|
РАЗДЯЛА
ТОЗИ ЗАЛЕЗ портокален, чист,
ще намеря ли и там, в Париж,
или в дим ще бъде той опушен?
И дали, в градина нейде сгушен,
ще усещам в топъл слънчев ден,
както днеска, че седиш до мен?
Светлините на града пред нас
и в Париж ли близки ще блестят?
И дали и там и скръб, и жажда
ще пробужда в дух и плът
влак далечен със тревожен глас?
Топла пръст, трева уханна, мека
в някой кът дали и там ще има?
Кой ще бди над мойта самота?
Кой духа ми вечер ще приспива?
Със каква ръка в Париж, любима,
бих могъл да заменя ръката,
твоята ръка, която лека
кротко в мойта тук сега почива?
ТИ СЕ ВРЪЩАШ, малко слаб и блед,
от страната дето аз отивам,
от далечния жадуван свят.
Твоето лице във полумрака
със набрана светлина блести.
А гласът ти - равномерен, същия, -
и вървежът ти - като преди.
Със какви ли мисли тук се връщаш?
Не намери ли и там в човека
поне лека искрица достойна
за любов и малка земна вяра,
или сбрани в теб тежат безмерно
разочарования безбройни?
Спряхме се на тротоара.
Ти се връщаш, аз отивам там.
Никога не сме били другари,
а защо стори ми се тъй близък
и сред толкоз хора сам?
|
НЕПОЗНАТИЯТ
В памет на Б. Шивачев
При залез слънце аз те виждах често
самичък на високия балкон,
изправен на едно и също место
срещу залязващия небосклон.
Какво ли съзерцаваше тогава?
Далечните ли хора и земи,
израствали във сломена сами,
които ти от скитане познаваш?
Или сломен не искаше освен
да се окъпеш в светлина и нежност,
скръбта си да разсееш във безбрежност
да се простиш така и с тоя ден?
Или с надежда бликнала в сърцето
издигаше ти поглед над града,
там, дето — черни точки — по небето
летяха птици в златната вода?
Но ето, че без жал зад планините
последната ти вечер догоре.
Дали по-леко е да се умре
след като дълго по света си скитал?
И днеска пак огрян балконът свети
пред залеза, но теб те няма там,
и чувствувам, че днеска по съм сам
пред тия волни птици по небето.
СНЯГ В ПАРИЖ
Тази вечер - каква изненада -
тоя черен Париж побелял!
Бели, чисти са всички площади,
светъл сняг е навред навалял.
През огромния град ще премина,
покрай мене снегът да блести!
Светъл поздрав от мойта родина,
колко дълго ми липсваше ти!
Това бяло писмо ми донесе
светлината на родния край,
аз отново съм бодър и весел,
снежна топка държа във ръка.
Във градинката Монж в сняг
изсечен
с бяла шапка ме среща Волтер.
Гледай, дишай ти снежната вечер,
утре пак тоя град ще е чер.
|
ЩУРЕЦ
Вървях из улицата шумна
и в миг дошла със вечерта
ме лъхна мисълта безумна,
че аз съм нищо във света.
И все едно дали живея!
Завих на ъгъла, но там,
от хората забравен, сам,
един щурец дочух да пее.
Загледан в пъстрия народ,
аз слушах дълго песента му,
щастлив бе той под тоя свод
със няколко тревички само.
Той улицата в миг надвика
и заразправя ми унесен,
че тук едничкото велико
е чистата и проста песен.
УСМИВКАТА
Не знае никой преди колко века
разбудила е тя човешкото в човека,
но струва ми се, в нощ студена
от майчина целувка е родена.
Усмивката - тя води двама млади
към върхове и звездопади.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва (2) към човека.
И днес на твойте устни тя цъфти,
усмихнеш ли се - хубава си ти.
Не бива без усмивка дом да има,
без нея по света ще бъде вечна зима.
Усмивката.
Усмивката - със свойта нишка лека
човека тя привързва (2) към човека.
Усмивката.
(Текст на популярната песен на група „Трамвай № 5” с музика от Митко
Щерев)
|