Лъчезарен смърч и върла поезия...

В памет на Тадор Харманджиев

 

         
         На край София, в най-стръмната част на северния склон на Витоша се е приютила каменистата градина на  Лъчезар. Тя е центърът на кръг от до-еднодекарови върли драгалевски парцели. Лъчезар е посадил като знаме един тъмнозелен смърч, който по негови енциклопедични данни трябвало да стане висок поне петдесет метра и да  съществува не по-малко от хиляда и петстотин години. Близките заобикалящи градини са притежание на няколко литературно  изкушени: Емилиян Станев, Петър Пондев, Димитър Дублев, проф. Пеньо Русев, Борис Делчев и Тодор  Харманджиев, а по-далечните на проф. Георги Веселинов, Найден Вълчев... Точно като за поет отдал сърцето си на природата, на Тодор му се е паднал най-върлият парцел.  Казвам "паднал" и наистина става дума за късмет от теглене на жребий. Защото в началото на 60-те години Фондът  при Съюза на писателите, по съвета на поета почти драгалевчанин Ламар, изнамира няколко най-крайни  пустеещи парцела в склона от ляво над Киноцентъра и ги продава на свои членове по жребий. Такава грижа за не заможни  литератори и професори не е нещо ново. Още в началото на 20-тия век софийската община е намерила за уместно да  отпуска парцели в крайни квартали. Дори и Елин Пелин, изглежда на такъв парцел е построил в Лозенец неголямата  двуетажна къща за семейството си.     

         Днес е гореща лятна неделя и след обед Лъчезар ще откъсне няколко часа, за да ги подари на близост със  зеленеещата витошка природа. Бързаме, свързваме се по телефона с Тодор и Мария Харманджиеви. Минаваме  край техния дом и събрани в лъчезаровата кола поемаме по нанагорнището. Тодор е най-добрият и дългогодишен приятел на Емил Коралов (брат на Лъчезар и автор на феноменалния роман "Чинарите зашумяха"). Изминаваме витата селска улица  "Лешникова гора" и после по улица "313" (сега имeнувана на поета Цоньо Калчев), със завряла вода в радиатора и кихащ мотор едва достигаме до нашата  порта. Лъчезар с облекчение натиска спирачката. Прахолякът вдигнат от колата по изподупчения селски път  се разсейва. Усмихнатите ни очи съзират зад съседния нисък жив плет приветливия поздрав на Емилиян Станев,  надигнал се от походното легло в сенчицата до дървената си едноетажна къща. Белетристът винаги е толкова  внимателен, че напомням на Лъчезар да не забрави да го покани да вкуси от новата реколта на нашите седем  прасковени дръвчета. (След години Емилиян ще се намести в Бояна и тогава тук ще се установи  младият литератор Александър Карасимеонов със слънчевата си съпруга Малина.)

         Поканени сме на чай на терасата в триетажната вила на Тодор. Тя е почти единствената масивна постройка в околността. Съседите сме изпълнени с най-благородна завист за строителния успех на Тодор и преодоляването на  всевъзможните пречки, от строителни разрешения и материали до фаталните пари. Лъчезар помага както може и  веднага се съгласява Тодор да прекара временен водопровод през градината зад нашата малка дървена къщичка. 

         Сега Мария ни сервира баница, направена с врачански мерак, заедно със специалния чай на Тодор, който изглежда  съдържа опиващо биле. Разговорът се завърта около поезията от 30-те години и големия том със стихове и драми на  Виктор Юго, за който Лъчезар, кккато съставител и редактор, е поканил Тодор да участва с превода на началното  стихотворение "Моето детство" из "Оди и балади" (1826-1828), което започва така: 
   
За слава на войник мечтая неспокоен,
ако не бях поет, аз щях да бъда воин...

         Скоро двамата поети запяват любимата от студентските ни години старинна френска песничка:

“Malbrough s’en va-t-еn guerre…"
(Малбрук отива на война...).

         Когато към пеещите добавям и моето франкофонско сопрано, Мария се включва в песента и заедно се извисяваме  над околността.

         И тъй нататък, заедно с чая се лее и вечният мъжки спор и спомен. Тодор започва въртележката със стари военни преживявания от времето, когато е бил мобилизиран и е пазел един “най-важен мост” на  сръбска територия:  “Лъчезаре, ти тогава не беше във войската, но да ти кажа селяните сърби толкова ни  обичаха, че ни канеха на сватби и годявки на хубавици и какви безкрайни песни, питиета и агнета се въртяха, че и сега, като си спомня, ме обзема носталгия по това почти поетично време…” И заедно със сладкия спомен привършва врачанската баница на Мария (софийската гимназиална директорка – Мария Семкова, учителка на стотици деца, между които и сегашния екстравагантен ню-йоркски хотелиер и меценат Августин Пейчинов.).


         Когато за първи път чух стиховете от двайсетте години на Тодор за природата, завинаги запомних чувството за волност и сила, което те тъй страстно изразяваха:   
 
Аз понесох голямото слънце
и запалих големия ден,
и следите от моите стъпки
из поляните греят зад мен.         (Из "Белия конник")

q

         Тодор е първият, за когото Лъчезар направи препоръка за назначаване като преподавател по руски език в Държавната политехника. Във връзка с тази препоръка, Лъчезар се подсети да ни разкаже, за притеснението на Елин Пелин:      
         - Лъчезаре, приятели ми намекнаха, че съм назначил кумеца си в Политехниката, а аз дори не знаех, че си там преподавател по френски език.
         - Аз само се явих на конкурса и май се оказа, че инженерите и архитектите са любители на поезия. Или са попаднали на моя превод на "Училище за жени" от Молиер, който се игра в Народния театър при Николай Лилиев. Или ме мислят за колега - "инженер на човешката душа", както пишат необуздани критици - заоправдавал се кумеца.

         По-късно ще ми попадне първи брой на студентското вестниче "Талаз" от 20-те години, където братята Станчеви  от Вършец с псевдоними Емил Коралов и Лъчезар Веронов заедно с Тодор Харманджиев, Христо Радевски,  Андрей Каменградов и Славчо Красински правят първи опит да отпечатат и разпространят на широко своите  мисли за живота и поезията. Помага им книжарницата “Т.Ф.Чипев”, която се съгласила да продава вестничето. Там Тодор личи с началото на своята запомняща се любов към природата, възвисена в по-късно време в "Разсъмване":

Разсъмва се, безшумно по стъклата
се стича ранната виделина,
коприненият хлад от дървесата
и синята небесна ведрина...

         На връщане отново срещаме драгия съсед белетрист и Лъчезар свръх учтиво пита:
         - Емилияне, с нашите песнопения да не сме смутили творческия размисъл?
         - Лъчезаре, помислих, че наблизо има сватба, а веселба с песнотворство в нашия тишинак си е баш жизнен подтик. – Наглася благи думи Емилиян.

         Денят неусетно потъва в клоните на лъчезарния смърч. Разделят се старите приятели на върла поезия. Здрачното софийско поле се изпълва със сгушени една в друга хиляди трепкащи светлинки и нашата от стих на Лъчезар:

Влизам в къщи. Моята жена
с малката престилка там ме чака.
Дай във всички стаи светлина,
в къщи нивга да не влиза мрака!...(Из "Двама")

                            Елена Лъчезар Станчева, 1994 г.



Виж още: http://www.izvorite.com/smf/index.php?topic=1576.15

 
 

Арт бивалици книжарница © 2001