Петър Динеков, в. "Литературен глас", 22.11.1930 г., Год. 3, Брой 90.

в. "Литературен глас", 22.11.1930 г., Год. 3, Брой 90.
Между книгите и списанията

Безшумни дни, стихотворения
от Лъчезар Станчевъ.
Онова, което отличава поезията на Лъчезаръ Станчевъ, е преди всичко липсата на изкуствени провиквания, нагласени пози, тържествени изстъпления, съ каквито въ последнитъ години мнозина се опитаха да изнасилятъ нашия усетъ за художественость. Но, изглежда, ние още не сме изгубили способностьта да гледаме на нещата просто, дори презъ очилата на едно традиционно светоусещане, въ което чувството къмъ искренностьта и простотата е все още живо. Ето защо ние разбираме тая неподправена сърдечность, въ която, едновременно съ болката по нъщо изгубено, трепти чистъ копнежъ по нъкакъвъ свътъ, който е извънъ възможностите на нашето настояще.

У Лъчезаръ Станчевъ има неща, които носятъ обещания за новото — онова, което ще даде значителность на тая поезия: дълбочината, родена отъ искрени вътрешни търсения, а не заучена отъ вънъ. Копнежътъ по далечното, по онова, което нашата среда не може да ни даде, тая — понякога тъй могъща — жажда, която таи въ себе си мъка — лична и същевременно колективна, мъка на изключителната личность и на обикновения интелигентъ, заедно съ дарбата да се предава искрено това, което се преживява, чертаятъ сигурна насока, придобиваща

значителность като съчетание на две равноценни художествени стихии. Наистина, на места все още личи младежка сантименталность въ тая неудовлетвореность отъ света. Но тукъ са, именно, наченките на едно по-задълбочено отношение къмъ нещата. И задъ тополите „изсечени отъ мракъ", и въ простата пъсень на щуреца, и предъ гроба на загубения братъ, и въ едва забележимата капка тая неудовлетворена душа търси отвъден святъ, нетлененъ пламъкъ — нашата истинска родина, отъ която идемъ на земята като временни гости само. Тия поетически хрумвания, колкото и ръдки, колкото и дребни, колкото и случайни още, носятъ надеждата за бъдещъ успехъ. Те сега са искрици, пръснати тукъ-тамъ, но следъ едно правилно художествено развитие биха се превърнали на светлини.

Да не отиваме много цалечъ: „Безшумни дни" е първа книга на младъ авторъ. Несъмнено, тя носи недостатъците на младостьта — между другото: не винаги нови образи, не винаги сполученъ изразъ на преживяното. Такива хубави настроения като „Мартъ" или „Площадъ" — първото съ своята задъханость и топлина, а второто съ копнежа за едно сливане съ чистата небесна синевина.— губятъ много отъ неудала се сгъстена форма на израза. Да не се спираме на други нъща (напр. честата, неподходна смяна

характера на римите, която вреди на хармоничната завършеность на стихотворението като музикална цълость). Защото това е началото и, безъ съмнение, едно хубаво начало. Вътрешното чувство на автора ще му насочи пътя къмъ успехи като: Капка, Любовь (2), дето кристалната чистота на стиха е съчетана съ чистота на образа и настроението;

Вървя по тясната пжтека
сръдъ росната зеленина
и съсъ ржка прегръщамъ леко
любимата жена.

Тъй рано е, едва запъли
ни сръщатъ птици съ пъленъ гласъ
и, млади клончета навели,
отърсватъ върху насъ.

Отъ тяхъ и свежите им листи
се ронятъ капчици роса
и греятъ пакъ небесно чисти
по твоята коса.

Неподправената естественость, съчетана засега само съ оригинални поетични хрумвания и съ желание за искрени задълбочавания въ нещата, е най-хубавата надежда за бъдеще. А за него говорятъ стихотворения като Капка, На гроба на братъ ми, Гостъ, цикъла Жажда и някои други. Ще дойде жизнениятъ опитъ, за да насити тая поезия, и тя тогава, навърно ще разгърне предъ насъ цълата си широта и дълбочина.

Дано само авторъть не изневери на думите си :

Като пчела започвамъ да се трудя
да пъпня съ медъ напуснатия кошеръ.

Петъръ Динековъ