Страници из: Кирил Кръстев, Спомени за културния живот между двете световни войни, София, 1988, БП. |
Предвоенните 1938—1939 г. събраха доста българи — художници, интелектуалци, 'писатели — в Париж. Мнозината бяха командировани със собствените си заплати или със стипендии от Министерството на просветата, или по друга линия — за културно усъвършенствуване и специализация, за осведомяване и проглеждане в световната култура. Не помня кой беше министърът на просветата и кои ръководители на творческите съюзи, но командировките се дължаха на главния секретар на Министерството на народната просвет а Тома Попвърбанов, който в случая продължи културната политика на проф. Иван Шишманов. Така през есента на 1938 г. в Париж се събрахме доста хора от българската интелигенция: писателите Лъчезар Станчев и Асен Разцветников, художниците Илия Бешков, Ненко Балкански, Преслав Кършовски и Цветана Мицева, Янко Анастасов, скулптурката Васка Емануилова, историкът Иван Орманджиев, педагогът Дамян Димов, Георги Грозданов, преподавател по френски в Учителския институт в Бургас, гимназиалната учителка по френски език в София Живка Витанова, Димитър Цончев, директор на Народния архео логически музей в Пловдив, бъдещият режисьор Кръстьо Мирски, Христо Христов, бъдещ професор, световен физик, неразделно с него Алипи Матеев, бъдещ професор по математика, примабалерината Лили Берон, журналистът Коста Георгиев, известен със своите интервюта „Един час при . ..", моя милост и някои други, които съм забравил. Там заварихме група по- луемигранти и емигранти — художникът Георги (Джон) Попов, живущият от 20 години в Париж първомайстор на българската художествена керамика Георги Бакър джиев; братя Георги Панчев (бъдещ дипломат), Кутю Панчев (бъдещ редактор в наши книгоиздателства) и симпатичната им сестра Калудка Панчева, мои съграждани от Ямбол, временни политемигранти; трайните политемигранти Ами Балаков, ръководител на прогресивната група „Амикал-бюлгар" и амбициозната политичка Милка Генадиева-Бьоф.280 |
Те ни водеха в клубната зала на „Амикала", където изгледахме дос та съветски филми начело с „Крайцерът Потемкин" и „Путьовка в жизнь", както и на политическите събрания и дискусии в залата „Мютюалите", където Пиер Лавал декларативно обещаваше помощ на Полша, в случай че бъде нападната от Германия. Към нас се присъединиха приятелски секретарите на българската легация Петър Данчев, Боян Атанасов и Владимир Кутиков. Така се образува значителна българска колония, която живееше на по-малки компактни групи. По-настрана оставаха пълномощният министър Никола Балабанов, който фаворизираше Джон Попов (мисля, че ходеха на лов), а той му ходеше на гости с ед на груба, домашно плетена вълнена фанела; Балабанов обаче събираше понякога колонията — на тържестве но събрание и коктейл в Ке д'Орсе по случай 50-годишнината на Софийския университет, присъствува на юбилейното чествуване на Елин Пелин и Михаил Ар наудов, на посрещане на Новата 1939 година в салоните на XIII кметство, на вечерта на френския ПЕНклуб у Жюл Ромен, уредена в чест на гостуващите от България Елисавета Багряна, Константин Константинов и певицата Таня Начева,. Настрана оставаха и първият секретар Радев, както и военният аташе полковник Иван Маринов, бъдещ главнокомандуващ в Отечествената война, когото посещавах в миниатюрния му кабинет в легацията, понеже бяхме познати чрез сестра му, вокалната педагожка Мара Маринова-Цибулка, и зет му — челиста Иван Цибулка. Неизчерпаеми и неописваеми са общите, специал ните и разнопосочните впечатления и контакти на та зи наша парижка колония. Почти всички живеехме на „Левия бряг", в Латинския квартал, около улиците „Сен Мишел", „Рю де-з-Екол", Сорбоната и Пантеона, имаше някои в „Сите Юниверситер". Групата на стипен диантите („бурсаджиите") живееше по-луксозно, в по-
-скъпи хотели и ресторанти. |
Но животът беше изобщо пословично евтин: един месечен хотелски наем струваше в стари франкове колкото едно сегашно нощува не в нови франкове (1:100); храната също. Отначало се хранехме предимно в гръцкия ресторант „ СЬег 3^1 со1аз" до Медицинския факултет, после на улица „Муфтар" зад кулата Сен Жак се организира българ ска „менза", където главни готвачи бяха братя Пан чеви и Джон Попов. Тук Джон Попов изписа двете противоположни стени с големи фрески — едната бе символична и метафорична прослава на България с нейното слънце, планини, нивя, жита, трудови хора; срещуположната изобразяваше мотиви от парижкия живот, от градината „Люксембург" и други. Стилът беше характерният Джонов полувизантийски. българ- -ско-иконописен и източен жестов маниер, в който пос ле Георги Попов илюстрира със забележителни миниа тюри индуската „Рамайана" за едно шведско издател ство и „Слово о полке Игореве" — издание на БАН. За също тъй малко маниерните, стилни фрески в мензата качваше със свойствения си речник: „Майно, тук някой ден ще мине някой американски милионер, ще откупи целите стени." Уви, когато през 70-те години потърсих сградата на мензата с фреските, нямаше помен от нея и от тях — дано са били отнесени от някой меценат. Групата на писателствуващите и художниците се събираше доста компактно вечер в заведенията по „Сен Мишел" — Дюпон, Капуладата, гостилниците — до „Ла Купол" в „Монпарнас". Само Илия Бешков, за когото пиша отделен спомен, отначало оставаше трагично осамотен в своя по-скъп хотел и след дълга агитация тръгна с всички. Най-тежко изживяваше парижката атмосфера и динамика Асен Разцветников, изнервен, свикнал на жилищна самота и ненавикнал на шум; не можа да издържи и след време си замина за София, малко затруднен със справяне със стипендията, която бил получил в аванс. |
283 |
284 Присъствувахме в л'Енститю дьо Франс на пленарно заседание на четирите академии, гдето се обсъждаше дали да отпаднат по някоя фонетично поизтрита буква в още някои френски думи (например мечка — оигз — ур, или яйца — оеиГз — де-з-ьо) — с други думи, продължение на процеса, по който се е създал френският език от старофренския и латинския. |
285 Ние се спогледахме, бяхме изненадани, наскърбени, опитахме се да го убедим не само в локалния, а изоб що в човешкия „парфюм" и „колорит" на тази народ на непосредственост, но не успяхме. |
286 |
287 |
288 ... Искам обаче да компенсирам двете разказани впе чатления с въздействието, което оказа нашият военен аташе полковник Иван Маринов върху многохилядната френска тълпа по булевард Шанз-Елизе на 14 юли, националния празник на Френската република. Беше 1939 г., нещо като „аншлус" между Франция и Велико британия — с общи знамена, английската кралска гвар дия и оркестър, шотландски фустанели и гайди, войска, артилерия, по булеварда 2 милиона народ. След приключване на парада най-трудно бе измъкването. След президента на африканските вождове бе отворен път на дипломатите — изобщо зрелището продължи между стеснен човешки коридор. Естрадните ложи на дипло матите и журналистите бяха съседни и Маринов, като видя, че ще имам затруднение, ме повика да сляза и ¦мина с него. Преди нас минаха повечето военни аташета, известно е колко са живописни и накичени техни те униформи, като „коледни дървета". Публиката, отворила път (както при библейското преминаване на евреите през Червено море), зяпаше с любопитство. Когато обаче заслиза и тръгна полковник Маринов с великолепно стегнат бял кител, екселбанти, изпънат тъмносин панталон, бял чохъл на фуражката, семпъл, но изящен и „абсолютен" със стройната си и мъжествена фигура и походка, хубаво и умно, войнишки доб- лестно лице, с огърлицатана красивия орден „За военна заслуга", някаква тръпка и възхищение мина през стаената човешка маса и и избухна единствено за него с аплодисменти. „Дано приветствуват България, в мое лице" — каза скромно той. Наистина минаваше България — достойна, без помпозност, но респектираща. |