъ виждалъ ни веднъжъ.
 
32
 
 
 

ПРИ СЕСТРА МИ

 
Въвъ тая тиха септемврийска вечерь
на малката тераса ний седимъ
и срещу насъ по хълма недалече
минава бавно влакъ. Кълба отъ димъ,
 
на гаснещия бледо-розовъ западъ,
сами, безъ цель, оставатъ да висятъ,
тъй кадифяни, чудни тоя пжть,
безсилни да се вдигнатъ ни да паднатъ.
 
И тоя димъ ще бжде тая вечерь
едничъкъ облакъ въ чистото небе.
Безшумна нощь навредъ се ражд а вече,
лежи покой надъ всички върхове.
 
И вече нищо, нищо не напомня
за миналите тъмни,бурни дни,
о, сякашъ тукъ отседнали сме ний
следъ корабокрушение огромно.
 
Лицето ти, отъ мрака потъмнило,
азъ гледамъ и се питамъ: съсъ една,
с в ета за менъ напустнала жена,
не бихме ли въвъ радость заживели?
 
Въвъ мене топла ласка се пробужда.
Защо не може, сестро, средъ покой
чоекъ да изостави всичко чуждо,
въ такъвъ свой домъ щастливъ да бжде той?
 
33
 

ВОДНИ КОНЧЕТА

 
Съ лазурно-паяжинните крила
летите неспокойно по земята,
до в еялъ ви е тукъ небесенъ вътъръ,
родината ви горе е била.
 
На тия слаби трепетни крила
надежди празни си гради душата,
политва, но надолу къмъ земята,
увличатъ я пакъ тежките тела.
 
Затуй надъ езера, блата, кждето
гр е й образътъ измаменъ на небето,
ц я лъ день вий, водни кончета, летите.
 
Напразно! Отлетяватъ небесата,
щомъ само се докоснете съ крилата
до крехката преграда на водите.
 
34
 

 
 

ВЕЧЕР

 
Хълмъ задъ хълмъ до края, тамъ кждето
избледняло още грей небето.
 
Дървесата тамъ са черни вече,
а нощьта я н я ма, все е вечерь.
 
Дълга, дълга, тукъ е вечерьта,
тукъ при менъ високо надъ града.
 
Въвъ такава вечерь има време
морна гръдь дъха си да поеме.
 
И неволно спомняшъ си тогава '
всичко що било е въвъ забрава.
 
Спомняшъ си за святлия възходъ
на народъ пробуденъ за животъ.
 
Бурята, победата и още
на разгрома кървавит е нощи.
 
И ти става ясно: въ тишината
н я ма дълго да търпи земята!
 
И ти става срамно: че въ покой
свърналъ е за отдихъ пжтя твой!
 
35

ПО РЕЛСИТ Е

 
Далеченъ шумъ отъ колела звучи,
това е, знамъ, товаренъ влакъ отъ Перникъ,
отбивамъ се. Съсъ пламнали очи
той прелете по хълмовете черни.
 
Пробуденъ отъ стоманения звукъ
на колелата, сепнахъ свойте мисли:
Що търся тукъ, кому съмъ нуженъ тукъ
средъ вечерьта и падащите листи?
 
По релсит е замаянъ тръгвамъ азъ
и трепетътъ имъ въ мене преминава,
а тихо е навредъ: безъ шумъ, безъ гласъ,
последни нощни птици прелетяватъ.
 
Като сл е пецъ прогледалъ въ тъмнината,
азъ гледамъ долу блесналия градъ,
прости ми, чуденъ, миренъ горски святъ,
надолу нещо тегли ми душата.
 
Не мога да жи в ея тъй далече,
отъ хората отъ тая светлина
тежи ми празнотата на деня,
небесния покой що слиза вечерь.
 
36
 
 
 

ПОКОЙ

 
Наст ъп ва нощь — спокойна, черна.
Тукъ-тамъ излита гължбовъ лекъ димъ
надъ стр е хите, едва забележимъ
предъ здрачното небе. Спокоенъ часъ,
нетрепва нищо, тишина безмерна,
ни жаби, ни щурци, ни птичи гласъ.
 
Тукъ малко м я сто нема ли за менъ,
да се пробуждамъ и залязвамъ съ дните,
и да раста безшумно съсъ тревитя?
Забравилъ бихъ за хората тогава
и н я ма да ми тегнатъ никой день
ни тежко поражение, ни слава.
 
Вървя безъ шумъ средъ нощния покой,
потъвамъ и се губя въ тишината,
до мене близко, близко е земята.
Но нещо празно покрай менъ се ражда.
Земя, не мога да съмъ пленникъ твой,
живее въ мене ненаситна жажда.
 
Ще ида пакъ въ с в ета. Това сърце
за другитя тупти, макаръ разбито,
и, ужаса забравили, оч ите
пакъ н е що с в ет л о търсятъ съ нова см е лость.
И тия две неопитни ржце
жадуватъ да довършатъ свойто дело.
 
37
 
 

САМЪ ВЪ ГОРАТА

 
На Емилъ Кораловъ
 
Листа, листа, листа и в етъръ.
Надъ хълмове, градини и поля
шумъ отъ листа,
шумъ отъ крила.
Такава ли е вредъ земята?
Н я ма ли нийде по света
кжтъ безъ есень?
Отъ дето да не си отива
това що е веднъжъ дошло,
да не отпада мълчаливо
пречупеното въ, устрема крило.
Надъ Княжево наместо птички
с ега листа хвърчатъ.
Тополи
полуголи
стърчатъ.
Листа, листа, раздвиженъ е светътъ
за заминаване на дълъгъ пжть.
 
Единъ овчарь съсъ свойто малко стадо
се спуща по баир а мълчаливо,
Не свири той. Листа надъ него падатъ.
Овчарьо, я кажи защо
изглежда твоя погледъ уморенъ?
И стадото притиснато къмъ тебъ
едва върви. Навярно то се плаши
отъ тоя святъ раздвиженъ, разпиленъ.
Листа, листа, отлитане безъ пжть,
отдъхване при тия дето спятъ.
 
  По златната пжтека изъ гората
единъ замисленъ мжжъ върви.
Съсъ сивит е си дрехи, съ тая шапка
прихлупена, отрупана съ листа,
о, колко той прилича
на моя братъ заминалъ... Кой си ти?
Ти — сънь или мечта,
почакай, спри!
Но той върви, върви и отминава.
О, кой бе той, азъ не вид я хъ лицето,
но още чувамъ какъ далечъ въ гората
отъ стжпките му шумолятъ листата,
и тоя шумъ сърцето ми вълнува.
Отмина той средъ в етъръ и листа.
И ме остави самъ въ гората
средъ есеньта, средъ в е търъ и листа.
И тръгвамъ пакъ. Средъ листите разв е ни
листъ развенъ.
И съсъ листата сипятъ се надъ мене
отъ миналото день следъ день.
 
Такава есенъ беше и тогава —
раздвижена, смутена, чиста.
Съсъ колко в ера я посрещнахъ азъ.
Вървехме, а задъ падащит е листи
единъ далеченъ гласъ,
на бждащето гласъ,
ни викаше, ни мамеше, зовеше.
Вървехме ний, но ветърътъ жестокъ,
железенъ, кървавъ в етъръ,
ни разпиля по хълми и долини.
Затрупа всичко съ есенни листа.
 
39
 

Листа, листа, отлитане, минаване.
Спри, есень, ветъръ! Спрете, дървеса!
Изпратихъ вече твърде много азъ.
Най-скжпото изпратихъ, та нима
по своя пжть ще се разд е ямъ само?
Нима не ще посрещна нивга азъ
единъ широкъ и чистъ и ведъръ день?
 
Или въ такава есень,
безъ шумъ, безъ пясень,
изпратилъ всичко, самъ ще тръгна азъ
О, есень: на разд я ла часъ!
Вървя, вървя, затрупанъ отъ листата,
листа, листа, листа и вътъръ.
 

ТРЕПЕТЛИКА

 
И тукъ ли има смъртъ и тукъ ли есень?
Ср е дъ боровет е — златна трепетлика,
презъ клонит е й сякашъ изворъ блика,
расте край нея златенъ виръ въ кржгъ тъсенъ.
 
Ти, може би, за своит е листа
безсмъртие да диришъ, тукъ израстна,
но, бедна трепетлико, днесъ е ясно
не ще се скриешъ ти отъ есеньта.
 
И колко по е тежка тукъ смъртьта
средъ чуждите въ тжга и самота.
И боровет е отъ смъртьта въ смущение
 
притискатъ те въвъ кржгъ като стена,
за да задушатъ твойта светлина,
да скриятъ туй печално разрушение.

 
 

КЖЩА

 
Нима за хора д омъ била си ти?
Кжщурка бедна! Стрехата пробита
съсъ стара тенекия е покрита.
Тя отъ далечъ като звезда бл ести.
 
Шуми животътъ другаде, а тукъ
е тихо. Н я ма куче, нито птица,
на прага само спи една старица,
прегърнала въвъ скути своя внукъ.
 
И слънчогледъ надъ кривия стоборъ
се взира сякашъ въ пжтя ни изминатъ,
прив е лъ глава, като пазачъ, той бди надъ
сирака който растне въ тоя дворъ.
 
Въ какво се вглеждашь, златенъ слънчогледъ,
какво съзирашъ, смяло, бойно цвете,
народа ли, упжтенъ въ походъ с в етълъ,
когато бяше ти на първи редъ?
 
Сега е тихъ и неподвиженъ часъ.
Спятъ въ пладнята старица, внукъ и кжща,
бащата где е, та не се завръща
и чий е тоя ясенъ, боенъ гласъ? —
 
Въвъ насъ е твойто бждаще о, светъ!
Какво е поражението? — Време,
да порасте синътъ за да поеме
изпуснатия въ боя слънчогледъ!
 
41

ЕСЕН

 
Тукъ всички, всички хълмове са златни
и нема вече неизброденъ пжть,
а долу въ равнината необятна,
запалено сърце — зове градътъ.
 
По хълмовете бавно се прибиратъ
къмъ Княжево спокойните стада,
и каруцарь единъ по пжтя свири
въ каруцата отрупана съ листа.
 
Днесъ всичко,всичко вече се затваря,
прибира се въвъ себе си за сънь,
ора орачътъ, изжъна жетварьтъ
и не остана нийде плодъ навънъ.
 
Земя, дървета, хора, въ есеньта
една надежда въ себе си сте скрили
за нова прол е ть — и ви радва тя.
А азъ кжде разпръснахъ свойте сили?
 
Какво сторихъ презъ тебе, пъстро лето?
Безплодна есень, дай ми миренъ кжтъ!
И виждамъ въ равнината необятна,
сърце съ надежди пълно — грей градътъ.
 
 
 




























ОБЛАКЪ


 
 

ОБЛАКЪ

 
Отъ лека пара и лжчи сграденъ,
белъ облакъ — плувахъ изъ синевината,
високо бехъ, нестигаше до менъ
оплакването зовътъ на земята.
 
Но всеки день безшумъ по своя пжть
събирахъ капки и нараствахъ бързо,
земя, земя, за тебе съмъ привързанъ,
тежи ми вече земната ми плъть.
 
До тебъ по -бл изко днесъ се спущамъ азъ,
летя надъ равнини т е мълчаливи
и вече чувамъ молещия гласъ
съсъ който викатъ изжадняли ниви.
 
Това което насъбрахъ съсъ дните,
за тебъ е то, вземи го наведнъжъ.
И ето спирамъ азъ надъ равнините
да се излея въ плодоносенъ дъждъ.
 
 
45

ЗЕЛЕНИНА
 
На Петъръ Драгоевъ
 
Зеленина, родена тая нощь,
край моята ограда,
шумишъ ти, чиста, млада.
По тебъ не е започналъ още
да пада
ни димъ, ни сажда отъ куминъ.
Зеленина, родена тая нощь,
небрулена отъ буря ни веднъжъ,
некжпана отъ никой дъждъ.
Изглежда ли ти хубава земята,
зелена гостенко?
Обикна ли я вече ти
средъ ласката на тоя няженъ ветъръ
и светлината що край тебъ трепти?
 
Ти гледашъ всичко съ радость,
не завиждашъ
на белия свободенъ облакъ,
на птицата въ лазура що лети.
 
Отдавна некога и азъ
бехъ като тебъ, зеленина,
окжпанъ отъ роса и светлина,
съсъ погледъ чистъ и ясенъ глаеь.
Далечно потъмнило утро,
детинство мое, пращашъ ми приветъ
по тазъ едва, едва
разг ъ ната зеленина.
И тука въ тоя черенъ светъ
дойде и ме намери ти.
 
46
 
  Зеленина, навредъ край моя пжть
изплувала подъ тозъ лазуръ дълбокъ,
ти греешъ като упрекъ, ти шептишъ:
Изпълни ли това що обеща?
Когато се разкри предъ тебъ света
и алченъ, и жестокъ,
нали въвъ жажда замечта
да разрушишъ,
за да сградишъ
новъ святъ?
 
Та младите да израстятъ
свободни подъ свободното небе.
Да не мърсятъ въвъ кръвь ржце,
а радостни да крачатъ въ своя пжть1
 
Зеленина, зеленина,
унесенъ въ мисли,
вървя край тебъ средъ тишина.
Разгаря тая утринь чиста
новъ огънь въ моите гърди.
Мечта, жадувана, любима,
несбждната до днесъ си ти,
нима си неосжществима?
 
47
 

ПЛАДНЯ
 
Следъ дълъгъ пжть случайно се завръщамъ
въ познатата забравена градина,
отминали са толкова години,
а тоя бавенъ с в етъ и азъ сме сжщите.
И спирамъ пакъ въ тозъ кжтъ незабравимъ,
тукъ съсъ настжпването на нощьта
събирахме се и въвъ споръ любимъ
решавахме съ дбата на света.
И днеска пакъ на пейката отсреща
съ размахани ржце говорятъ нящо,
навярно спорятъ трима ученика.
Това са тезъ що идатъ подиръ насъ.
Предъ тяхъ е утрешния день. А азъ
случаенъ зритель,
подслушвамъ ги съсъ зависть отъ страна.
Ненужни ли сме вече? Та нима
изгасна пламъкътъ въ гърдите?
До край ли ще се скитаме безсилни
по кривите пжтеки на дедите ни,
подъ твоя огънь палещо небе?
 
О, тая знойна пладня, тя тежи,
та ще прекърши клони и души!
 
Младежите отминаха. Затихна
градината. Тукъ-тамъ по риза спятъ
по пейкитя работници бездомни,
сложили върху груба длань глава.
О, мое поколение заспало,
за сънь ли сме опредялени ний?
Нали мечтахме устремъ и подемъ
и славно да живяемъ и да мремъ?
 
48
   
Но слънцето надъ менъ пече, пече,
за отдихъ и покой кръвьта е жадна.
Не е ли по-добре и азъ така,
въвъ тая жарка пладня,
да си отдъхна некжде на сенка?
И да не мисля
за извървения безплоденъ пжть?
 
Бихъ го направилъ, ако би могла
успокоена да заспи душата
и туй небе спокойно, знойно, чисто,
да не тежи безкрай на рамената.
 
49


 

ВЪ БИБЛИОТЕКАТА

 
Откжсвамъ погледъ уморенъ
отъ книгата и дълго гледамъ:
та ние сме били съседи
съ работниците тоя день.
 
Изграждатъ тя отсреща сграда.
Тозъ носи тухли, другъ кове,
и слънчевиятъ пламъкъ пада
по голите имъ гърбове.
 
пламен е ятъ, придобили
отъ зноя керемиденъ цвятъ,
о, колко младость, колко сили
поглъща тоя пъстъръ святъ.
 
Безъ васъ пустела би земята!
Спокойно кжщата расте
и въ тоя зноенъ часъ когато
не може и да се чете.
 
Какво сме ние съ наще мисли
въ читалнята събрани тукъ?
Отсреща бий работникъ съ чукъ,
отъ гвоздея отскачатъ искри.
 
50
 
 
 

ОАЗИСЪ

 
Заблуденъ скитахъ въ пясъчна пустиня,
въ мечта по тебъ напуснатъ оазисъ,
че нема другъ подъ глъбината синя
съсъ изворъ като твоя сежъ и чистъ.
 
Разплискаха те кървави копита,
съсъ трупове затрупанъ беше ти,
виновенъ съмъ, че вервахъ да са скрити
за винаги подземните води.
 
О, оазисъ на мойта бодра вера,
на колене се връщамъ, пакъ съмъ твой.
Спокойствие въ покоя не намерихъ,
задушенъ съмъ отъ тишина и зной.
 
А тукъ при тебъ е светло пакъ и смело.
Оттукъ се вижда утрешния день
и хиляди, къмъ него пжть поели,
съ познати гласове зовятъ и менъ.
 
Кои сте вий, дали сте синовете
на тия, що измреха зарадъ насъ?
О, тоя пжть е пжть на вековете
и азъ не мога да не съмъ съсъ васъ!
 
51

ШЕГА
 
Два реда кжщи и единъ трамвай,
това е мойта улица. Не става
тукъ нищо. Само на едина край
огромно, сутринь, слънцето изгрева.
 
Понекога по пладне се събира
тълпа отъ хора. Н е щ о си крещи,
но конна стража бързо долети
и кой каквото търси си намира.
 
И само отъ балкона некой вика:
— Що искатъ тезъ и нямаме ли власть,
таквизъ въ затвора требва да натика,
неспазватъ даже за почивка часъ!
 
А случва се, вървишъ си ей така
усмихнатъ съсъ подаръкъ за детето,
въ мигъ срещу тебъ издига се ржка
и те пронизва съсъ гърмежъ въ сърцето.
 
Убиецътъ изчезва безъ следа.
Стражарь пристига съсъ походка тежка
и известява: Нищо, господа,
станало е убийство по погрешка.
 
Лежи чоекътъ съ късчето олово
и пладнята е тиха пакъ и жарка,
и може да се каже по Ремарка:
На улицата нема нищо ново.
 
52
 
 

П Е СЕН

На Викторъ Василевъ
Задъ менъ бр е га се скри въ здрачевина.
Сега свободенъ морски въздухъ дишамъ
и моето сърце се радва скришомъ
на литналата безъ пред е лъ вълна.
 
Кжде ще спремъ съсъ тоя параходъ?
Отъ де е туй смушение въ душата? —
О, тоя ветъръ иде отъ земята
на сто петдесеть милионния народъ.
 
И т е зъ вълни са плискали ц я лъ день
изъ песъците нейде край Одеса,
и ето пакъ звучи позната песень,
потулена така отдавна въ менъ.
 
И тая песень викамъ азъ замаянъ,
средъ хилядите морски гласове
и моя погледъ търси въвъ безкрая
неразбиваемит е брегове.
 
Какъ съмъ можалъ да бжда слепъ и глухъ,
та не вид я хъ, не чухъ какъ средъ жерава
сто милиона чука — чукъ следъ чукъ —
огромно земно слънце изковаватъ.
 
0, колко дълго гаснахъ азъ далече
отъ тоя светълъ устремъ отстраненъ.
Не ще оставя младостьта ми вече
безшумно да отлита день следъ день.
 
Че тозъ животъ е съсъ една цена:
Да изградиме бждащето см е ло.
Напразно ще е всеко друго дело,
не стоплено отъ тая светлина.
 

СНЯГ

 
Внезапно побеле земята.
Снягъ,
обичамъ нежностьта и лекотата,
съ която ти се спущашъ пакъ
надъ кжщи и градини.
Падай, падай!
Затрупай всичко черно по с в ета.
И спомени и мисли
и кръвьта
проляна презъ бунтовните години.
 
Вървимъ единъ до другъ. Вали сн е гътъ.
Какъ леко е до тебъ изъ тоя пжть.
И нека те затрупа цела,
да станешъ чиста, бяла.
Коя си ти? Тъй малко те познавамъ,
а ето,
готово е да вярва въ тебъ сърцето.
Не спирай, падай, падай, снегъ!
Азъ искамъ да обичамъ пакъ.
Азъ искамъ да развея надъ земята
забравената нежность на душата,
потискана презъ толкозъ дълги дни.
 
Ний всички сме дошли и тукъ ще минемъ
съ нетрайни стжпки по снега,
защо да бждеме самотни,
безъ споделена радость? Може би,
 
54

 
  ще ме обикнешъ ти. Ще бждемъ двама
подъ бялото крило на тоя снегъ,
и ще святл е е като пламъкъ
твоя погледъ
въ моя мракъ,
надъ страниците по които пиша.
Не спирай, падай, падай, снегъ,
затрупай, скрий, съмнението въ менъ.
О, тоя страхъ отъ празенъ день,
и отъ животъ спокоенъ, сивъ!
И чувствувамъ, девойко няжна,
едва ли съ тебъ ще съмъ щастливъ.
Не ме разбирашъ, чуждо е за тебъ,
това що въ менъ отъ детство грее.
 
Напразно идешъ, с в етълъ снегъ,
напразно идешъ пакъ, сърдечна нежность,
и милвашъ като песень.
Дали помисли къмъ живота тесенъ
да ме привържешъ съсъ една
усмивка на жена?
Тозъ който е надникналъ въвъ простора
на утрешния день широкъ и новъ,
не ще търпи веригата
дори на най-прекрасната любовь,
додето пжть къмъ него не отвори!
 
Снегътъ вали. Вървя напредъ
обгърналъ съ погледъ утрешния свйтъ.
Вървя и тъпча въ тоя светъ суровъ
и снегъ и няжность и любовь.
 
55
 
 

ЩЕ РАЗБЕРЕТЕ ВИЕ!

 
Напразно ни наричате мечтатели
пророци и гадатели.
Това което виждаме и чуваме
е тукъ предъ насъ, съвсемъ не е далече.
Кажете, требва ли да пророкуваме
деня ни, който е започналъ вече?
 
Той самъ блести, самъ свой пророкъ е той,
съ могъщата зора на Днепрострой,
съ мильони те пробудени, раздвижени,
които изъ мухлясалите хижи
поеха по открити равнини
новъ святълъ пжть къмъ бждащите дни.
 
О, вий, които свити въ свойта стая,
гадаете на тоя пжть за края,
блъснете телоскопи, микроскопи,
строшете си мастилата, перата,
тръгнете и по-скоро и отъ мислит е
ще полетимъ съ народите безчислени.
 
Ако ли не, ще ви изхвърли скоро
железн и ятъ потокъ отъ нови хора,
като ненужни клони на брега.
Тогава вий ще разберете колко
сте дребни въ своите и мисли и тжга
предъ милионната човешка Волга!
 
 
 
 

СЕЙЗМОГРАФЪ

 
Ний ви следимъ, както орелъ въвъ клетка
следи въ простора волния си братъ,
и често се разтърсва тоя светъ
отъ земетръсните ви петилетки.
 
Това що беше мисъль и мечта,
вий въплотихте въвъ желязно дело,
ний гледаме въвъ васъ, растеме см е ло,
сами да стигнемъ свойта свобода.
 
И при последното земетресение
и ний ще отбележимъ като васъ,
пжть на света съ юмрука си коравъ,
макаръ и да изхвръкнеме сломени,
като стрелки на в еренъ сейзмографъ,
 
 
57

УЛИЦА

 
Кога ще дойдешъ, чуденъ
бунтовенъ, светълъ часъ?
И день и нощемъ буденъ,
все чакамъ, чакамъ азъ.
 
Трамваи пеятъ, свирятъ,
таксита шумолятъ,
тълпит е пакъ се сбиратъ
по вечерния пжть.
 
Но всичко туй край мене
е само шумъ и звукъ,
безъ ни една промяна
тече животътъ тукъ.
 
И въ късна, късна вечерь,
щомъ тръгна къмъ дома,
остава съ болка в е чна
душата ми сама.
 
Тогава въ мене вика
това що тамъ се крий:
Та нищо ли велико
не ще направимъ ний?
 
Кога ще дойдешъ, чуденъ,
бунтовенъ, с в етълъ часъ?
И день и нощемъ буденъ
все чакамъ, чакамъ азъ.
 

ЧУКЪ

 
Старъ кварталъ затъналъ въ каль,
светъ отъ всички изоставенъ,
издигни се въ походъ славенъ
да получишъ що си далъ.
 
Тежкия разгроменъ сънь
е надмогнатъ. Чуй, излита
изъ една барака скрита
звънъ металенъ, бодъръ звънъ.
 
Тамъ на светлата врата
виждамъ въвъ десница черна
тежъкъ чукъ лети размерно,
бий покоя на нощьта.
 
Чукъ неспиренъ, ти единъ
несломима сила криешъ,
та спокойно можемъ ние
всичко да ти поеримъ.
 
Вервамъ, вярвамъ въ тебе азъ,
чукъ-рушитель, чукъ-градитель,
за погроми — отмъститель,
за подеми — боенъ гласъ.
 
 
59
 

ПИСМО

 
Не спирайте, вървете все напредъ,
ний идемъ по широките ви стжпки,
о, чуденъ дъхъ оть милиони пжпки,
раздвижване на новъ свободенъ светъ!
 
Ний закжснехме малко. Тъмнина
надъ нашите полета още тегне,
но мракътъ и при насъ не ще избегне
решителния ударъ на деня.
 
Въвъ тоя день съсъ хванати ржце,
надъ всички планини и океани,
ще станемъ ний отъ светлина пияни,
ще пей кръвьта като въ едно сърце.
 
Тогава светла весть ще носи в етърътъ:
настжпила е пролеть изведнъжъ
при полюсите както при екватора,
по цялата земя на ширъ и длъжъ.
 
60
 
 
 

ГОРА

 
Както смокътъ изъ тревата мека
непохватно се промъква пръвъ
и, простренъ на горската ггжтека,
си размразва смръзнатата кръвь, —
тъй и азъ, тамъ дето слънце св е ти,
ида изъ самотния си кжтъ,
ледовет е сбрани въвъ сърцето
въ светли ручеи да изтекатъ.
 
Както сутринь птиците въ горите
търсятъ най -в исоки върхове,
първи се ок ъп ватъ въвъ лжчите
и запееватъ съ чисти гласове, —
тъй и азъ те търсихъ дълго вече,
слънце! Днесъ за тебе п е я азъ,
моя святълъ л жчезаренъ гласъ
нека е на тебъ отъ днесъ обреченъ.
 
Както бърза изъ леса потока
и до свойта смърть напредъ върви,
отразилъ въ душата си дълбока
птици и лазури и треви, —
тъй и азъ ще бързамъ все напредъ
и до край ще отразявамъ смяло
Днепрострой, Магнитогорскъ — новъ святъ,
първото свободно наше д е ло !
 
61

ОРАТОРЪ

 
Трамваятъ като малка лодка спре,
безсиленъ средъ човешкото море.
 
Какво гори въ очите на тълпата?
Кой сбра сърцата въвъ едно сърце?
Вижъ по средата вдигнатъ на ржце,
единъ младежъ зове противъ войната.
 
И куцъ единъ отъ спомени възбуденъ,
размахва свойта патерица лудо.
 
Въ мигъ на коне пристигнаха стражари.
Отъ камъка с е катъ копита искри,
и като виръ на вси страни разплисканъ
разпръсна се тълпата кой де свари.
 
Последенъ тамъ остана инвалида,
единъ стражарь съ нагайка въвъ ржка
се впусна, но се вкамени така: —
не чакаше баща си тамъ да види.
 
— Удрй, б е сине, — изкрещя бащата —
Удрй и викай: Да жи в ей войната!
 
 
 
 

ПЖТ

 
Колко младъ съмъ, колко младъ съмъ още,
а какво до днесъ не прежив я хъ!
Съ буденъ погледъ гледахъ дни и нощи,
мракъ и блясъкъ въ себе си събрахъ.
 
Вгледамъ ли се, виждамъ тамъ задъ мене
две войни безъ бащини слова,
нощи две — жестоки и студени.
Няма азъ да ви простя това!
 
Помня с ъ що светлия септември.
Помня и жестокия разгромъ:
още въ менъ пламтятъ недогорели
твоите стени о, роденъ домъ.
 
И безъ вера тръгнахъ въ пжть сам о тенъ,
и безсиленъ крачехъ подиръ тебъ,
и те слушахъ, следвахъ те, животе,
само съ мисъльта за късче хлебъ.
 
Ала после предъ смъртьта изправенъ,
чухъ да вика въ менъ забравенъ гласъ,
затова по пжтя изоставенъ
днеска пакъ безъ страхъ се връщамъ азъ.
 
Че дълбоко грее въвъ душата
образътъ на идещия день,
утрешниятъ изгледъ на земята
отъ потоци светлина обленъ.
 
 
63


 
О ТЪ СЖЩИЯ АВТОРЪ:
БЕЗШУМНИ ДНИ - СТИХО-
ТВОРЕНИЯ, 193 0 ГОДИНА,
ЦЕНА 10 ЛЕВА, ПРЕМИРА-
НА ОТЪ БЪЛГАРСКИЯ
ПИСАТЕЛСКИ СЪЮЗЪ.
 
 
 

 

 

 


ТАЯ КНИГА СЕ ОТПЕЧАТА
ПРЕЗЪ ДЕКЕМВРИ 1933 ГО-
ДИНА ВЪ ПЕЧАТНИЦА
„ДОВЪРИЕ". КОРИЦА-
ТА Е РАБОТА НА ХУДО-
ЖНИКА К. ШИВАЧЕВЪ .

 

 

 
























ЦЕНА 10 ЛЕВА