ЛЪЧЕЗАРЪ СТАНЧЕВЪ
БЕЗШУМНИ ДНИ
СТИХОТВОРЕНИЯ
СОФИЯ
19 3 0
ПЕЧАТНИЦА „Д О В Е Р И Е" — СОФИЯ
УТЕХАТА на любовьта, на всичко,
което съ малко сили се постига,
азъ търс е хъ устременъ, не знаехъ стига,
при всеки изворъ жаденъ коленичвахъ,
додето не пресъхне, не се вдигахъ.
Сега разбирамъ, правъ си. Свойте сили
въ неща ненужни никому пилея,
а требва своя пъть да видя де е,
докато всичко въ менъ не съ убили
жестоките години що живеемъ.
Като пчела започвамъ да се трудя,
да пълня съ медъ напуснатия кошеръ.
Пов е рвай, въ менъ отново се пробуди
и неотстжпно иска да живее
това, което въ тебъ отдавна зр е е.
О, не скърбя за вчера. Тамъ научихъ,
че щастие нещастникъ не раздава,
че требва първо въ менъ да бликне ручей,
затуй отъ днесъ въ сърцето си заключавамъ
богатството, което ми остава.
На Атанасъ Далчевъ
Отъ синята небесна тишина
порониха се чисти едри капки,
затупаха въ праха, по мойта шапка
и на ръката ми се спря една.
Тя е дошла отъ толкова високо,
та нейното око е още чисто,
защо см е ни лазурите дълбоки
съсъ тоя прахъ ти, бисерно мънисто?
Дали помисли, че и тука има
лазури, в е чность въ погледа подъ шапката?
Ако е тъй, напразно си дошла,
че те съ тука тъй непостижими.
Докосвамъ устни и изпивамъ капката,
частица отъ небесната душа.
Една вълна преляла презъ бр е га —
ти б е въ Парижъ и освеженъ се връщашъ,
не се чуди, че ме намирашъ същия,
покоренъ пакъ на старата тжга.
И не мисли, че не горя и днесъ,
да видя другъ животъ и други хора,
и кипнали площади и простори
и гроба на Мюсе въвъ Перъ Лашезъ.
Но тукъ животътъ тл е е, не гори,
нощи и дни смъняватъ се безшумно,
та мислишъ, че каквото да ти хрумне
напразно е, ненужно е дори.
Затуй и азъ така безшумно тлея,
съсъ спомени и мъничко любовь,
и тъй далеченъ ми е твоя зовъ
отново новъ животъ да заживея.
Изъ улицата пламнала отъ зной
не виждамъ никой,
и пусто е и тихо,
градътъ почива въ камененъ покой.
На тротуара вънъ една латерна
започна п есень,
най-тъжна и най-черна,
и тя въвъ тежки мисли ме унесе.
Отъ в е кове до днесъ все тъй сме ний,
така жив еемъ,
латерната ни пее,
приспива сякашъ тихите ни дни.
И ако се обърнемъ следъ години,
ще видиме наверно
пакъ сжщата латерна
и всичко спи подъ небесата знойно сини.
Седя предъ твоя гробъ като предъ прагь,
презъ който нямамъ сили да пристъпя,
зарадъ св е та те б я хъ забравилъ, скъпий,
прости ми и ела срещни ме пакъ.
Отвъдъ ако е пусто, де си ти,
въ тревигЬ ли раззеленели тука,
въвъ вьтъра ли, който хладенъ духа,
и тъненъ въ кипариситв шепти?
Не зная, но те чувствувамъ навредъ, —
една вълна затихнала въ безбръжность,
живъешъ ти и въ мене. Съ колко н е жность,
обичамъ като тебе тоя свътъ.
Обичамъ тоя светълъ раненъ часъ,
деня, отъ който рано ти отмина,
и моите и твоите години,
недоживени, ще живея азъ.
При тебъ е тихо. Въ тая тишина,
усвщамъ светло, вечно е оттатъкъ,
но ти прости, че къмъ живота кратъкъ,
тъй силна още въ менъ е любовьта.
Тополите изглеждатъ тази вечерь
изсечени отъ мракъ,
достигатъ върховетъ им далече
небесния синь прагъ.
Процежда се отгоре презъ звездите
нетленна светлина,
завинаги ли ще ни бъде скрита
отвъдната страна ?
Единъ щурецъ унесено запява,
полъхва мракъ и хладъ,
телото ми забравено остава
средъ тоя земенъ святъ.
Лзъ мисля: има и нетлъненъ пламък!,
светътъ не е тъй простъ,
и съ лъхъ отгоре лъхва въ мисъльта ми
че тукъ съмъ само гостъ.
10
Огроменъ камъкъ, съ тебе съмъ игралъ
като дете, та съ радость днесъ те срещамъ,
приятелю, и въ тебъ е мъртво нъщо —
обрасълъ съ мъхъ, изглеждашъ остарялъ.
А зъ помня, често съмъ ти бивалъ гостъ,
по тебъ съмъ се катерилъ и съмъ падалъ
и викалъ съмъ надъ тебъ изправенъ, босъ,
заслушанъ въвъ ехото и пъленъ съ радость.
Но днесъ съмъ другъ и ти си другъ. И двама
стареем тук, отъ дъждъ и вятър брулени,
какъ можехъ азъ да устоя на бурите
щомъ ти си победенъ, гранитенъ камъкъ.
Но ти си пакъ спокоенъ въ тоя часъ,
а мойта кръвь е все така гореща,
защо не мога като тебъ и азъ
годините спокойно да посрещамъ ?
Стоя и милвамъ твоя мъхъ съ ржка
и гледамъ какъ расте нощьта въ долината
и въ тъмнината мисля съсъ тъга
за светлото, което е отминало.
Подъ звездната спокойна длань
въвъ мракъ изгасва равнината
и азъ лежа средъ нея самъ,
като орелъ раненъ въ крилата.
По менъ полазва земенъ хладъ
и пръстигв ми вкаменява,
далечъ отъ веселия градъ
азъ тукъ — купчина пръсть — оставамъ.
И сякашъ буйната трева
отъ моето тяло израства
и моето сърце напразно
като къртица въ пръсть дълбай.
Надъ мене вечность и звезди,
кръвьта затихва въвъ гърдите ми
и свирятъ въ моите коси
щурците, както и въ тревите.
За никого не ще скърбя,
самотенъ чуждъ въ живота скитах,
тъй както въ тая равнина
сега съмъ самъ между тревите.
Че моятъ беденъ тихъ животъ
е нищо, той дори не е
скриптяща песень на щурецъ
подъ тоя необятенъ сводъ.
Лета съсъ вкаменени пръсти
до твоето сърце, земя,
и двамата едно и еъщо
подъ звездната спокойна длань.
Пречупенъ клонъ, ти все така ли,
ще виснешъ чуждъ и безъ утеха ?
О, какъ изглеждашъ ти печаленъ
въвъ златната си дреха.
Край тебе птици чуруликатъ,
но върху тебъ не кацва никоя,
и тоя безсърдеченъ вятъръ
краде единъ следъ другъ листата ти.
Забравени следъ празника висятъ
ненужни вече прашни знамената,
напразно се опитва тоя вятъръ
да ги развее за последенъ пъть.
Като крила уморени до смърть,
те виснатъ надъ прозорци потъмнели,
завръща се къмъ делничность градътъ
и мъката е двойно по-голема.
Нима следъ всеки устремъ изъ простора
светътъ се връща пакъ въвъ тъмнината ?
Не знамъ. Стоя изправенъ до прозореца,
като едно отъ тия знамена,
развявано години надъ земята,
утихнало средъ мракъ и тишина.
ЖАЖДА
На Петъръ Драгоевъ
1.
Родени тукъ средъ малкия народъ,
разбирамъ твойта болка и тъгата ти,
че тука няма да узрее плодъ
великъ. невижданъ още на земята.
Разбирамъ твойта жажда да живеешъ,
че ний какво живяхме до сега ? —
Въ безшумни дни и нощи на тъга
най-светлото въвъ насъ ще избледнее.
Сега средъ тишина и самота,
ний слизаме все по-дълбоко съ дните
и стъпките ни глъхнатъ въ пустота.
Какво отъ туй, че всяка нощь звездите
оставатъ по-далечъ! Нали кръвьта
безсмъртната си жажда ще насити ?
14
2.
Живъхъ спокойно въ тоя градъ и азъ,
но тая радость вече ми не стига,
къмъ другъ животъ зовътъ съсъ тъменъ гдасъ
на планините сините вериги.
Копнее нещо пламенно душата ми,
жадува нова, неживяна буря,
а тихо е край менъ, пустей лазурътъ,
пустее въ мъртавъ блясъкъ равнината.
Не искамъ вече да съмъ тихъ и слабъ,
азъ бъхъ смиренъ и помня сладостьта
на сухата корица черенъ хлябъ,
но нещо все оставаше въ кръвьта
да стене и да вие ненаситено
и като зверъ да ме яде въ гърдите.
15
3.
Тежи ми като камъкъ бедностьта
и пустотата въ моята родина,
макаръ че вече иде пролетьта
и небесата дишатъ ясно-сини.
Животътъ тукъ е корабъ безъ платна,
навъки спустналъ котва, неподвиженъ,
и дни и нощи каменни се нижатъ
надъ насъ съсъ свойто слънце и луна.
Затуй народътъ тука се бунтува,
помаменъ отъ незнайна светлина,
затуй и азъ срьдъ тая тишина,
въ която нищо радостно не чувамъ,
вървя, забравилъ родната страна,
и неспокойно другъ животъ сънувамъ.
16
Все подъ тоя сводъ, съсъ всички дни
се пробуждамъ и залязвамъ вечерь,
все подъ тоя сводъ — море далечно,
вечно, неподвижно, безъ вълни.
Колко бури съ мълнии съ минали,
но това напразно е било,
няма върху гладкото стъкло
ни една едничка пукнатина.
Ти, стена, затворила навеки
мойта бедна, мъничка родина,
няма ли да се разтворишъ вече
въвъ света жадуванъ да премина ?
Гасна тихъ и тъженъ. До кога ли,
ще живея тъй подъ тоя сводъ ? —
Неподвижно, вечно огледало
на печаленъ мъничъкъ животъ!
17
1.
Презъ клоните луната освъти
косите ти, лицето, рамената,
на тая бяла вечерь красотата
очарованието си събрала ти.
Въвъ равнината грее твоя градъ,
а моята родина е вселената,
ти се притискашъ съсъ любовь до мене
и азъ чрезъ тебъ разбирамъ тоя светъ.
Разбирамъ тая тиха равнина
съсъ нивите които бавно растнатъ,
и близка ми е тая тишина,
макаръ че въ нея всичко ще погасне.
За насъ е даденъ тоя свътълъ часъ,
за насъ е всичко свътло отредено,
и сякашъ някой бди надъ тебъ и мене
надъ всеки плодъ и всеки житенъ класъ.
Полъхва хладъ отъ нощните гори,
о, ти не знаешъ колко нъжность скрита
азъ нося въ менъ подъ пепельта на дните,
какъвъ възторгь подъ мъката гори.
Докосвамъ леко съсъ ръка ръката ти,
надъ насъ просторътъ чистъ, широкъ блести,
на тая бяла вечерь красотата,
очарованието си самата ти.
2.
средъ росната зеленина
и съсъ ръка прегръщамъ леко
любимата жена.
Тъй рано е, едва запели,
н и срещатъ птици съ пъленъ гласъ
и млади клончета навели
отърсватъ върху насъ.
Отъ тяхъ и свежите имъ листи
се ронятъ капчици роса
и греятъ пакъ небесно чисти
по твоята коса.
3.
Като пчела, дошла отъ цветовете,
ти имашъ дъхъ на медъ. При менъ седни,
и съ ласкавия пламъкъ на ръцет е си,
натрупвай медъ въвъ менъ за дълги дни.
За да не бъде тежка самотата,
когато утре си отидешъ ти,
и азъ, отново самъ, средъ тоя вятъръ,
ще търся тука двойните следи.
19
4.
Въ полето пълно съ мракъ и тишина
единъ до другъ сами вървимъ безшумно,
вьвъ тая черна вечерь безъ луна
щурците свирятъ лудо и безумно.
Край дългия железенъ пъть вървимъ
и гледаме какъ бавно иде влакътъ,
промъква свойта светлина презъ мрака
и пръска облакъ отъ искри и димъ.
Следъ мигъ той шумно покрай насъ минава,
стъклата му примамватъ и горятъ,
ти мислишъ, знамъ, за оня светълъ градъ.
и не тъжишъ, че тука азъ оставамъ.
Треперятъ още релситъ следъ него,
и въ тоя трепетъ азъ усещамъ какъ
ще те изгубя, ще потънешъ въ мракъ,
завинаги отъ мене ще избягашъ!
РАЗДЯЛА
1.
Така е тъмно. Въ тъмнината
лицето ти изглежда чуждо.
Дали ще дойдешъ пакъ ? Въ душата ми
и страхъ и болка се пробуждатъ.
Така е тъмно. Въ тъмнината
прегръщатъ мълкомъ твойто рамо,
не ща самотенъ да остана,
тъй страшна ми е самотата!
2.
Напразно те очаквамъ, знамъ,
предъ тебъ светътъ е — азъ съмъ нищо,
защо да идвашъ пакъ, излишно е,
какво бихъ могълъ да ти дамъ ?
Ти заминавашъ за Парижъ,
градътъ на непозната радость,
иди безъ менъ, жив е й и страдай
и миналото забрави.
Сега минаватъ покрай менъ
студени, безразлични хора,
и гасне есенниятъ день
средъ тишина и средъ умора.
22
3.
И днесъ дойде, но не донесе
любовь въ любимото сърце,
познахъ по хладното лице,
че е умряла всяка п е сень.
И като тебъ и азъ говоря
спокойно, хладно, безъ любовь.
Заклевамъ се предъ ничий зовъ
сърцето си да не отворя.
Отъ днесъ ще зажив е я другъ
животъ въ спокоенъ трудъ и д е ло,
нима свътътъ е пустъ всец е ло
и само любовьта е тукъ?
Ти искашъ свобода, вземи я
и нека господъ ти отсъди
по пътя що предъ тебъ се вие
щастлива, весела да бъдешъ.
4
Не те изпратихъ. И безъ мене
ти ще достигнешъ оня градъ,
а бихъ ли могълъ азъ да гледамъ
какъ релсите следъ тебъ растятъ.
5.
Пробудихъ се по-тжженъ и уморенъ.
Съсъ менъ съ пожълтели дървесата
въ една едничка нощь. Просторътъ
е потъмнялъ и свехнала земята.
Сега вървя средъ утринния хладъ,
тукъ, дето вчера бяхме съ тебе двама,
вървя изпълненъ съ тая мисъль само,
че вече ти не си въвъ тоя градъ.
Навява скръбь настъпващата есень.
И да се върнешъ знамъ ще бъдемъ чужди,
затуй когато сутринь се събуждамъ,
не ще ме радватъ птичиите песни.
Л ще прииждатъ нови сввтли дни.
Защо ти своя споменъ ми остави ?
Вземи и него, всичко си вземи,
като залязълъ день да те забравя.
23
БЯГСТВО
1.
Ти бъше хладна, чужда въ оня часъ,
остави ме безъ болка и тревога,
надеждите еж празни, съ тях не мога,
не искамъ да живея вече азъ.
Съсъ всичко твое вече се простихъ,
макаръ и самъ сръдъ този свътъ огроненъ.
азъ твоя гласъ не искамъ да си спомня,
ни ласката на твоитъ очи.
И сякашъ тъженъ сънь била си ти,
ще търся нова радость и забрава,
и може би лицето ми тогава,
ще разведрятъ прииждащите дни.
Сега като следъ бягство отъ затворъ,
съсъ твоя споменъ — тегнеща верига,
вървя и въвъ сърцето се надига
неутолима жажда за просторъ.
24
2.
Рушатъ ме дните — день следъ день,
въ сърцето ми какво остава ?
Умре най-хубавото въ менъ,
азъ всекидневно загрубявамъ.
Започнахъ съ думи, днесъ съ д е ла.
съмъ другъ по-грубъ и б е зсърдеченъ,
стопи се ранната зора,
сега светътъ е ясенъ вече.
И няма връщане назадъ,
че всичко що задъ менъ остава
е вкамененъ, утихналъ градъ
а дните идатъ, отминаватъ,
рушатъ сърцето вс е ки часъ
и догорявамъ бавно азъ,
3.
Надъ Витоша е падналъ светълъ сн е гъ,
и в е е хладенъ в е търъ въвъ лицето,
и тоя день за тебе мисля пакъ,
но вече днесъ по-твърдо е сърцето.
Затуй ако отново се завърнешъ,
все тъй прекрасна весела и млада,
ще чакамъ ти при менъ да дойдешъ първа
и азъ ще те посрещна гордъ и хладенъ.
Въ градината еж цъфнали дърветата
и портата желязна е заключена,
една отъ друга за това научили,
дошли съ всички птици отъ полето.
Синеятъ се надъ клоните лазурите
и духа топълъ вятъръ като някога
и нищо не припомня тукъ за бурята,
която ме отвлече на далеко.
Днесъ цъфналите сливи скриватъ къщата,
притулятъ мойто св е тло , скъпо минало
и пеятъ, сякашъ нищо не е имало,
безгрижни птици все едно и също.
Полъхва в е търътъ край менъ
и носи прахъ вместо прохлада,
горещо, душно е въ площада —
единъ противенъ, земенъ день.
Кръстосватъ хора и съдби
площада. Азъ стоя отд е лно,
защо живея тъй безцелно
и разпилявамъ свойт е дни.
Защо животътъ ми се струва
като игра предъ вечностьта ?
Въ лазура облаци пътуватъ
и мойта кръвь бунтуватъ леко:
да потопя лице, уста
въ синевината чиста, мека.
26
Тъй чистъ, като вода отъ бистъръ изворъ бликнахъ,
затекохъ и назадъ не искахъ да се връщамъ,
най-свътлите ми дни отдавна вече стихнаха,
затихна като сънь и ти, о, родна кжща.
Не знаехъ на къде отивамъ въ оня часъ,
но бързахъ къмъ това, което въ мрака свъти,
азъ бързахъ покоренъ отъ оня свътълъ гласъ
ти, който, майко моя, си вложила въ сърцето ми.
Азъ помня бяхме ний съ тебъ двамата едно.
но всички дни безъ шумъ растяха помежду ни,
макаръ да бъ до менъ, не чувахъ твойтъ думи,
и бързахъ устременъ къмъ новия животъ.
Сега те търся пакъ—нима те бъхъ забравилъ ?—
Но ти си друга днесъ—безшумна, мълчалива,
живота си кога живя къде остави ?
Въвъ грижи подиръ насъ ти бъше ли щастлива?
И може би до днесъ презъ всички тежки дни
съ надежда си била, една надежда празна:
ний, твойтъ деца, свободни да израстнемъ,
да ти дадеме ний спокойни старини.
На своит е деца ти, майко, се раздаде,
и за отплата азъ съсъ тия две ръце -
умрълите коси не смвя да погладя,
не смея да целуна изпитото лице.
27
Вървяхъ изъ улицата шумна
и въ мигъ дошла съсъ вечерьта
ме лъхна мисъльта безумна,
че азъ съмъ нищо въвъ света.
И все едно дали живея.
Завихъ на ъгъла, но тамъ,
отъ хората забравенъ, самъ
единъ щурецъ дочухъ да пее.
Загледанъ въ пъстрия народъ,
азъ слушахъ дълго песеньта му,
щастливъ бе той подъ тоя сводъ
съсъ няколко тревички само.
Той улицата въ мигъ надвика
и заразправя ми унесенъ,
че тукъ едничкото велико
е чистата и проста песень.
Повярвай, няма да забравя
какво си ти била за мене.
утеха, радость и забрава
въ обезвереното ни време.
Ти беше топълъ югъ където
ме приласка съ любовь могъща
и толкозъ бяхъ щастливъ та ето
до днесъ не мислехъ да се връщамъ.
Азъ помня твойте ласки властни,
които всека скръбь изпиха,
които ме дори плениха
като едничко земно щастие.
Но днесъ когато си далече
азъ имаиъ сили да ти кажа:
не искамъ да те видя вече
и нито да си пишемъ даже.
И нека всичко да забравимъ,
така за двама ни добре е,
ти ще намеришъ, знамъ, по-здрави
ръце въ които да живеешъ.
Не би била при менъ щастлива,
другъ пъть на менъ ми е предреченъ,
по него тръгвамъ мълчаливо
все по-напредъ и по-далече.
29
Зеленина и тихъ покой край мене,
а като тежъкъ споиенъ въ равнината
лежи градътъ съ кубетата отъ злато
и съ покривигк огненочервени.
Напразно беше всичкиятъ възторгъ,
напразно беше вчерашната буря
и днесъ отново самъ съмъ подъ лазура
средъ горския зеленъ и свежъ просторъ.
Оставашъ ми следъ всичко само ти,
зеленина и ти лазуръ небесенъ
и бликналата въ моите гърди
забравена, недоизпята песень.
30
Ср е дъ топлия мартенски вятъръ замаянъ отивамъ къмъ тебе.
Снегътъ се топи и замиратъ въвъ сладостна болка капчуците,
вървя и очаквамъ съсъ трепетъ на всички ъгли да те срещна,
о, днеска разбрахъ че съмъ могълъ и азъ да обичамъ безумно.
На мойто чело падатъ капки отвъни отъ мокрите стрехи,
азъ бавно притварямъ очи и замирамъ въ твойта прегръдка
нали твойте устни сега се докосватъ до моитъ клепки,
нали въвъ косите ми вплиташъ самата ти нежните пръсти?
Отварямъ очи: няма никой. Изъ мократа мартенска улица
самичъкъ вървя срещу вътъра. Кога ще пристигна при тебе?
Сн ег ътъ се топи и умира, замаяно п е ятъ капчуцит е ,
И топлиятъ вътъръ навява въ челото ми капки отъ стрехите.
Презъ топлия мартенски ввтъръ замаянъ отивамъ къмъ тебе.
31
Притуленъ въ сянка, разведренъ от вятърътъ
градътъ е свежъ и н овъ,
единъ щурецъ възпява и земята
и своята любовь.
Извиратъ хладни извори въ дърветата,
извиратъ мракъ и звуци,
безъ думи някой на любовь сърцето ми
сега научи.
Азъ слушахъ какъ задъ къщите далече
лети съсъ звънъ трамвая,
следъ моя тежъкъ день ти, бодра вечерь,
кръвьта замая.
И виждамъ че и тоя градъ е ималъ
спокойна вечерь,
въ която нищо не изглежда вече
непостижимо.
Пакъ светло и спокойно е въ душата ми,
отъ днесъ не ще скърбя,
отново пакъ съмъ свързанъ съсъ земята
и нейната сждба.
32
Съдържание
УТЕХАТА на любовьта, на всичко,
КАПКА
НА ЕДИНЪ ПРИЯТЕЛЬ
плАдня
викъ
ПРИ ГРОБА НА БРАТЪ МИ
гостъ ( 10
кАмъкъ
ВЪ РАВНИНАТА
ПРЕЧУПЕНЪ КЛОНЪ
ЗНАМЕНА
жАждА
Тежи ми като камъкъ бедностьта
НЕБЕ
ЛЮБОВЬ (18
Вървя по тясната пжтека
РАЗДЯЛА
БЯГСТВО
ГРАДИНА
площлдъ
МАЙКА (27
ЩУРЕЦЪ
писмо
ЗЕЛЕНИНА
МАРТЪ
ВЕЧЕРЬ
ЦЕНЛ 10 ЛЕВА