10 / 100 ЛЪЧЕЗАР СТАНЧЕВ

РАЗДЯЛА

ДЪЖДЪТ ръми, ръми. Един баща
с жена, с дете се връща през полето.
Детето на гърба му със ръце
с доверие през шия го прегръща.
Те имат дом, те имат своя къща,
там някъде във крайния квартал,
какво че дъжд ръми,
какво че има кал?

Аз заминавам, тръгвам скоро сам,
и ти сама оставаш тук, любима.
Дали ще се завърна, и дали
ще можем някога, да бъдем трима,
в такава нощ, когато дъжд ръми, -
и ласката на мъничка ръка
да пръска светлина по моя път?

Светът какво е без да се обича?
В широкото поле ръми дъждът
и по лицето ми студен се стича.


ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист,
ще намеря ли и там, в Париж,
или в дим ще бъде той опушен?
И дали, в градина нейде сгушен,
ще усещам в топъл слънчев ден,
както днеска, че седиш до мен?

Светлините на града пред нас
и в Париж ли близки ще блестят?
И дали и там и скръб, и жажда
ще пробужда в дух и плът
влак далечен със тревожен глас?

Топла пръст, трева уханна, мека
в някой кът дали и там ще има?
Кой ще бди над мойта самота?
Кой духа ми вечер ще приспива?
Със каква ръка в Париж, любима,
бих могъл да заменя ръката,
твоята ръка, която лека
кротко в мойта тук сега почива?


ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед,
от страната дето аз отивам,
от далечния жадуван свят.
Твоето лице във полумрака
със набрана светлина блести.
А гласът ти - равномерен, същия, -
и вървежът ти - като преди.
Със какви ли мисли тук се връщаш?

Не намери ли и там в човека
поне лека искрица достойна
за любов и малка земна вяра,
или сбрани в теб тежат безмерно
разочарования безбройни?

Спряхме се на тротоара.
Ти се връщаш, аз отивам там.
Никога не сме били другари,
а защо стори ми се тъй близък
и сред толкоз хора сам?



КАПКА

На Атанас Далчев, 1929

От синята небесна тишина
порониха се чисти едри капки,
затупаха в праха, по мойта шапка
и на ръката ми се спря една.

Тя е дошла от толкова високо,
та нейното око е още чисто.
Защо смени лазурите дълбоки
със тоя прах ти, бисерно мънисто?

Дали помисли, че и тука има
лазури, вечност в погледа под шапката?
Ако е тъй, напразно си дошла,

че те са тука тъй непостижими.
Докосвам с устни и изпивам капката,
частица от небесната душа.


 

НЕПОЗНАТИЯТ

В памет на Б. Шивачев

При залез слънце аз те виждах често
самичък на високия балкон,
изправен на едно и също место
срещу залязващия небосклон.

Какво ли съзерцаваше тогава?
Далечните ли хора и земи,
израствали във сломена сами,
които ти от скитане познаваш?

Или сломен не искаше освен
да се окъпеш в светлина и нежност,
скръбта си да разсееш във безбрежност
да се простиш така и с тоя ден?

Или с надежда бликнала в сърцето
издигаше ти поглед над града,
там, дето — черни точки — по небето
летяха птици в златната вода?

Но ето, че без жал зад планините
последната ти вечер догоре.
Дали по-леко е да се умре
след като дълго по света си скитал?

И днеска пак огрян балконът свети
пред залеза, но теб те няма там,
и чувствувам, че днеска по съм сам
пред тия волни птици по небето.



СНЯГ В ПАРИЖ

Тази вечер - каква изненада -
тоя черен Париж побелял!
Бели, чисти са всички площади,
светъл сняг е навред навалял.

През огромния град ще премина,
покрай мене снегът да блести!
Светъл поздрав от мойта родина,
колко дълго ми липсваше ти!

Това бяло писмо ми донесе
светлината на родния край,
аз отново съм бодър и весел,
снежна топка държа във ръка.

Във градинката Монж в сняг изсечен
с бяла шапка ме среща Волтер.
Гледай, дишай ти снежната вечер,
утре пак тоя град ще е чер.



СИМПЛОНСКИЯТ ТУНЕЛ

Няма край тоя бяг под земята.
Тук при нас тишина, светлина,
а навън глух тътнеж в тъмнина
и от лудо движение - вятър.

О, Симплонски тунел, с тежък мрак
като вена във земната гръд!
Към незнайно сърце с тоя влак
колелата напред ни влекат.

Няма вече под родни лазури
да приседна на светлата пръст,
да погледам врабеца чевръст,
песента му свободна да чувам!

Сякаш вече сме вън от света,
от лазурно небе и родина.
Но във джоба си пазя цветя,
расли в слънчева светла градина.

С трепет вземам от дрехата стара
да подъхам цветята, увехнали.
Те ме лъхат със дъх на утеха
и ми спомнят софийската гара.

Колко малко ни трябва в света
за утеха дори под земята -
от любима девойка цветя
и надежда, че тя ще те чака,
и забравяш тунела и мрака,
и квадратната нощ зад стъклата.

ЩУРЕЦ

Вървях из улицата шумна
и в миг дошла със вечерта
ме лъхна мисълта безумна,
че аз съм нищо във света.

И все едно дали живея!
Завих на ъгъла, но там,
от хората забравен, сам,
един щурец дочух да пее.

Загледан в пъстрия народ,
аз слушах дълго песента му,
щастлив бе той под тоя свод
със няколко тревички само.

Той улицата в миг надвика
и заразправя ми унесен,
че тук едничкото велико
е чистата и проста песен.



У ДОМА

Колко близко ми е всичко тук,
сякаш днес от сън се аз събуждам.
Слушам родна реч и роден звук
и забравям образите чужди.

Иначе листата тук шумят,
птиците по български запяват
и край мен трамваите звънят
с весел звън като че поздравяват.

Със усмивка кротка ти дойде.
Нищо, че си малко закъсняла.
Само с теб ли? - Имам тоя ден
среща със родината си цяла.

Среща със безбройните неща,
със които мълком разговарям,
с къщи, и градини, и листа,
с бедни скитничета и колари.

Тръгваме сега един до друг,
аз се чудя сам на свойта верност.
Как, защо пак нужна си ми тук?
Между нас лежеше свят безмерен.

Зная, зная: всичкият ми плам,
мислите ми са били нетрайни,
чужденките, що обичах там,
бяха дъх на вечери омайни.

Днес сърцето ми е у дома
и тупти във нова, бодра младост,
днес не е душата ми сама
в жаждата за нова, обща радост.

Вярвам: в слънце ще блести светът,
вярвам в твоята любов, момиче,
вяра има само в роден кът ­
и света чрез него аз обичам.



УСМИВКАТА

Не знае никой преди колко века
разбудила е тя човешкото в човека,
но струва ми се, в нощ студена
от майчина целувка е родена.

Усмивката - тя води двама млади
към върхове и звездопади.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва (2) към човека.

И днес на твойте устни тя цъфти,
усмихнеш ли се - хубава си ти.
Не бива без усмивка дом да има,
без нея по света ще бъде вечна зима.

Усмивката.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва (2) към човека.
Усмивката.

(Текст на популярната песен на група „Трамвай № 5” с музика от Митко Щерев)

 

 
Из документални записи „за поезията от 30-те години”:

Валери Петров (2004 г.): „...Помня, че много го обичахме. Тогава последната негова книга, която ние четяхме беше “Хора по стрехите”. Още си спомням корицата й нарисувана от Борис Ангелушев. Помня един млад строителен работник с тесла в ръцете. И не само това помня, а помня още, новия за нас и особено очарователен освободен стих, тук-таме с някоя рима, начупения ритъм на неговите стихове от това време.
        Спомням си още финала на едно негово стихотворение, което много се носеше от ръка на ръка сред нас младите, което се отнасяше до хотел “Комерсиал”, някъде зад банята в тези квартали по това време, на нощния живот, на локалите, на проститутките. Помня, че то завършваше (мисля че го помнех до скоро):

Ще дойде ли поток от светлина,
широк и мощен, за да измие,
и теб “Комерсиал”,
и тая улица от мрак и кал!

Помня, че наизуст знаехме неговите неща и всички се влияехме. А пък най-много Сашо Вутимски. Той беше се изхитрил и беше се запознал с поета и с това се издигаше над всички нас, които мечтаехме за същото. И това се отрази и най-много на неговата поезия, в която когато се вглеждаме, ние които помним, виждаме до ден днешен влиянието на лъчезар-станчевия стих, както казах разкрепостен и не само в неговата ритмика, но и в идеите на поета...”

 

Светлозар Игов (1998 г.): „...Впрочем, сам Лъчезар Станчев много точно е чувствал тази погрешност на критическите интерпретации и той се опитва по един тих и по един дискретен начин да спори с тези интерпретаторски грешки. На мен например ми се струва, че едно стихотворение, което ще си позволя да прочета, е едни опит за онова разграничаване от Далчев, което не всички критици забелязват. Защото в същата година, в която Далчев се връща от Париж, едва след това Лъчезар Станчев заминава натам. И ето, забележете едно стихотворение, което макар да не е пряко насочено към някой, на мен ми се струва, че е много показателно и че е всъщност дискретно посветено на Далчев, комуто Лъчезар Станчев посвещава и други, вече съвсем пряко посветени, стихотворения.

ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед,
от страната дето аз отивам,
от далечния жадуван свят.
Твоето лице във полумрака
със набрана светлина блести.
А гласът ти - равномерен, същия, -
и вървежът ти - като преди.
Със какви ли мисли тук се връщаш?

Не намери ли и там в човека
поне лека искрица достойна
за любов и малка земна вяра,
или сбрани в теб тежат безмерно
разочарования безбройни?

Спряхме се на тротоара.
Ти се връщаш, аз отивам там.
Никога не сме били другари,
а защо стори ми се тъй близък
и сред толкоз хора сам?

Това стихотворение е според мене съвсем пряка реплика към Далчев и то не само защото съвпадат отиващият и завръщащият се, но и защото тука е много точен в това стихотворение. Дори бих казал не е само автоинтерпретация, а интерпретация на Далчевата поетика, в която продължават да тежат "безмерно разочарования безбройни". На тях Лъчезар Станчев противопоставя "любов и малка земна вяра". Това е противостоенето на тези двама поети...”
[Още...] Св. Игов, "Париж под слънце и благи думи...

 




 

© Арт книжарница