Иван Радославов, Българска литература 1880-1930,
УИ "Св. Климент Оридски", 1992.

Из глава "Наши дни"

за Никодим", на Никола Йонков Вапцаров — „История", Николай Хрелков „Балада за три сестри", „Бойчиновският последен бой", Венко Марковски в някои от стиховете си, Б. Райнов, Н. Стайков, Л. Стрелков, Г. Жечев.

Има редица други поети, които са дали твърде много, но чиито творби отбелязват в повечето случаи едно творческо разиътие като последица на колебливото лично самочувство: ту носталгично примиряващо, ту жизнено и борческо. Тази колебливост е отражение на приливите и отливите в нашата общественост през последните десетилетия (Лъчезар Станчев, Хр. Радевски, П. Матеев, Б. Божилов, В. Петров, Д. Гундов, Ив. Бурии, Н. Фурнаджиев, К. Зидаров). Един от най-типичните представители на днешната лирика е Мл. Исаев с неговия сборник „Война", в който е изразена жаждата на поколението за повече красота в живота въпреки суровата повеля за жертва в името на идеала и дълга. Топлотата на чувството им придава искреност, в която се заключава поетичният им чар.

Поезията на селото брои много малко застъпници и с изключение на някои отделни постижения не е оформила още своя типичен изразител. Днешната наша лирика чака във всеки случай големия поет, който би изразил надеждите, вярата и упованието на времето с неговия патос и съответна мощ на словото.

Динамичността на епохата, трескавото и несъзерцател но самочувство на поета търси нови начини, нови изразни средства, за да се даде. Оттам и това революционизиране на формата, което се извършва главно под влиянието на съветския поет Маяковски: разбит, често деформиран стих, суровост в тона, делнична предметност и дори грубоватост в езика, които могат да се изкупят само с творчеството на голям талант. Не може да се каже, че най-добрите постижения на съвременната ни лирика са дадени в този стил.

В духа на днешната съвременност се проявяват и някои от поетите от по- старото поколение, приобщавайки усилията си в тази насока.


*

И литературната критика под знака на новото раздвижване на идеите има своите представители. Неин неоспорван теоретик и идеолог е Т. Павлов, който в своите философско-литературни трудове „Теория на отражението", „На литературни и философски теми" изгражда своята система от възгледи, която държи да бъде цялостна и завършена. Тази критика поради своя характер на отвлечено мислене има повече общо с чисто умозрителните и философски построения, отколкото с въпросите на литературното творчество по конкретни поводи. С една широта на погледа и задълбочено проучване се отличават статиите му в преоценката на литературното наследство и изобщо по въпросите за проблематиката на нашето литературно развитие. Чисто естетичният безжизнен формализъм има в него един непримирим противник. В това си качество тази литературна критика подпомага работата на други опити в тази област, давайки им всички възможни предпоставки при тълкуване на литературните факти и прояви.

В тази насока работят по-младите, между които П. Зарсв и Б. Делчев, макар и в тях теоретизирането да е главният преобладаващ елемент. Към тази литературна критика трябва да се отнесат и работите на Д. Б. Митов („Белетристи", „Писатели и книги"), който се ограничава повече в подбора на

164