Страници из: Кирил Кръстев, Спомени за културния живот между двете световни войни, София, 1988, БП.
С БЪЛГАРИ В ПАРИЖ

Предвоенните 1938—1939 г. събраха доста българи — художници, интелектуалци, 'писатели — в Париж. Мнозината бяха командировани със собствените си заплати или със стипендии от Министерството на просветата, или по друга линия — за културно усъвършенствуване и специализация, за осведомяване и проглеждане в световната култура. Не помня кой беше министърът на просветата и кои ръководители на творческите съюзи, но командировките се дължаха на главния секретар на Министерството на народната просвет а Тома Попвърбанов, който в случая продължи културната политика на проф. Иван Шишманов.

Така през есента на 1938 г. в Париж се събрахме доста хора от българската интелигенция: писателите Лъчезар Станчев и Асен Разцветников, художниците Илия Бешков, Ненко Балкански, Преслав Кършовски и Цветана Мицева, Янко Анастасов, скулптурката Васка Емануилова, историкът Иван Орманджиев, педагогът Дамян Димов, Георги Грозданов, преподавател по френски в Учителския институт в Бургас, гимназиалната учителка по френски език в София Живка Витанова, Димитър Цончев, директор на Народния архео­ логически музей в Пловдив, бъдещият режисьор Кръстьо Мирски, Христо Христов, бъдещ професор, световен физик, неразделно с него Алипи Матеев, бъдещ професор по математика, примабалерината Лили Берон, журналистът Коста Георгиев, известен със своите интервюта „Един час при . ..", моя милост и някои други, които съм забравил. Там заварихме група по- луемигранти и емигранти — художникът Георги (Джон) Попов, живущият от 20 години в Париж първомайстор на българската художествена керамика Георги Бакър джиев; братя Георги Панчев (бъдещ дипломат), Кутю Панчев (бъдещ редактор в наши книгоиздателства) и симпатичната им сестра Калудка Панчева, мои съграждани от Ямбол, временни политемигранти; трайните политемигранти Ами Балаков, ръководител на прогресивната група „Амикал-бюлгар" и амбициозната политичка Милка Генадиева-Бьоф.
280

Те ни водеха в клубната зала на „Амикала", където изгледахме дос­ та съветски филми начело с „Крайцерът Потемкин" и „Путьовка в жизнь", както и на политическите събрания и дискусии в залата „Мютюалите", където Пиер Лавал декларативно обещаваше помощ на Полша, в случай че бъде нападната от Германия. Към нас се присъединиха приятелски секретарите на българската легация Петър Данчев, Боян Атанасов и Владимир Кутиков. Така се образува значителна българска колония, която живееше на по-малки компактни групи. По-настрана оставаха пълномощният министър Никола Балабанов, който фаворизираше Джон Попов (мисля, че ходеха на лов), а той му ходеше на гости с ед­ на груба, домашно плетена вълнена фанела; Балабанов обаче събираше понякога колонията — на тържестве­ но събрание и коктейл в Ке д'Орсе по случай 50-годишнината на Софийския университет, присъствува на юбилейното чествуване на Елин Пелин и Михаил Ар­ наудов, на посрещане на Новата 1939 година в салоните на XIII кметство, на вечерта на френския ПЕНклуб у Жюл Ромен, уредена в чест на гостуващите от България Елисавета Багряна, Константин Константинов и певицата Таня Начева,. Настрана оставаха и първият секретар Радев, както и военният аташе полковник Иван Маринов, бъдещ главнокомандуващ в Отечествената война, когото посещавах в миниатюрния му кабинет в легацията, понеже бяхме познати чрез сестра му, вокалната педагожка Мара Маринова-Цибулка, и зет му — челиста Иван Цибулка.

Неизчерпаеми и неописваеми са общите, специал­ ните и разнопосочните впечатления и контакти на та­ зи наша парижка колония. Почти всички живеехме на „Левия бряг", в Латинския квартал, около улиците „Сен Мишел", „Рю де-з-Екол", Сорбоната и Пантеона, имаше някои в „Сите Юниверситер". Групата на стипен­ диантите („бурсаджиите") живееше по-луксозно, в по- -скъпи хотели и ресторанти.
281

Но животът беше изобщо пословично евтин: един месечен хотелски наем струваше в стари франкове колкото едно сегашно нощува­ не в нови франкове (1:100); храната също. Отначало се хранехме предимно в гръцкия ресторант „ СЬег 3^1 со1аз" до Медицинския факултет, после на улица „Муфтар" зад кулата Сен Жак се организира българ­ ска „менза", където главни готвачи бяха братя Пан­ чеви и Джон Попов. Тук Джон Попов изписа двете противоположни стени с големи фрески — едната бе символична и метафорична прослава на България с нейното слънце, планини, нивя, жита, трудови хора; срещуположната изобразяваше мотиви от парижкия живот, от градината „Люксембург" и други. Стилът беше характерният Джонов полувизантийски. българ- -ско-иконописен и източен жестов маниер, в който пос­ ле Георги Попов илюстрира със забележителни миниа­ тюри индуската „Рамайана" за едно шведско издател­ ство и „Слово о полке Игореве" — издание на БАН. За също тъй малко маниерните, стилни фрески в мензата качваше със свойствения си речник: „Майно, тук някой ден ще мине някой американски милионер, ще откупи целите стени." Уви, когато през 70-те години потърсих сградата на мензата с фреските, нямаше помен от нея и от тях — дано са били отнесени от някой меценат.

Групата на писателствуващите и художниците се събираше доста компактно вечер в заведенията по „Сен Мишел" — Дюпон, Капуладата, гостилниците — до „Ла Купол" в „Монпарнас". Само Илия Бешков, за когото пиша отделен спомен, отначало оставаше трагично осамотен в своя по-скъп хотел и след дълга агитация тръгна с всички. Най-тежко изживяваше парижката атмосфера и динамика Асен Разцветников, изнервен, свикнал на жилищна самота и ненавикнал на шум; не можа да издържи и след време си замина за София, малко затруднен със справяне със стипендията, която бил получил в аванс.

Отначало френският литератор и поет Лъчезар Станчев ни държа един свободен курс за пооправяне и актуализиране на нашия" френски език, като говорехме по делнични събития и ни препоръчваше да четем вестници. Но и той беше изостанал в някои стари учебни етапи в своя френски език, защото незнаейки още степенната еволюция на глагола „целувам" (baiser), казал невинно на хазяйката си: „Мадам, днес видях двама млади да се целуват на улицата", на което тя, силно изчервена, отвърнала: „Абсолютно невъзможно", въпреки неговите настоявания. Що му е трябвало да засяга този „футуро-логичен" въпрос (целуването), който наскоро доби гражданственост и у нас.
282

283
Към групата се присъедини и много ни помагаше и ориентираше, особено на мен, една интелигентна французойка — Ивон Готие, лисансие по френска литература, тогава и студентка и асистентка по италианска филология, авторка на цитирана дисертация „Италиан­ ски романизъм не съществува", говореща още гръцки, музикантка, по убеждение жанжионистка. Групата посещаваше компактно Лувъра, Версай, Фонтенбло, замъците на Лоара, Шартр, Реймс, Шантий, Вердюн, Кампань, музеите Роден, Клюни, Кернуши, Трокадеро, замъците Малмезон на Жозефина, катедралата Нотр- Дам дьо Пари (ами Бакалов с „френска" абревиатура казваше Нот-Дам), където на Великия четвъртък през „Пасхата" присъствувахме на импозантното мно- тохилядно носене и после показване на Трънения ве­ нец на Христос, донесен, както ни се поясняваше, от Ерусалим от Людовик IX Святи пеш и бос, пазен сега в златна купа у архиепископа на Париж; разбира се, и всички други готически църкви, Сакре Кьор, Пан- теона, Инвалидите с гроба на Наполеон, към който ре­ публиканска Франция имаше изключителен култ. По художествените въпроси инициативна преднина взема­ ше доста осведоменият Ненко Балкански, с обичната си реплика: „Да ви обясня" или „Да ти обясня". Мал­ ко се респектира обаче, когато аз, още начеващ изкуст­ вовед, открих две грешки в експозицията на западна живопис в Лувъра — неточности и грешки в авторство и датировки, за които съобщихме на консерваторите. Съжалявам, че не съм ги записал, защото Ненко до края повтаряше в България: „Човекът, който откри две греш­ ки в Лувъра." Затова за третата грешка, която съзрях в една експозиция на Лувъра през 1979 г. в Пти-Пале, оставих визитната си картичка с „много здраве" на уредниците, а Дора Валие ме накара да й я отбележа, „за да подигравам директора на Лувъра", че идват хора от Ориента, за да открият грешки в световния музой.
283

284
Освен художествените музеи и галерии много труд­ но беше да надвия нежеланието на групата да посети. и други извори на знания и впечатления, като грандиозния Музей на Човека (на световната фолклор­ на култура) и Музея на Марината в Трокадеро, Жар- ден де Плант или смайващата Зоологична градина и Палеонтологичен музей, чудния Минералогичен музей и Задморска Франция, абатството Сен Дени или гроб­ ницата на френските крале, херцози и на Жана д'Арк, Обсерваторията Жувизи на Камий Фламарион, Лабо­ раторията за разбиване на атома на Фредерик Жолио-Кюри, който отсъствуваше, но пред нас в голямата куполна зала ни демонстрираха (за ефект) разбиването на дървени стълпове с изкуствена мълния от 1,5 ми лиона волта напрежение, после разбиване на йодни: атоми в стъклен тубус и получаване на радиоактивен йод за медицински цели. Гръмотевиците бяха ужасни,, за да се предпазим от мълниите стояхме на балкон, защитени само с тънка Фарадеева копринена мрежа. Освен посещенията на Комеди Франсез, Операта, теа­ тър „Одеон" любимо на групата сгана Казино дьо Пари с Морис Шевалие. В Парижката опера някои успяхме аа се доберем до места на петия балкон, за да гледаме с бинокъл грандиозната постановка на „Аида" от Верди, с прочутите тогава певци Марта Егерт и Ян Кипура и живи слонове на сцената; в залите „Гаво" и „Плейел" слушахме виолин-виртуозите Кубелик и Хубер- ман; в „Одеон" Жоржет Льоброн играеше Мелизанда в пиесата и личното присъствие на автора — съпруга си Морис Матерлинк — и двамата възпълнички ми раз­ валиха магията на Николай-Лилиев пя стих „невинен: като Мелизанда и светъл като Пелеас". Интересни, но попретъпкани бяха обичните френски „реставрации"— напр. ,,Една нощ у Бодлер", със старомодни жакети и, цилиндри.

Присъствувахме в л'Енститю дьо Франс на пленарно заседание на четирите академии, гдето се обсъждаше дали да отпаднат по някоя фонетично поизтрита буква в още някои френски думи (например мечка — оигз — ур, или яйца — оеиГз — де-з-ьо) — с други думи, продължение на процеса, по който се е създал френският език от старофренския и латинския.
284

285
Интересно беше посещението среща, което направихме на живелия у нас и заслужил българист Леон Болио, професор в Школата за живи източни езици — трима души: Лъчезар Станчев, Г. Грозданов и аз. Ста­ рецът ни прие любезно, попрехвърлихме въпросите на българската литература от негово и по-ново време. Стана дума за новите книги на Йордан Йовков. Болно попреглътна и ни каза- „Извинете, господа, вие там на Балканите може да смятате такъв писател за романтик и класик, но прощавайте още веднъж, ние, французите, които сме свикнали с нашите изискани автори и с тяхната измерена, изтънчена стилистика, да не говорим за „двутактовия" афоризмично-парадоксален френски слог — не можем да приемем и да се възхищаваме от писател с такива простонародни, фолклорни, жаргонни „брътвежи", които за вас може да са интересни, но са непонятни и несвойствени за нашето ухо и литературно образование." Ставаше дума за такива изрази, като: „Нямам, кай, нужда от пазач, бай Серафиме, слободен си и ми отряза квитанцията" или: „Беше единствен син, той за син, той за дъщеря" и други подобни.

Ние се спогледахме, бяхме изненадани, наскърбени, опитахме се да го убедим не само в локалния, а изоб­ що в човешкия „парфюм" и „колорит" на тази народ­ на непосредственост, но не успяхме.


285 ...

286

286

287

287


288 ...
Прожектираха някакъв филм за националните армии от цял свят — от А (Албания) до Я (Япония), с техните главнокомандуващи — крале и маршали, — най-помпозни бяха ру­ мънските, липсваше само България. Нашата приятел­ ка каза: „Виждате, че България не съществува — М'ех1з1:е раз !" Джон, комунистът, който беше запасен офицер, се разяри: „О, нека да дойдат да видят нашите Гергьовденски паради!" Много болезнено реагира българската колония, когато бе обсадила задния вход на Елисейския дворец — да гледа последователното акредитивно приемане на румънския посланик (каляс- .ка, златообщит фрак, филмови камери, каре от Националната гвардия, музика, лакеи) и българския пълно" мощен министър г. Н. Балабанов (лека кола, черен фрак, никакво филмиране и музика, скромна редица гвардейци). Не знаехме, че степенният протокол между посланик и министър бил толкова различен. Пък и ру­ мънците бяха не само богата държава, но и „европейци" и „фудули"' — купиха най-богатия частен дворец (Нб1е1 ) за посолството си.

Искам обаче да компенсирам двете разказани впе­ чатления с въздействието, което оказа нашият военен аташе полковник Иван Маринов върху многохилядната френска тълпа по булевард Шанз-Елизе на 14 юли, националния празник на Френската република. Беше 1939 г., нещо като „аншлус" между Франция и Велико­ британия — с общи знамена, английската кралска гвар­ дия и оркестър, шотландски фустанели и гайди, войска, артилерия, по булеварда 2 милиона народ. След приключване на парада най-трудно бе измъкването. След президента на африканските вождове бе отворен път на дипломатите — изобщо зрелището продължи между стеснен човешки коридор. Естрадните ложи на дипло­ матите и журналистите бяха съседни и Маринов, като видя, че ще имам затруднение, ме повика да сляза и ¦мина с него. Преди нас минаха повечето военни аташета, известно е колко са живописни и накичени техни­ те униформи, като „коледни дървета". Публиката, отворила път (както при библейското преминаване на евреите през Червено море), зяпаше с любопитство. Когато обаче заслиза и тръгна полковник Маринов с великолепно стегнат бял кител, екселбанти, изпънат тъмносин панталон, бял чохъл на фуражката, семпъл, но изящен и „абсолютен" със стройната си и мъжествена фигура и походка, хубаво и умно, войнишки доб- лестно лице, с огърлицатана красивия орден „За военна заслуга", някаква тръпка и възхищение мина през стаената човешка маса и и избухна единствено за него с аплодисменти. „Дано приветствуват България, в мое лице" — каза скромно той. Наистина минаваше България — достойна, без помпозност, но респектираща.
288