Светлозар Игов
За книгата от Лъчезар Станчев "Париж под слънце и благи думи от съвременници", редактор В. Чернокожев, ред. на изд.Ем. Коралова-Стоева, изд. "Петко и Пенчо Славейкови", 1998.
\ Документален запис от представянето на книгата на 26 декември 1998 г. в Градската галерия.\


За втори път през последните години, след подбраната от Радой Ралин стихосбирка "Влюбени булеварди", отново, благодарение на издателската инициатива на издателство "Петко и Пенчо Славейкови" и близки на Лъчезар Станчев, българската публика се среща в една нова книга - "Париж под слънце и благи думи от съвременници" с творчеството на Лъчезар Станчев, в годината, когато се чества 90-годишнина от рождението му. Това е наистина преоткриване на един забравен или по-точно полузабравен поет от 30-те години, на един поет, който както и ред други български писатели все още не е заел съответното си място в историята на българската литература. Не бих казал, че причината е само атмосферата от оня половин век, който беше в българската история и който хвърли в забрава или дори наложи забрана над някои имена. Защото деформациите на това време се отнасят не само до забравените, полузабравените и забранените творци, които може би в крайна сметка и не са чак толкова много. Защото нашата култура от края на 50-те години постепенно започва да реинтегрира забравеното от най-тежките години на догматизма наследство. Не бих казал, че тази атмосфера се отрази неблагоприятно само на забравените и забранени имена, защото според мене тя деформира дори представата и за прекалено хвалените и канонизирани имена.

Това малко оставане в полуздрача на историята на литературата на името на Лъчезар Станчев се дължи, не разбира се без влиянието на обществените условия, на самата негова деликатна натура, която още в края на 40-те години като че ли се оттегля от поетическото творчество, за да заеме едно значимо място, едно от най-значимите места в българската литература за деца и юноши с поетическото и прозаичното си творчество, да заеме място като преводач, като една крупна културна фигура, която никога не е била в забрава. Но винаги така е била и поради собствения му деликатен нрав, поради собствената му нешумност, оттегляща се като че ли от авансцената на българската култура. По-скоро мисля, че това признание, което дължим на Лъчезар Станчев и на ред други творци, не само неоценени, а по-скоро бих казал неизтълкувани. Това се дължи на общата, както казваше един възрожденец, "духовна леност и умственое небрежение" от страна на българската критика, която, въпреки че има значими имена, все пак твърде слабо присъства като автономна духовна институция. Свидетелство за това е, че и в по-благоприятни времена, дори когато е бил на гребена на вълната на едно признание, дори в 30-те и в края на 30-те години, когато получава награда за излязлата си през 1939 г. стихосбирка, българската критика не може да намери точното място на Лъчезар Станчев в българската литература.

Известни следи дори от такова неточно ситуиране, нека ме извини господин Вътьо Раковски, в иначе така хубавия и вълнуващ предговор и той е поставил, говорейки може би за 30-те години, за влиянието им, но е поставил при Лъчезар Станчев, в поети от 30-те години Атанас Далчев и Димитър Пантелеев. Димитър Пантелеев след 28-ма - 30-та година почти не пише поезия до "Косачът се завръща от коситба". Далчев и третата му книга излиза през 30-та година, "Ангелът на шартър", която излиза 10-ина години по-късно е антологична книга. Далчев и Пантелеев са поети от края на 20-те години. Те са от голямата плеяда, която започва от втората половина на 20-те години - Фурнаджиев, Разцветников, Багряна, Далчев, Пантелеев.

Лъчезар Станчев се появява тогава, когато почти спира първият период на Атанас Далчев. И ние виждаме, че тази неточност в оценките на критиката идва от невъзможността по някакъв начин Лъчезар Станчев да бъде ситуиран, защото той сам стои далеч от програмните изяви на поезията, далеч от борещите се помежду си групировки и ние виждаме, дори в някои от благосклонните оценки на критиката от 30-те години, той не е точно определян.

Дори един така точен критик като Георги Цанев, който почти не е правил грешки в критическите си оценки, наистина в една доста обща статия и то печатана в чужбина, поставя Лъчезар Станчев в следовниците на Смирненски в пролетарската поезия, редом с Христо Радевски. Което не е съвсем точно и което е една доста приблизителна оценка, базираща се по-скоро на някои граждански настроения и лични приятелства и отношения с творци от левицата, отколкото като отнесеност към революционно-пролетарската поезия. Защото Лъчезар Станчев е просто чужд на тази поетика. Не е чужд на градските традиции от "Зимни вечери" на Христо Смирненски, но е съвсем чужд на революционната патетика на така наречените пролетарски поети от 30-те години.

Също така невярно е Лъчезар Станчев да бъде отнасян към следовниците и дори според някои към епигоните на Атанас Далчев и това много точно посочва Милко Ралчев във великолепната си критическа книга "Днешната българска лирика", където посочва единственото, което свързва Лъчезар Станчев с Далчев. Това е, може да се каже, градската чувствителност или градският декор, също както го свързва с Далчев една космополитна тематика, примерно парижките им цикли. Но тази космополитна тематика е обща за цялата българска междувоенна поезия. От мегаполистния патос на един Гео Милев или Чавдар Мутафов в техните футуристични, експресионистични, урбанистични визии, от градския декор на Смирненски до Багряна с нейните цикли от пътувания, през Далчев със стихосбирката му за Париж, до Вапцаров, всички български поети - това е общо място за цялата българска междувоенна поезия - не само градска, но и космополитната тема. Темата, в която поетите вече се чувстваха граждани на света. Така че Далчев, както точно отбелязва Милко Ралчев е един метафизически поет. И Милко Ралчев точно отбелязва, че Далчев има порив към отвъдното, докато Лъчезар Станчев е поета на любов към земното, един виталистичен поет. Този витализъм го има в българската поезия.

Ярко виталистични са, по различен макар начин, едни с култа към тълпите и масите като Гео милев и Христо Смирненски, други като фурнаджиев и Багряна с едно чисто вакхическо-дионисиевско опиянение от земята, с един вакхически и то митологичен витализъм. Витализмът на Лъчезар Станчев е по-различен от техния, защото той е издържан в много по-меки, по носталгични, по-сдържани гами.

Също така, както мита, да речем, за Лъчезар Станчев като пролетарски поет от 30-те години или мита за следовник на Далчевската линия в поезията, има и още един мит, който, в иначе добрата си и интересна оценка, Йордан Бадев го дава и който свежда поезията му до любов към родната земя, виждайки само мотива за завръщането и верността към родината.

Лъчезар Станчев не е и само това. Именно по-голямото богатство, по-голямото разнообразие на теми и мотиви, по-сложната му ситуираност в българската поезия, по-широките синтези, които прави го правят трудно разположим в едно или друго място, независимо дали то ще бъде идейно класифицирано както сега. Общо взето външно тематичните и чисто граждански ангажирания съвсем несъответни на духа на поезията като таксономични критерии, а от друга страна самия мек темперамент на Лъчезар Станчев прави ситуирането му сред тези имена така трудно и води до такива грешки в оценките, в квалификациите дори опитни критици. Макар както казах, от Милко Ралчев до Радой Ралин, и в някои по-нови интерпретации, такива точни оценки и тълкувания да не са липсвали.

Впрочем сам Лъчезар Станчев много точно е чувствал тази погрешност на критическите интерпретации и той се опитва по един тих и по един дискретен начин да спори с тези интерпретаторски грешки. На мен например ми се струва, че едно стихотворение, което ще си позволя да прочета, е едни опит за онова разграничаване от Далчев, което не всички критици забелязват. Защото в същата година, в която Далчев се връща от Париж, едва след това Лъчезар Станчев заминава натам. И ето, забележете едно стихотворение, което макар да не е пряко насочено към някой, на мен ми се струва, че е много показателно и че е всъщност дискретно посветено на Далчев, комуто Лъчезар Станчев посвещава и други, вече съвсем пряко посветени, стихотворения:

 

ТИ СЕ ВРЪЩАШ малко слаб и блед,
от страната дето аз отивам,
от далечния жадуван свет.

Твоето лице във полумрака
със набрана светлина блести.
А гласът ти - равномерен, същия, -
и вървежът ти - като преди.
Със какви ли мисли тук се връщаш?

Не намери ли и там в човека
поне лека искрица достойна
за любов и малка земна вяра,
или сбрани в теб лежат базмерно
разочарования безбройни?

Спряхме се на тротуара.
Ти се връщаш аз отивам там.
Никога не сме били другари,
а защо стори ми се тъй близък
и сред толкоз хора сам.



Това стихотворение е според мене съвсем пряка реплика към Далчев и то не само защото съвпадат отиващият и завръщащият се, но и защото тука е много точен в това стихотворение. Дори бих казал не е само автоинтерпретация, а интерпретация на Далчевата поетика, в която продължават да тежат "безмерно разочарования безбройни". На тях Лъчезар Станчев противопоставя "любов и малка земна вяра". Това е противостоенето на тези двама поети. Впрочем това време в българска поезия, тези реплики между поетите, така удобни за онова, което днес критиците наричат интертекстуална критика, са били доста често. Но българската критика не е забелязала въобще очевидни неща, както това. Тя не е забелязала дори противостоенето и в нито една критическа статия няма противостоенето например между други две забележителни реплики в българската литература "вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грех". Това е абсолютно открита реплика на Далчев към "вечната и святата", която противопоставя на нейния символ на "сърцето човешко", на нейния витализъм. Далчев противопоставя метафизическата истина на своя камък. В тези реплики се включва това е едната от репликите към Далчевата метафизико-натюр-мортна нагласа в поезията, с "тази малка земна вяра и любов". Но има и едно стихотворение от Лъчезар Станчев, също "Камък" наречено, където той противостои отново със своята "малка земна вяра и любов".

Ето това са едни смислови ориентири, които ни дават възможност по-правилно да разположим, да намерим мястото на Лъчезар Станчев в духовната карта на българската поезия. И това място, през 30-те години именно, се очертава от неговата ситуираност, както и дистанцираност, както от декларативните и патетични жестове на революционна вяра в противовес на чисто хуманистичната вяра у Лъчезар Станчев, така от онази друга крайна линия в българската поезия, очертана от Атанас Далчев.

Не бих желал да продължавам с по-нататъшни интерпретации на творчеството на Лъчезар Станчев. Това са само, може да се каже, само очертаване на едни граници върху една карта на българската поезия, която сама още не е много добре разчертана и където Лъчезар Станчев ние можем да го видим дори когато говорим. Защото така не става дума за онези меки синтези, които той прави, за едни синтези, когато е подчертано и със заглавията, и Парижки, и булеварди, новото в урбанистичната чувствителност, в поетиката на Лъчезар Станчев. Там е работата, че Лъчезар Станчев прави един синтез на тази нова градска чувствителност, съхранявайки верността си към земята, верността си към природния свят. В един смисъл тази поетика, поетиката на Лъчезар Станчев, е ситуирана не само между тези имена от 20-те години, които го предхождат, но и тя е ситуирана и между една чувствителност от новия урбанистичен тип и една чувствителност, която можем да наречем вазовско - ракитиновска чувствителност в българската поезия, която бавно заглъхва в творчеството на Ракитин. Това са само първи стъпки в едно посочване на смислови граници на литературно-исторически граници на тази поезия.

Не случайно може би най-високото й признание досега, литературно и историческо, е включването на Лъчезар Станчев в една от най-хубавите може би след Геомилевата антология, в другата най-хубава антология, която ни дава най-ясно представа за движението в междувоенния период, това е антологията на Петър Динеков, една от най-представителните национални антологии на поезията. Където младият още критик и бъдещ литературен историк точно е посочил и присъствието на Лъчезар Станчев в българската поезия и евентуалното негово бъдещо развитие. Не бих казал за съжаление, защото Лъчезар Станчев в последствие в други области се разви. Бих казал, че присъствайки в детската литература и в областта на превода, където даде забележителни преводи от Песен за Роланд, Молиер, до поетиката на Боало, до по-нови френски и френскоезични поети. Защото сред тях освен Виктор Юго са и белгийците Верхарен и Морис Карем. Да не говорим тук и за преводите му от други езици, от румънски до руски и най-вече за голямото му присъствие като един от класиците на новата ни детска литература. Не бих казал, че само с това се изчерпва присъствието на Лъчезар Станчев в новата българска култура, нито само с чисто човешкото му и личностно присъствие, за което свидетелстват в иначе така великолепно подбраните в книгата. Защото тази книга представя не само свод от поетичското творчества на Лъчезар Станчев, но и събира в една малка споменна и критическа антология всички отзиви и критико-интепретаторски и мемоарни за човека, гражданина и културната фигура Лъчезар Станчев. Един от онези български писатели, които й даваха лицето с многобройното си участие в международни научни форуми на българската култура пред света и един от онези творчески фигури, които, повтарям, е очертано в мемоарните свидетелства за него от Александър Геров до най-младия от тях Бойко Ламбовски.

Едно благородно човешко и творческо присъствие, което не само със своите текстове, не само като редактор, но и като морално-гражданско присъствие живее в българската култура. Ако трябва още веднъж да добавя за влиянието му в новата култура, то се изразява наистина в това, което няколко от писалите за него, като се почне от Александър Геров и Радой Ралин до свидетелството на Вьтьо Раковски, Лъчезар Станчев присъства и с онова влияние, което е оказал и върху поетите от 40-те години, а мисля и в поетите от някои от следващите поколения.

Тази книга е, мисля, само нова стъпка към очертаването на духовния образ на един значим български писател и мисля и вярвам, че като книгоиздателско начинание и най-малко като литературно-историческо и критическо признание тази стъпка е само още начален принос в достойната оценка на един значим български писател, един достоен, с морално обаяние българин.